Ревю: „Игрите на глада“ (The Hunger Games)

Да прочета книга, която не е игра, е върховно постижение за интелекта ми – изморително и затормозяващо действие, отнемащо повече време и от разтопяването на полярен глетчер. Но още по-изнервящо е да търпя заглавия от т.нар. жанр „young adult”, който напоследък придоби невиждани параметри и обсипа книжния пазар с всевъзможни тийн-романи, новели и поредици, трепетно надяващи се да придобият поне 1/16 от славата на „Здрач”. Ето защо, прочитането на първата серия от трилогията на Сюзън Колинс за „Игрите на глада” е величав подвиг за Моя милост и смятам да го посоча в следващото си CV като актив. Но просто нямах избор – интернет буквално се оля с пръскащи се от суперлативи ревюта, ласкави мнения и позитивни коментари за литературните качества на Колинсовия труд и в един момент просто не съществуваше блог/сайт за книги, където “Игрите на глада” да не ми се навираше безцеремонно в очите. Подразнен, но и заинтригуван, реших да инвестирам няколко потни лева в тийн-тухличката и след три месеца вече я бях прочел. Съдейки по този експресен срок на прочитане би трябвало вече да Ви е ясно, че ми е харесала.

Звучи абсурдно, но книгата на Колинс съвсем не е толкова зле, колкото очаквах и даже смятам да се съглася с ревютата й, понеже в нея има повече от поредната любовна триъгълност. Както обаче е видно от граматично издържания ми словоред и наднормена езикова култура, аз съм един от предпоследните хора, които да оценяват чуждата литература, затова няма да Ви занимавам с плюсовете на хартиения първообраз, а ще насоча главите Ви към неизбежната филмова адаптация. „Игрите на глада” може и да не се оказа феномен от ранга на книгите на Стефани Майер, но успехът на Сюзън Колинс бе неоспорим и заслужен, водейки до 16 милиона продадени копия от книгата за селската снайперистка Катнис Евърдийн. При такава масова популярност беше просто въпрос на време материалът да се адаптира за голям екран и времето настъпи. Нещастната и поставена пред ръба на фалит компания Lionsgate рискува всичко, инвестирайки последните си няколко десетки милиона долара в ръцете на Гари Рос. С бюджет, почти два пъти повече от този на първия „Здрач”, Рос успява да сътвори изцяло верен на оригинала епос и това ще накара почитателите на книгата да изпаднат в епизодична хистерия. Ефектът обаче е двояк, тъй като Рос е бил обзет от желанието да филмира всичко буквално by the book и на много места нечелите романа има вероятност да скляпат на парцали от объркване.

Ревю: „Мъж на ръба“ (Man on a Ledge)

„MAN ON A LEDGE“ (2012)

Spoiler alert: Белият ще падне

Какъв е тоя филм: „Мъж на ръба” е филм за един мъж и един ръб, но все още не мога да преценя дали и двете не бяха едно и също нещо. Мъжът прилича на ръб, да, но дори ръбовете играят по-добре, така че явно са различни неща. Та, тоя мъж виси на ръба и се старае да не падне, а около него се случват странни и не особено напрегнати неща. Говори с много полицаи, с роднини и със себе си, а накрая се оказва, че почти никой от тях не е такъв, какъвто изглежда. Освен ръбът, разбира се – той винаги си изглежда като ръб.

Ревю: The Uninvited

„The Uninvited” е типичният дисфункционален представител на съвременната холивудска мода да се поамериканчват култови азиатски хоръри. И то не как, а както винаги – повече от злокачествено. В случая обаче, двамата братя късометражни творци явно са се опитали да надскочат тъпоъгълните клишета и капки от боза, изсрани от предците им и са направили що-годе гледаем трилър, който определено изтърпях целия, макар и с малка доза усилие към финала. Няма да Ви губя излишното време, защото не мога да се сравнявам в познанията си по хорър жанра, като едробузестия ми колега Антон Дишков, но ще Ви изложа накратко моето мнение и анализ на този пореден кинематографичен опит за римейк.

Постерът обещава прекалено много и показва прекалено малко – типичен маркетингов трик при тъпите филми.

Ще започна с двамата режисьори – Чарли и Том Гард. Да, съвпадението на фамилиите не е случайна, особено поради факта, че са израждани от една и съща майка. /за бащата не съм убеден/. Тези младолики британчета с доста крехък опит в голямото кино са се занимавали основно с мисловното извайване на късометражни чурчици, коя от коя по-неизвестна. Тук обаче, наистина съм изненадан, защото като за първи техен високобюджетен опит, те са се справили сравнително задоволително, особено на фона на калпавите актьорки, които са употребили. Да, личи си, че е вложено старание, оригиналност и опит за надскачане на клишето. Къде по-успешно и къде – не, ще прецените Вие. Но основното е, че хорицата бидейки с понижена популярност в хорър средите и в киното като цяло, са успели да презентират относително стойностен хорър римейк, бягащ накриво по ръба на повторяемостта, но залитащ неспасяемо към бездната на посредствеността.

Като споменах актьорите, не бях изцяло коректен. Индийд, те се търкалят надолу по хълма на неадекватността и преиграването, но не бива да ги виним, при условие че половината от каста са неопитни и лицево препарирани тийнчета. Основната роля е натоварена на нежните плещи на Емили Браунинг, която изглежда доста по-малка за годините си. /което не винаги е минус/ Тази пухкава мома е позната на драгите зрители най-вече с участието си като едно от нещастно злополучните деца от „Лемъни Сникет”, но за мен ще остане винаги в спомените като адската физиономична кръстоска между Анджелина Джоли и Фродо Бегинс. Та, това младо момиченце понася драматично-суспензивната сюжетна нишка на филма доволно стабилно, като моментите й на жалостив овърактинг и патетични опити за плач, са приятно минимизирани до търпим левел. Определено съм доволен от нейния преформънс, макар че ролята изискваше кастването на някоя далеч по-опитна и скъпоплатена пищялка, защото колкото и да се е постарало, Емили-то просто е още опасно младо за подобни филми.
Другото нещастно попадение в състава е голямата сестра – Ариел Кебъл, която обаче не може да играе, дори ако от това зависи живота й. Стурктурата на лицето й просто не позволява други гримаси, освен тези на самодоволна усмивка или безумен поглед. Драматичните моменти са й в гащите, а емоционалните сцени с нейно участие клонят кризисно към комедийния жанр. Но това е някак си натурално, като се има предвид, че женицата е най-известна с участието си в едно от множеството монголоидни спин-офчета на „Американски Пай”.

PG-13 рейтингът повелява, че дори във ваната, никой не бива да е гол, защото този филм на ужасите може да бъде гледан и от деца.

Възрастната част на каста е представена далеч по-адекватно, основно в лицето на David Strathairn, който поне го бива за непретенциозните драмички. В ролята на „злата мащеха” пък ще се насладим на блондинката Елизабет Банкс, която освен всички други минуси в кариерата си, забрави да си покаже нянките в уж скандалната порно-комедия „Зак и Мири”. В тази си роля, тя играе по-битовизирана и домифицирана жена, която катализира интересни и психологическо-апокалиптични събития в рамките на едно средностатистическо американско семейство, обременено с ментални аномалии.

Сюжетът е инспириран от оригиналния „A Tale of Two Sisters” от 2003г. и сътворен от качествената сценарийна операция на „копи-пейст” от корейския първоизточник /и после съответния превод на майчин език/, с добавянето тук-там на пикантни малки туистчета, които да обогатят историята и да я направят по-достъпна за тъпите американци. Именно затова няма да спойлвам, защото който е гледал азиатския филм, ясно ще знае за какво иде реч, или поне ще помни основният „неочакван” край. Ще кажа само, че психологическият и атмосферен хорър е изразен по доста-занижен начин, и ако си мислите, че някой/нещо в този филм ще ви шокира/стресира над нивото да пропуснете две мигания на клепачите, ще останете разочаровани. Има ги типичните идейни сънища, семейни драми, страшни къщи и зловещи спомени. Тук всичко е същото, както и досега сте го виждали в много други филми, просто има малко повече US тийн мръвка за колорит. И естествено – не мога да не спомена и за любимият ми PG-13 рейтинг, който официално затваря капака на това измършавяло ужасче.

Въпреки това обаче, не мога да си кривя душата и ще си призная – на фона на скорошните преждевременни еякулации от същото поприще /„One Missed Call”, „Shutter”, „The Eye“/, този филм си е направо епичен успех. Просто не очаквайте истински хорър, а по-скоро нещо като семейна драма, напращяна с множество езотерични видения.

Двете актриси възбудено клюкарят останалата част от екипа.

Финалът е гонен да бъде едновременно емоционално въздействуващ и психически натоварващ. За мен, той не направи нито едно от двете. Помня само, че след като филма свърши, започнах да търся голи снимки на двете главни актриси. Да, с това се изчерпа споменът ми за този филм – незабележимо и непридирчиво заглавие, което обаче може да изгледате спокойно на един дъх, ако имате достатъчно време и нерви за губене.

6.1/10