Да прочета книга, която не е игра, е върховно постижение за интелекта ми – изморително и затормозяващо действие, отнемащо повече време и от разтопяването на полярен глетчер. Но още по-изнервящо е да търпя заглавия от т.нар. жанр „young adult”, който напоследък придоби невиждани параметри и обсипа книжния пазар с всевъзможни тийн-романи, новели и поредици, трепетно надяващи се да придобият поне 1/16 от славата на „Здрач”. Ето защо, прочитането на първата серия от трилогията на Сюзън Колинс за „Игрите на глада” е величав подвиг за Моя милост и смятам да го посоча в следващото си CV като актив. Но просто нямах избор – интернет буквално се оля с пръскащи се от суперлативи ревюта, ласкави мнения и позитивни коментари за литературните качества на Колинсовия труд и в един момент просто не съществуваше блог/сайт за книги, където “Игрите на глада” да не ми се навираше безцеремонно в очите. Подразнен, но и заинтригуван, реших да инвестирам няколко потни лева в тийн-тухличката и след три месеца вече я бях прочел. Съдейки по този експресен срок на прочитане би трябвало вече да Ви е ясно, че ми е харесала.

Звучи абсурдно, но книгата на Колинс съвсем не е толкова зле, колкото очаквах и даже смятам да се съглася с ревютата й, понеже в нея има повече от поредната любовна триъгълност. Както обаче е видно от граматично издържания ми словоред и наднормена езикова култура, аз съм един от предпоследните хора, които да оценяват чуждата литература, затова няма да Ви занимавам с плюсовете на хартиения първообраз, а ще насоча главите Ви към неизбежната филмова адаптация. „Игрите на глада” може и да не се оказа феномен от ранга на книгите на Стефани Майер, но успехът на Сюзън Колинс бе неоспорим и заслужен, водейки до 16 милиона продадени копия от книгата за селската снайперистка Катнис Евърдийн. При такава масова популярност беше просто въпрос на време материалът да се адаптира за голям екран и времето настъпи. Нещастната и поставена пред ръба на фалит компания Lionsgate рискува всичко, инвестирайки последните си няколко десетки милиона долара в ръцете на Гари Рос. С бюджет, почти два пъти повече от този на първия „Здрач”, Рос успява да сътвори изцяло верен на оригинала епос и това ще накара почитателите на книгата да изпаднат в епизодична хистерия. Ефектът обаче е двояк, тъй като Рос е бил обзет от желанието да филмира всичко буквално by the book и на много места нечелите романа има вероятност да скляпат на парцали от объркване.

Както и да е, чели-нечели, гледали-негледали, „Игрите на глада” вече е факт и сега ще се запознаете с финалния резултат от Голямото чакане/четене. Като цяло, представянето не е особено задоволително и за това е виновен точно Гари Рос. Филмографията на мистър Рос може да се изброи на пръстите на Йода, и то само ако показалецът му е ампутиран при злополука със светлинен меч. Пичът е известен с „Плезънтвил”, „Морската бисквита” и… ами това са. Общо взето, дори Маргъдич Х. има повече опит с камерата, отколкото той, но повече подробности за позора му ще научите в ХIV абзац. Сценарият пък е дело на Рос и самата Колинс, като втората усилено се е помъчила да внедри всеки един параграф от книгата си, увеличавайки времетраенето до бомбастичните 142 минути екранно време. Това прави филма не само трудногледаем, но и тягостен.

Повечето хора, които смогват да влизат в Wikipedia без помощта на санитар знаят, че Колинс е получила множество инспирации свише. Като начало е била вдъхновена от мита за Тезей и Минотавъра, а впоследствие – от TV репортаж за войната в Ирак. Отделно от това, собственият й опит като сценаристка на детски шоута и емоционалната клоака, в която попада след кончината на баща й също са спомогнали за изграждането на антиутопичния сюжет. И всичко би било прекрасно, ако този сюжет вече не бе правен няколко пъти с различни имена. Деца-колещи-деца сме гледали отдавна в „Господарят на мухите” и по-актуалния „Battle Royale” /неслучайно blu-ray версията на японския филм излезе в САЩ точно с премиерата на „Игрите на глада”/, а контролът на медиите върху обществото и футуристичните гладиаторски игри за задоволяване на апетита на богатите ни бе показан от самия Арнолд в „Бягащия човек”. Нещо повече, цялата гейм-обстановка опасно много наподобява сезон на “Биг Брадър”-gone wrong или изрязан суб-плот от „Шоуто на Труман”. Изобщо, във всяка една метафора и алегория на „Игрите на глада” стои вече съществуващ продукт, така че идеите на Колинс не са толкова пионерски, колкото морално одъртели. Дистопичното бъдеще, контролът над населението от висшия елит, саможертвата, надеждата за бунт и обединение на репресираното робско общество – това са мотиви, присъстващи в много предишни заглавия, а сърцевината на книгата – самите Игри – са просто начинът, по който Колинс да шокира читателите си и размърда мозъка им. Но пък да размърдаш мозъка на съвременно тийнче /особено такова, закърняло от прекаляване със „Здрач”/ си е тежка задача, така че Сюзън определено заслужава адмирации за инициативата си.

Накратко, в недалечното бъдеще остатъците от Северна Америка, носещи името Панем /не е ясно какъв катаклизъм се е случил, че да доведе обществото до подобна разруха, но вярвайки на модерния тренд, със сигурност е била някаква зомби инфестация/ са разделени на 12 окръга, рулирани от столицата Капитол. След дивашки бунт на окръзите срещу ръката-която-ги-храни, Капитола отмъщава на въстаниците като заличава 13-тия окръг от лицето на Земята /фатален окръг, какво да го правиш/ и наказва останалите с ежегодни Игри на глада – медийно събитие, по време на което момче и момиче /трибути/ на възраст 12-18 години от всеки окръг биват избирани на лотариен принцип и принудени да участват в смъртоносна free-for-all битка и winner-takes-all турнир, едновременно служещ за развлечение на богатите прослойки /Панем идва от латинското panem et circenses, в превод „хляб и зрелища”/ и за назидание на разбунтувалите се окръзи.

Окръг 12 е нашият окръг, въпреки че е най-кирливият от всички – това е миньорско селце в процес на упадък и ако действието се развиваше в България, щеше да се нарича Бобов дол. В него се запознаваме с главната героиня – оперената Катнис Евърдийн /Дженифър Лоурънс/, която е много по-добра с лъка, отколкото с грима и е силният женски персонаж, осезаемо липсващ в останалите YA сюжети. Дори не искам да започвам с разликите между нея и Бела, защото на фона на Катнис, списъкът с белините качества е по-кратък и от историята на Македония. Катнис има малка сестрица и нервна развалина, наречена майка, за които се грижи, осигурявайки им трупове на катерици-рунтавелки, скунксове, порове и друг миризлив дивеч от близката горичка. Това не пречи на никого, защото Окръг 12 е бедняшки окръг, приличащ на западнал гето-квартал, с полу-срутени постройки, изнемогващи дъртаци и болнави жители, къпещи се веднъж на високосна година и хранещи се с въглища. Тук Рос е успял да улови правилно атмосферата на отчаяние и депресия /кадрите изобилстват от недъгави лица и ако много силно вдишате, почти може да вкусите пепелта/, витаещи в Окръг 12 и първите сцени са полезен увод за миналото и характера на героинята.

Катнис и нейният добър, но все още а-интимен горски френд Гейл /Лиъм Хемсуърт/ ловуват заедно, споделят топли животински мръвки на лагерния огън и идилията е пълна, докато не идва време за поредната Жътва /денят за избор на трибути/ и сестрата на Катнис – Li`l Прим – се оказва голям карък, защото при коефициент 1:300, точно нейното име бива избрано от купата с жертвеници. Естествено, Катнис заема мястото на швестерката си и се превръща в доброволен трибут за участие в Игрите, а до нея застава колегата и от окръга – младият хлебопекар Пийта Меларк /Джош Хъчерсън/. Двамата заедно трябва да тренират, да се бият и да убиват съперниците си на арената, докато накрая остане само един, или двама. Тук трябва да кажа, че сцената на Жътвата също е направена както трябва и улавя напрежението на притеснителната обстановка – цветовете са приятно мрачни, сетингът е доволно мръсен, самите младежи от окръга са по-обезверени и от евреи пред пещ, а Лоурънс и Хъчерсън адекватно презентират емоциите, последвали от произнасянето на имената им.

Оставяйки миналото си в калищата на Окръг 12, Катнис пътува за футуристичния Капитол, където бива тренирана в тайните на детското заколение от ментора си и бивш победител в Игрите – Хеймич Абърнати /Уди Харелсън/, бива разпитвана от разкошния гейм-хост Никълъс Кънчев /Стенли Тучи/, и подкрепяна морално от гримираните клепачи на Лени Кравиц. Същинските Игри започват едва след около час и нещо екранно време, което би трябвало да служи като предупреждение за хората, очакващи ранобуден екшън. Феновете обаче ще бъдат възнаградени за проявеното търпение, тъй като първата сцена на турнира – мелето при Рога на изобилието – е може би най-добре изпипаният transition между книгата и филма. Първоначалният адреналинов burst и хаосът на дивашкото заколение са показани изчистено, но и страховито, с потресаваща тишина, на фона на пречукващи се тийнейджъри, готови да прережат няколко гърла в името на раница с провизии. Рогът на изобилието определено оправдава името си, тъй като само след първите секунди на Играта, край него вече „изобилства” от кървави младежки останки.

Нататък е ясно – Катнис използва ловджийските си умения, за да се справя с противниците си един по един, докато постепенно между нея и Пийта започват да се пораждат влажни чувства. На финала имаме прото-форма на бунт и завършек, по-отворен и от ануса на Евгени Минчев. Дотук добре. Книгата е описана подобаващо и подробно, макар и с ненужно дълго времетраене – като се има предвид, че покрай предварителния хайп и рекламна кампания, дори монасите в Шао-лин знаеха за какво иде реч, можеше лесно да се спестят 30 минути от престоя в Капитола. Тук обаче идва друг огромен минус – въпреки старанието да бъде верен на романа по всички показатели, Рос така и не успява да обясни витални неща, които не-челите материала няма как да знаят, а по показаното във филма – никога няма да разберат. Така например, не става ясно какъв е смисъла на революционния трипръстов знак, който Катнис показва пред камерите; какви точно са взаимоотношенията й с Пита – кога бацките им са трик за пред гейм-мейкърите и кога чувствата са истински; не става ясно какво се случва с телата на загиналите трибути и какви са тия побеснели кучета накрая /В книгата не бяха ли вълчища? Май някой го е страх от паралели с върколаците в „Здрач”/ – все неща, които Рос имаше предостатъчно възможности да поясни. Още повече, че книгата е написана в първо лице, ед. ч. и филмът също се развива /почти изцяло/ от гледната точка на Катнис, което на хартия може да е ОК, но на лента е голямо ограничение. Все пак г-ца Лоурънс не е чак толкова добра актриса, за да покаже всяка своя мисъл само с поглед и изражение.

Кастът на филма, подредени по височина. Никога не съм предполагал, че Хъчерсън е от Графството, а в погледа на Лоурънс има някаква умствена празнота.

Актьорите в „Игрите на глада” са разделени на два етажа. На първия виреят младежките пъпки – сравнително неизвестни, но изгряващи звездици, борещи се за своите петнадесет минути слава. Това са синята слива от „Х-Мен: Първата вълна” Дженифър Лоурънс, лекенцето от „Пътуване до Тайнствения остров” Джош Хъчерсън и братът на „Тор” – Лиъм Хемсуърт, който притежава около седем реплики в целия филм, но се води „главен герой”. Дженифър Лоурънс има данни за добра актриса, макар че част от тях се крият в деколтето й. Момата има присъствие пред камерата и без проблеми смогва да покаже основните черти от персоналността на Катнис Евърдийн, въпреки че приликите с ролята й от „Зимен дар” са неизбежни. Подразни ме само факта, че визуално не е особено достоверна жителка на гладуващ регион – филмът се нарича „Игрите на глада”, а по добре оформените й бузи смея да заявя, че момиченцето изобщо не е било държано гладно. Даже напротив – било е на зърнена диета. /т.е. яла е всичко, що зърне/ Да не говорим, че за мизерното си обитание в нечистоплътния Окръг 12, Катнис е с идеално подържана кожа и перфектно бели зъби, но айде да не издребняваме. Хъчерсън от своя страна има сполучливи моменти като сепнатия от живота хлебар Пийта, но присъствието му е много по-невзрачно от това в книгата и химията между него и Лоурънс е трудно доловима. Нека обаче комбинацията между две момченца и едно момиченце да не Ви навява пресни и нездрави спомени по „Здрач”, тъй като тук любовен триъгълник не съществува или ако съществува, е на съвсем незначително ниво. Романтичните конци между Катнис, Пийта и Гейл са си доста разплетени по принцип и дори любовните взаимоотношения между Пебълс и Бам-Бам в „Семейство Флинтстоун” са по-adult, отколкото тия в Окръг 12.

На втория актьорски етаж са възрастните ветерани, представени от Уди Харелсън, Елизабет Банкс, Стенли Тучи и Доналд Съдърленд, и те се справят осезаемо по-добре от младите си колеги. За челите книгата бе лек шок, че точно Харелсън играе ролята на Хеймич, описан от Колинс като шкембест чичка, който буквално припада в локва от собствената си повърня. Лека-полека обаче, зрителят свиква с образа на Уди и може да прости сценарното своеволие. Останалите обитатели на Капитола са с типичната за общественото им положение кичозна външност, превзето поведение и модернистично облекло, дело на умопомрачен дизайнер, а някои от персонажите са по-ridiculously good looking и от Дерек Зулендър. Естествено, яркият контраст между клошарската сивота на Окръг 12 и циркаджийската пищност на Капитола е търсен ефект, поясняващ нагледно дълбокото обществено разделение на богати отрепки и бедни юнаци.

Внимание заслужават още Сенека /Уес Бентли/, който е надигран от собствената си графити-style брада, и Тоби Джоунс, който в добрите дни прилича на олигофрен, а в лошите – на себе си. Стигаме до вражеските трибути, ала те не се отличават с нищо особено и едва ли ще ги разпознаете в тълпата от спартанци. В ролята на алфа-изверга Като е Александър Лудвиг от „Планината на вещиците”, но пичът така и не успява да покаже адекватно болната натура героя си. До него може да разпознаете и Изабел Фурман, която още от „Сирак” показа, че притежава необходимото ниво на психически отклонения, за да играе злодейка. Останалите са просто жертвени ярета и няма да имате особено време да ги запомните. С изключение на Ру, разбира се. Актрисата, играеща Ру /съкратено от Ружка/ е нацелена право в десятката /от кастинг директора, не от копието/ и пресъздава почти напълно мелодраматичното си, но и запомнящо се присъствие в книгата. Всъщност, тя е и единственият случай, в който съм ревал заради негърче, но ще помоля незабавно да забравите тази информация. Интересно е как доста „фенове” на книгата пропищяха защо са избрали чернокожа актриса за Ру. Не, наистина, защо? Защо героиня, описана от авторката си с „кафява кожа” да се играе от афроамериканка? Защо не от южнокорейка или скандинавка, ебати?

Въпреки, че е имал няколко десетки милиона на разположение и сравнително евтини главни актьори, Рос е решил да мине метър откъм визуалните ефекти и там, където ги има, са стряскащо зле – не са нито чак толкова визуални, нито особено ефектни. Личи си, че повечето пари са отишли за архитектурните забележителности на Капитола, но дори в най-добрите моменти, нещата изглеждат дразнещо евтини. Така например, тълпите от зрители на Игрите не са дигитални човечета, а просто copy-paste на статисти. Това създава илюзията за огромен мащаб, но е трик, по-възрастен и от Доналд Съдърланд, и не помага с нищо за обема на зрелището. Друга от емблематичните сцени в книгата – изложението на „огнените костюми” на Окръг 12 – е чисто и просто грозна. Ефектите са жалки, зелените екрани личат от пръв поглед, а в огнените дрехи няма нищо впечатляващо. Истината е, че за филм от 2012-та и то такъв с претенциите на ”Игрите на глада”, лентата на Рос разочарова откъм визуалните си красоти. Музиката обаче е сполучлива – атмосферична, ненатрпваща се и въздействаща повече с тихи ноти, отколкото с епични тонове. Джеймс Нютън Хауърд е оставил зрителите сами да „влязат в играта”, насочвайки ги премерено с плавно звучене, вместо да ги натоварва с типичния оркестрален score. Това обаче не може да се каже за саундтрака, изграчен от бурсука Тейлър Суифт в кривото й видео, което отказвам да коментирам.

Гари Рос е режисьор без собствен стил и е заснел „Игрите на глада” като първокурсник в НБУ, който иска да прави всичко по учебник /в случая – по книга/, но е решен да се покаже като нестандартен визионер и превръща иначе елементарната задача в хаос от неориентирани шотове и скорострелен монтаж. Това може да бъде оправдано като „реалистичен начин на заснемане”, ако разбира се под “реалистично” разбирате puke-worthy. Едно от основните преимущества на хартиения носител е, че страниците му не се търкалят бясно пред очите Ви /освен, ако не страдате от някакво умствено разстройство, разбира се/ и  водят до повръщане само в крайни случаи, докато Рос се е погрижил да Ви призлее още в самото начало. Shaky камерата му се движи с дразнеща бързина, композицията се състои се от иритиращи сетивата fast pans и адски френетичен монтаж, по време на който кадрите се cut-ват без причина и за няколко секунди показват едно и също нещо от няколко различни ъгъла. Дори статичните му сцени са пропити от треморни движения на камерата, сякаш операторът държи апаратурата с едната си ръка, а с другата си тръска оная работа или още по-зле – болен е от Паркинсон или от друга треперлива болест.

Естествено, това не е така, защото операторът е Том Стърн и вината за vomit inductive-ните кадри не е негова. Просто Рос е искал да използва неспокойната камера, като метафора за емоционалното състояние на главната героиня. Но когато по време на диалог гледната точка на един и същи обект се смени три пъти в рамките на пет секунди, снопът от „емоционални състояния” ще е насочен към майката на режисьора, а не към главната героиня. И това е при статичните сцени, имайте предвид. Когато екшънът настъпи, нещата стават още по-противни – Рос е заснел битките между трибутите с close-ups и всяка индивидуална схватка е в толкова близък план, че човек трудно може да определи кой се млати и с какво – единственото, което се вижда е как две тела са вплетени в смъртоносно кълбо и чак когато едното от тях спре да шава, става ясно кой е победителят. Това прави следенето на сцените доста трудно, особено за зрителите с хроничен motion sickness.

Другото, което ми се стори изключително несериозно, е ръгането на PG-13 рейтинг във филм за изкормени непълнолетни /и малолетни/ дечица. Наясно съм, че това не е главният мотив на книгата, но въздействието й се губи значително, ако всичко е представено по family friendly начин. Не че съм някакъв луд фен на насилието и не говоря за тотален gore-fest, но когато центърът на сюжета е игра, в която тийнейджъри се убиват безмилостно с всякакви подръчни средства, е просто смешно да се говори за нисък рейтинг. Накрая излиза, че 13-годишно момиченце има право да гледа филм за 13-годишни трупчета и това е напълно позволено. Ала ниският рейтинг означава повече зрители, а повечето зрители – повече приходи, така че решението на Lionsgate е напълно разбираемо, но не и извинимо.

Смазващият конкуренцията успех на „Игрите на глада” превърна премиерата му в най-печелившият първи уикенд в историята на киното за заглавие, което не е сикуъл и/или летен блокбъстър. Записал се с рекордните $155 милиона долара за първите си прожекции, „Игрите” задминаха предишните фаворити като „Здрач” и „Хари Потър”, и ги оставиха далеч назад в битката за бокс-офис доминация. Подобен феноменален подвиг за млада поредица без стабилна фен-база извън книгите, е завидно постижение и неминуемо ще доведе до поп-културна експлозия. Актьорите вече се превърнаха в най-желаните същества в Холивуд към днешна дата, а рекламните стоки с щампата на „Игрите” са по-търсени и от корекомски яйца по време на комунизЪма. По всичко личи, че ставаме свидетели на израждането на една легенда и за разлика от онази другата – „Здрач”-ната легенда – тази има капацитета да се развие в нещо наистина запомнящо се. Това е филм за тийнейджъри, но е от рядката порода филм за мислещи тийнейджъри, с добре изградена централна героиня и сюжет, който не се отнася с читателите като с master retards. Първата част от трилогията на Колинс направи ударен старт и въпреки множеството си кусури, показа наличие на ангажираност и старание да се покрият всички достойнства на книгата. Отделно от това, лентата е озвучена и осветена кадърно, а актьорската игра на Дж. Лоурънс е с около 100 декара по-добра от тази на К. Стюърт, ако изобщо можем да приемем, че втората някога е играла. Като цяло, „Игрите на глада” очертават началото на интересен франчайз, чиито потенциал тепърва трябва да се оползотворява, затова се надявам продълженията да не разочароват, а да усъвършенстват позитивите на настоящото заглавие.

6.1/10