You are currently browsing the tag archive for the ‘Уди Харелсън’ tag.

Още една година, още един Star Wars. Преди беше събитие, сега е просто нещо ануално. /да не се бърка с „анално”, макар че и двете са верни – б.а./ „Соло” е втората самостоятелна история от вселената на Жорж Лукас след „Rogue One”, този път центрирана около младите години на емблематичния контрабандист и трафикант на бежанци, някога изигран от Харисън Форд и по-късно убит от грозния си син. Извинявам се, забравих да сложа спойлер – все пак не всички зрители са наясно, че синът му буквално е грозен като смъртта. Но „Соло” не ни занимава с дисфункционалните отношения между Хан, дъртата лейка и изроденото им дете, а с прохождането на харизматичния звезден пират – преди много години, в една далечна галактика – през времената, когато в космоса имаше само 1 /един/ негър.

соло-постер

С поп-културната еволюция на сагата, произходът на Хан Соло е придобил почти митологичен статут – нещо, което всички знаят, че съществува в някаква форма, но никой няма интерес да го види в действителност. Досущ като пишката на Джар-Джар Бинкс. Ето защо самостоятелен филм за Соло беше точно толкова необходим на феновете, колкото и самостоятелен филм за кървящия хемороид на Джаба. Ала когато DISNEY купиха Lucasfilm и започнаха да планират 142 SW-продукта за следващите десет години, беше пределно ясно, че под прицел са origin-историите на всеки персонаж с повече от четири реплики, появявал се някога в „Междузвездни войни”. И Катлийн Кенеди – мръсната кучка, която менопаузира цялата магия на “Star Wars” – не се подвоуми чия глава да падне първа под гилотината.

Прочетете остатъка от публикацията »

Да прочета книга, която не е игра, е върховно постижение за интелекта ми – изморително и затормозяващо действие, отнемащо повече време и от разтопяването на полярен глетчер. Но още по-изнервящо е да търпя заглавия от т.нар. жанр „young adult”, който напоследък придоби невиждани параметри и обсипа книжния пазар с всевъзможни тийн-романи, новели и поредици, трепетно надяващи се да придобият поне 1/16 от славата на „Здрач”. Ето защо, прочитането на първата серия от трилогията на Сюзън Колинс за „Игрите на глада” е величав подвиг за Моя милост и смятам да го посоча в следващото си CV като актив. Но просто нямах избор – интернет буквално се оля с пръскащи се от суперлативи ревюта, ласкави мнения и позитивни коментари за литературните качества на Колинсовия труд и в един момент просто не съществуваше блог/сайт за книги, където “Игрите на глада” да не ми се навираше безцеремонно в очите. Подразнен, но и заинтригуван, реших да инвестирам няколко потни лева в тийн-тухличката и след три месеца вече я бях прочел. Съдейки по този експресен срок на прочитане би трябвало вече да Ви е ясно, че ми е харесала.

Звучи абсурдно, но книгата на Колинс съвсем не е толкова зле, колкото очаквах и даже смятам да се съглася с ревютата й, понеже в нея има повече от поредната любовна триъгълност. Както обаче е видно от граматично издържания ми словоред и наднормена езикова култура, аз съм един от предпоследните хора, които да оценяват чуждата литература, затова няма да Ви занимавам с плюсовете на хартиения първообраз, а ще насоча главите Ви към неизбежната филмова адаптация. „Игрите на глада” може и да не се оказа феномен от ранга на книгите на Стефани Майер, но успехът на Сюзън Колинс бе неоспорим и заслужен, водейки до 16 милиона продадени копия от книгата за селската снайперистка Катнис Евърдийн. При такава масова популярност беше просто въпрос на време материалът да се адаптира за голям екран и времето настъпи. Нещастната и поставена пред ръба на фалит компания Lionsgate рискува всичко, инвестирайки последните си няколко десетки милиона долара в ръцете на Гари Рос. С бюджет, почти два пъти повече от този на първия „Здрач”, Рос успява да сътвори изцяло верен на оригинала епос и това ще накара почитателите на книгата да изпаднат в епизодична хистерия. Ефектът обаче е двояк, тъй като Рос е бил обзет от желанието да филмира всичко буквално by the book и на много места нечелите романа има вероятност да скляпат на парцали от объркване.

Прочетете остатъка от публикацията »

„2012” е филм, който от известно време дори и аз чаках лековерно, възбуден от трейлърите му и очакващ небивало кинозабавление. Но както добре знех от опит, на трейлъри не може да се има вяра, а още по-малко на човек като Роланд Емерих, чиито метод за правене на филми е да навърже няколко драматични сцени и да ги запълни с обилно количество специални ефекти, които да радват бедния американец. Ето затова отидох на кино с едно наум и две в гащите. Два часа и половина по-късно излязох с много по-малко на ум и с много повече в гащите. И някъде тогава си зададох въпроса – какво точно бях очаквал, за Бога? Добре направен филм на Емерих? Интелигентен филм на Емерих? Логичен филм на Емерих? Не, не и не. Защото в тези отношения, „2012” е точно толкова тъп, колкото всеки от Вас е предполагал. Това е факт, който съм убеден сте знаели още от първия му трейлър или дори само от името на режисьора му. Тъпотата му е неконтрорлируема и на моменти граничи с катарзиса на сапунен сериал. Но за сметка на това предлага толкова величествени и грандиозни сцени на масово унищожение, че има вероятност някои от Вас да му простят неадекватността. Аз обаче няма да му простя, а просто ще използвам тази възможност, за да Ви разкажа какво точно представлява поредният бърст на его, от страна на хер Емерих.

Да, определено бяхме предупредени… за филма.

Филмът, както вече е ясно, се нарича „2012” и по-запознатите от Вас веднага ще се сетят за какво става въпрос. Да, заглавието описва точно този край на света, който дъртите маи са предсказали преди много дълги хиляди години и който съдържа в себе си разнообразни природни бедствия – от обикновени земетръси до мащабни вълни-убийци, поглъщащи американски градове за закуска. Сега, по-начетените от Вас веднага биха отрекли календара на маите и другите псевдо-научни доказателства за 21.12.2012, защото колкото и материя да има написана по темата, никой всъщност няма твърди и реални доказателства, с които да обоснове пръснатите съждения. Роланд Емерих обаче решава да покаже на хората неговата гледна точка, а тя – както отлично знаем – е изпълнена с тоталната девастация на цели нации.  Да, Емерих явно е подръжник на тезата, че светът ще загине след 3 години, а този филм е неговото лично предупреждение към зрителя. „2012” използва множество теории, като се започне от маянския календар и се стигне до подреждането на планетите, което се случвало веднъж на не-знам-си-колко хиляди години. Резултатът от това обаче винаги е един – полюсите на планетата ще се разменят, което ще доведе до верижни и катастрофални катаклизми. Е, не трябва да си PhD на науките, за да се сетиш, че филмът някак си забравя да обясни някои елементарни неща, които уж предизвикват процеса на унищожение, но все пак това е филм на бате Емерих – кога последно той ни е обяснявал нещо логично? За нещастие, този сюжет предполага и част от търсената публика на Емерих, затова и не се изненадах особено, когато още при сядането в киното се оказа, че съседът ми по седалка е странно на вид същество със зализан черен перчем, което гледаше екрана със завидния интерес на излязъл от клозета нърд. Е, филмът ще се хареса поне на един човек, помислих си аз, но по-късно осъзнах, че нищо не е такова каквото изглежда.

Емерих в процес на творене. Забележете вродения му диктаторски жест с дясната ръка.

„2012” ще Ви запознае с битието на писателя Джаксън, който през целия си смислен живот е написал точно 1 /една/ книга, но за сметка на това само в няколкостотин екземпляра. Ролята е поверена на омразният ми Джон Кюсак, който прави от всеки филм тъпа романтична комедия с елементи на телевизионна драма. Както подобава доброто клише, Джаксън е разведен, а жена му и двете му дечурлига си имат нов татко, с който живеят щастливо. Въпреки едничката си издадена книга обаче, причината за раздялата била факта, че Джаксън любел писането си повече, отколкото любел жена си. Мда, не бих го обвинявал, при условие че жена му е портретирана от селянката Аманда Пийт, която играе някаква битова роля на домакиня, разкъсвана в любовта си между два мъжа, всеки от които по-зле от предишния. Да, интересен начин да се спечели женската аудитория, свикнала да се подмокря по тъпите теленовели от сорта на „Дързост и Простащина”, но мислех, че гледам дизастър филм, а не сапунена оперета за средновъзрастови съпруги. Двете им деца пък са тихият предучилищен ужас. Момченцето се прави на бунтарче, обръщайки се към биологичния си баща с позивната „Джаксън”, а драмата на момиченцето е, че на 7 годинки все още напикава гащите си в мрака. Дотук добре, бихте казали Вие – едно идеално американско семейство, или поне такова, каквото американската им мечта позволява. И на фона на всичката тази идилия, изведнъж земята започва да се тресе, къщите започват да падат, а лирическият герой осъзнава, че единствената книга, която някога е написал, ще му остане и последната, която някой ще прочете на хартиен носител.

Всички знаем, че Роланд Емерих е филмовият еквивалент на кон с капаци. Човечето прави филми от години, но филмите му практически не се различават един от друг, независимо че във всеки краят на света е показан по леко различен начин. Дали от извънземни обаче, или от глобално заледяване, Емерих има само едничката фатална цел – да покаже по зрелищен начин смъртта на милиони души. Не знам дали нацистката му кръв го кара да убива толкова хора на лента или просто Емерих си е пасивен садист, но това което беше ясно за него е, че не може да изненада по никакъв начин зрителя. При него уравнението е винаги едно и също и не е променяно от 15 години. С „2012” мнозина люде вярваха, че немският режисьор е разчупил малко жалкия си начин на снимане и подлъгани от надъхващите трейлъри очакваха едва ли не, най-великият катастрофален филм, правен някога. За нещастие обаче, Роланд показва точно това, което винаги е показвал, но с различни актьори и с по-добри ефекти. Всичко останало е продукт на копи-пейст от други филми с подобна тематика, включително ситуации, развитие на героите и мотивация на персонажите. Извинявам се, „развите на героите” ли казах? Не, не, объркал съм се, защото единственото реално развитие на герой забелязах в лицето на дъщерята на Джон Кюсак, която на края на филма вече нямаше нужда от пелени. Ето и позитивните страни на края на света, скъпи родители – децата Ви спират да си подмокрят наровете по време на криза. Какви обаче са съставките на един Емерих-филм? Имаме задължителния разбит брак на главния протагонист, който обича семейството си, но има проблеми с децата си. Имаме също неизбежния добър и благороден учен, който знае за какво става въпрос и се опитва да убеди правителството да действа, но никой не му обръща внимание. Имаме и дразнещите странични персонажи, които според Емерих трябва да ни накарат да изпитваме емпатия към случващото се на екрана, но в крайна сметка разплуват сюжета до неподозирана скука и не помагат по никакъв начин на главния куест. Да, тук ще видим всички изразни средства на г-н Емерих, събрани и показани в един 150 минутен шедьовър на кинематографичното отегчение. И ако си мислите, че не може да стане по-зле от това, изчакайте финала.

Едно от съществата на снимката всъщност не е гном, а момиченце. Второто е Джон Кюсак.

Актьорите на филма са селектирани от Стиви Уондър. На всички е ясно, че филмите на Емерих са апотеоз на покъртителния филмов мискаст, но тук нещата стават прекалено вонящи и дори крайните фенове на немския режисьор възроптаха онлайн за жалкия избор на актьори. От една страна имаме Джон Кюсак – противното копеленце, което ще мразя до края на дните си без видима причина. Този гнусен отпадък е главното действащо лице на целия епос и е персонажът, който Емерих си обича най-много във филмите, а именно – героят без портфейл. Кюсак ще отъждествява всичко про-семейно във филма и ще се показва като един битов екшън-герой, който спасява семейството си, дори когато трябва да надбяга лично еруптирал вулкан в националния парк Йелоустоун. Другата крайност е Аманда Пийт, чиято демонично захилена мутра би била подходяща за тъп комедиен хорър, но в една чисточовешка драма, за каквато е бил целен „2012”, женицата просто се разкрачва непохватно и в повечето сцени единственото, което прави е да циври плахо и да служи като фон, докато обмисля типично женския въпрос: бившия си мъж ли обича още или новия си богат любовник. Доста смехотворен ми се стори и мъдрия, но хуманен научен работник /Chwietel Ejiofor/, който играеше ролята на здравия разум във филма и показа, че професорите също са хора и нищо човешко не им е чуждо. В тази връзка ще се насладите на суб-суб романтичен плот, в който дъщерята на президента Дани Глоувър /wtf?/ ще се сваля с чернокожия учен и ще хвърля палави погледи по него, броени часове след като баща й е умрял, прегазен от самолетоносач на полянката пред Белия дом. Останалите герои също заслужават бурни освирквания – Оливър Плат, който представлява безскрупулността на правителството и който го дава нещо като злодея на филма, ще Ви се стори повече смешен, отколкото заплашителен, но все пак г-н Плат не е виновен, че през последните години всички го кастват само в ролите на дебели и мазни педали. Вече споменах Дани Глоувър, който играе Президентът на САЩ, и който е толкова плачевен в ролята си, че направо ми стана мъчно. Всичките му реплики са изказани с такава печал, депресия и старческа жал, че на хората, свикнали с името му по разни други франчайзи, им беше направо неудобно да гледаме сцените с него. Както подобава обаче на филм на Емерих, Президентът на САЩ се оказва герой и дори във финалните си моменти остава с хората, които е управлявал. Добър избор за цвят на кожата на президента, г-н Емерих – явно наистина тачите Обама повече, отколкото предшественика му. Блага дума мога да отделя за кратката роля на Уди Харелсън, като лудият радиоводещ, който предупреждава слушателите си за края на света и разкрива конспирациите на правителството. Героят му е достатъчно добре избран, за да покаже едновременно сериозността на случващото се, посредством по-хумористични методи от тези на убийствената драма. Не знам дали с иронична или по-обидна цел, но във фима има и кратко камео на самия губернатор на Калифорния./?!/ Не, не изпадайте в паника, не става въпрос за Арнолд Шварценегер, а за негов визуален клонинг, който е показан по телевизията на пресконференция и който съобщава с типичния австрийски акцент, че най-лошото е минало, секунди преди цяла Южна Калифорния да потъне в земните недра. Много смешно, г-н Емерих.

Кюсак и Харелсън в платонична прегръдка, на фона на изригващ вулкан.

Изведнъж нещо от лявата ми страна се разтресе и издаде стресиращ гърлен звук. Когато се обърнах по посока на звука, се оказа че той произлиза от моя колега по седалка – зализаният нърд – който по някое време явно се бе предал пред неистовата скука на филма и се бе отдал на здравата българска дрямка, прохъквайки монотонно в съня си. Сега обаче, бавно ококорваше очи, защото някакъв нечленоразделен врясък от страна на Аманда Пийт го бе извадил от унеса. Да, скъпи приятели, човекът заспа в киносалона. Ако това не Ви говори за качествата на филма, мисля че няма какво друго.

Но ето, че идваме към добрите новини или това, което прави филма гледаем и целесъобразен, а именно – визуалните му ефекти. Да, тук няма да си кривя душата и ще си призная – те са зрелищен спектакъл и велечествена форма на сетивен рейп. Наскоро не бях гледал толкова мащабни и детайлни кадри на унищожение и в тази връзка „2012” показва точно това, което зрителят иска – масова и тотална анихилация на познатия ни свят. Като позитив ще призная, че тук Емерих се е справил повече от задоволяващо и дори само сцените на разрушения правят филма търпим и оправдават направата му. В тази връзка имам добри и лоши новини, скъпи приятели, така че се хванете за нещо. Добрата новина е, че сцената с девастацията на ЕлЕй е може би най-епичната сцена на катастрофално земетресение, показвано някога, а мащабите на визуалната презентация могат и да завъртят главите на по-лабилните от Вас. Емерих раздира земята и руши сградите, докато Джон Кюсак и компания се движат бясно по разпадащите се улици с лимузина, а после сменят превозното средство и за по-сигурно излитат със самолет. Някои от съспенс моментите със самолета са просто незабравими и ме накараха да получа неконтролируеми тръпки на наслада. Да, унищожаването на света никога не е било толкова добре направено, особено в тази сцена. Лошата новина обаче е, че по-голяма част от тези кадри сте видели неколкократно както в трейлъра, така и в петминутния откъс от филма, който беше пуснат промоционално преди време, така че всъщност едва ли ще видите нещо ново. Въпреки това обаче, ефектите са уникални и издигат филма на едно ниво над останалите му дизастър колеги. Имаме всичко, що болната тиква на Емерих е могла да сътвори откъм природни бедствия – земетръси, вулкани в Йелоустоун, гигантски цунами, всичко е там и всичко поглъща хора. И което е по-важно – всичко е направено както трябва.

Давай, Джаксън! Това е само някакъв си вулкан. You can do it!

Но дори позитивните специални ефекти не могат да промненят факта колко тъп е всъщност този филм. Той е не само болезнено дълъг, но и страда от висша форма на филмова краста – нелогичен е и убийствено клиширан. И то не клиширан, колкото да мине номера, а толкова шаблонен и взаимствал показани вече драми, че в един момент хората губят какъвто и да е интерес към случващото се.  Да, „2012” има излишно много под-герои, за които съдби уж трябва да ни пука и които житиейски любови и трагедии са показани толкова мудно и некохерентно, че някъде към средата, зрителят неистово се надява приливната вълна да дойде малко по-бързо от планираното, за да измие срама от екрана. Да не говорим, че филмът е 150 минути, а с по-качествено разпределение на героите и историята, поне половин час можеше да бъде отрязан без проблем. Другият му ударен минус е липсата на всякаква логика в действията на каквото и да е. Вече Ви споменах, че маратонецът Джон Кюсак успява да надбяга собственоръчно еруптирал вулкан, а малко преди това прави детски каскади по хълмовете на Йелоустоун с някаква каравана. Но това е дребна риба, в сравнение с факта, че в свят който 60 % е под водата и 20% под земята, все още има работещ интернет, а мобилните телефони си оперират чудесно не само в САЩ, но и в Индия. Наскоро Емерих се бе уплашил от Исляма и бе отказал да разруши Мека, но за сметка на това стоварва целия Ватикан върху религиозните тикви на вярващите италианци, събрали се там на молитва, разбутва католическата статуя на Исус Христос върху хълмовете на Рио Де Жанейро и полива със студена водица храма на Шао-Лин в Хималаите. Доста смело решение, г-н Емерих – да разрушите всички религии освен ислямската и то само, заради страха Ви от вендета. Да не говорим, че в края на филма един от героите, които оцеляват, за да продължат човечеството е богат арабски шейх. Не искам да се впускам в още детайли, за да не спойлвам прекалено, но мисля че схващате идеята.

Учен сваля дъщерята на президента чрез книги. Обърнете внимание на заинтересования поглед, изписан на лицето на ухажваната.

И така, какво още да кажа за един епос от два и половина часа, който ми се стори като 5 часова серия на мексикански ТВ сериал? Не знам, но каквото и да кажа тепърва, ще започна да се повтарям, така че е време да спирам, защото след това ревю ще имам дълги дни на рехабилитация и опити да репресирам спомените си от този филм. Защото колкото и ефектен да е, той все пак си остава поредното нечистоплътно парче мърша, на което тази година имахме нещастието да присъстваме. Той е апотеоз на творческата жалост, защото нищо в него не е оригинално и нищо в него не е показано по интелигентен начин, независимо от визуалното пиршество, което е имплантирано вътре за замазване на очите. Защото да – в някои от по-величествените сцени има голяма вероятност очните Ви ябълки да се пръснат от невижданата досега кинематографична детайлност на компютърните ефекти, но всичко е направено с цел, защото колкото по-екзалтиран от анимацията е един зрител, толкова по-малко вероятно е да усети колко плоска е всъщност историята, която гледа. И в тази връзка, филмът е точно това – безмозъчно зрелище, безмислен кеф и нелогично забавление, което някои от Вас ще харесат, а други ще намразят, защото е повърхностен, но поне показва нагледно най-катастрофалното събитие в историята на човечеството по достатъчно въздействащ начин, че да става за едно гледане. И оценката ми е доста реалистична, защото не само отговаря на мнението ми, но и на самото заглавие. /”2+0+1+2”=5/ Така че, пожелавам приятно гледане на феновете на Емерих и масовото национално унижощение, а за останалите – по-интелигентни зрители – които искат да гледат логичен и смислен сценарий, препоръчвам да си тръгнат на половината филм, защото някъде там нещата вече преливат кофата на търпението. Ето затова искрено вярвам, че единственият, който наистина остана доволен от прожекцията беше зализаният очилатко, който проспа половината сюжет. Защото той всъщност видя най-доброто от филма, без да се налага да чака почти три часа за това. И излезе от киното доволен и отпочинал. Да му мислим останалите…

5.0/10

Добре дошли в „Zombieland”, скъпи приятели на киното и любители на (не)мъртвата плът. Филм, който съчетава в себе си двата най-крайни жанра – хоръра и комедията, но за сметка на това ги миксира завидно добре, без да изпада в /множество/ сценарни диарии. Филм, който успях да изгледам целия, без да се налага да си бия таурин във вените, за да го издържа буден. Филм, който ме накара да се разхиля на глас като подивял нерез /макар и само за няколко безценни мига/. Но нещо повече – филм, който на фона на останалата всепоглъщаща ни помия от Холивуд успя да направи двете неща, които напоследък са особена рядкост – да забавлява, но и да покаже нормални човешки взаимоотношения, пък макар и на фона на абсурдистичен пост-хуманен свят.

zombieland-poster-final

Ако след тези благи встъпителни слова все още не сте повърнали, е време да продължа със скромното си ревю, което както винаги ще бъде безпристрастно и непредубедено, така че ако сред Вас има върли зомбофили, то те трябва да се приготвят психически, защото филмът ще бъде както похвален, така и заслужено охрачен на определените за това места. Защото болезнената истина е, че колкото лек и занимателен да е филмът, той със сигурност не отговаря на огромния хайп, който беше натрупван с месеци наред и който обещаваше – едва ли не – най-великата зомби-комедия на всички времена. Не, “Zombieland” не заслужава тази титла, но въпреки това си остава едно непретенциозно забавление, което си заслужава погубеното време. Няма как да не спомена, че този филм определено притежава чертите, които да го извисят до един култов статут. На първо място, режисьорът е новобранец, но с очевиден талант и умение да показва много неща с малко ресурси. Второ, сюжетът не е нещо особено, /дори е неприятно клиширан/ но за сметка на това показва неща, които други негови конкуренти така и не успяват – реални хора в нереални ситуации, които действат истински, въпреки заобикалящата ги лудост. И трето, актьорите също не са от каймака на Холивуд, но за сметка на това си вършат работата задоволително /с малки изключения/ и правят филма повече от поредното „убий-зомбитата-и-избягай” хорърче. Всички тези видимо постни съставки водят до резултат, който изненада дори и мен – гледаем филм, който успя да надигне главица и да покаже, че някъде в Холивуд все още има краетивна умисъл.

Както самият му режисьор си признава без бой, идеята за “Zombieland” е инспирирана от британската хорър-комедия от 2004 година “Shaun of the Dead”, която също бързичко се сдоби с популярност, защото комбинираше умело хоръра и комедията, макар на моменти да изтрещяваше прекалено излишно. Тук, братята американци са се справили добре със заемката, като са американизирали сюжета доста показно, за да се знае и от умопомрачените, че историята се развива в добрите стари US of A – дори имената на главните  герои са кръстени на определени градове и щати /Уичита, Калъмбъс, Литъл Рок и т.н./  Истината е, че от двата филма, настоящото заглавие определено е по-доброто, но не защото е с повече бюджет, а защото хуморът е много по-оригинален, героите са много по-живи и плътни, а начинът на заснемане е особено приятен. Разбира се, не очаквайте режисура в стила на младия Шамалян, нито някакви убер интелигентни смешки. Защото “Zombieland” определено не е правен, за да се взема насериозно. Дори напротив – той е открито безумен и алогичен на места, което може би ще подразни някои от Вас, защото редува сериозни сцени с видимо несериозни такива и човек не разбира каква емоция трябва да го обзема тепърва. Например в една от сцените героят на Уди Харелсън реве по някаво куче, което зомбитата са му отнели и с което е бил много близък /показват се кадри на това как Харелсън къпе кучето във ваната си/. Половин филм по-късно обаче се оказва, че това не е било кучето му, а малкият му син /съответно се показват архивни кадри как Харелсън къпе сина си във ваната/. И имайте предвид, че това разкритие е може би най-драматичната сцена в целия филм, а аз така и не разбрах дали да се смея на нея или да ревна.

zombielandpic8Няма нищо по-опасно от възбуденото зомби.

Изобщо, някои филми се гледат с едно наум, а този се гледа с голяма и кръгла нула. Пуснете ли филма, си изключете и централния мозък, защото това е филм, който служи за забавление, а не за обучение. Всъщност, служи и за обучение, защото през цялото време ще Ви се налагат определени „правила” за оцеляване сред зомбитата. /”Правило №1: Кардио”/ Но не се мъчете да ги запомняте, защото накрая ще се стигне до катарзисния момент на сюжета, в който главният протагонист ще разбере, че всъщност „някои правила трябва да бъдат нарушавани”.  Да, клише се бута до клишето, но няма начин – когато в един филм се разказва за зомбита, човек няма особен избор за развитие освен основния – бягай или ще бъдеш изяден. В тази връзка, филмът издиша поносимо, защото не предлага абсолютно нищо ново, което да не сме видели както в нормални хоръри, така и в по-простодушни тийн-комедийки. Просто ги комбинира и ги размесва наляво-надясно, колкото да върви напред историята. Ако очаквате оригинални сцени на интеракция между хора и зомбита, ще се наложи да Ви разочаровам, защото такива няма. Тук-там обаче сценаристите са се опитали да разведрят шаблонната обстановка с малко дива селска простотия /в лицето на Уд Харелсън, разбира се/, която спомага да се преглътне по-лесно посредствеността. Най-запомнящата се батална сцена е финалът на филма, който се развива в нещо като лунапарк, където орда побеснели не-мъртви атакуват нашите люде, а последните трябва да се отбраняват с подръчни средства. Звучи епично, нали? Е, не е. Всъщност, минава бързо и дори не знаех, че това е крайната сцена на филма, докато не видях финалните надписи. Да, филмът приключва не особено завършено, не особено логично и определено – с доста широка сценарийна дупка, която някой е забравил да запълни със смисъл.

zombielandpic3Динамичен кадър на пазаруване в супермаркет.

Нека кажа и нещо хубаво обаче, а после ще продължа с лайномета. Началото на филма е наистина добро – признавам го. Структурата на началните надписи, плюс дизайна в презентацията на т.нар. „правила за оцеляване”, които главният прошляк се опитва да дава като нежен мъдрец на зрителите бяха доста добри и дори стилни. Впоследствие обаче, филмът губи първоначалната си оригинерност и продължава да цепи по инерция, което обаче не е чак толкова голям минус, ако сте истински фенове на жанра. Също така, мога да кажа само добри слова за „екшън сцените” – режисьорът е вкарал добра доза анимирана кръв и брутална смъртност, за да задоволи мерака на който и да е некрофил. Всяка от срещите със зомбита ще бъде представена добре визуално и няма да се повтори с друга. В тази връзка филмът служи като едно голямо представление, което промотира ползата от убиването на зомбита и го представя като нещо забавно и отпускащо. Не искам да забравям да спомена за адското камео на Бил Мъри във филма, който се появява някъде по средата и играе себе си – буквално. Моментът с него е уникален с простащината си и ако до тогава все още сте вярвали, че гледате сериозен филм, то г-н Мъри официално ще Ви докаже, че “Zombieland” се взема точно толкова насериозно, колкото и всеки филм на Мел Брукс. Няма да спойлвам повече, защото Вие не сте тъпи, /въпреки че ми четете блога/ а и няма чак толкова много за спойлване, което да не сте самоосъзнали още от първия трейлър на филма.

Основният минус обаче е и неговият главен герой – Джеси Айзенбърг или тъпият тийнейджър, който прави филма да изглежда като жалък спиноф на „Американски Пай”. Този нещастник има толкова дразнеща интонация, визия и маниери, че още в първите десет минути успях да го намразя неистово и до края тайно се надявах някой да му отхапе чурката или да го превърне в гнусно зомби. Началният му voiceover, който би трябвало да ни накара да проявим емпатия към драмата му, е меко казано – смехотворен. И то не приятно смешен, като за комедия, а по-скоро – изпилващ слуховите нерви. Вярно, че героят е трябвало да бъде интровертния и неуверен нърд, с който да се индентифицират тъпите деца на Америка, но все пак можеше да се селектира и малко по-стабилен актьор, отколкото чернокос клонинг на Майкъл Сера, нали? Липсата на лицеви изражения на Айзенбърг е завидна с мащабността си. Детето просто няма други гримаси, освен тези на зле изигран шок и още по-зле изигран ужас. Всеки друг опит за емоция от негова страна се пука като гнойно акне. Единственото спасение идва в лицето на г-н Харелсън, който собственоръчно и безгрижно изнася целия филм на жилавия си гръб, правейки една от най-добрите и съответно – най-запомнящите се роли в умрялата му напоследък кариера. Уди Харелсън е нещото, което прави филма значим и занимателен. Без него, “Zombieland” може би пак щеше да е добър, но със сигурност нямаше да се запомни с нещо специфично. А сега няма начин да се сетите за филма, без да видите захилената земеделска мутра на Харелсън пред очите си. Защото това е апотеозът на дивият американски реднек – прост, груб и нагъл. Но за сметка на това е единственото нещо, което подържа интереса на зрителя, на фона на иначе доста преекспонирания сценарий.

zombielandpic18Познайте кой от тези двамата е селянина.

Филмът е хорър, но в него няма някакви страшни или отвращаващи сцени, освен всевъзможното пръскане на мъртви телеса. “Zombieland” залага повече на интеракцията между хората, отколкото на стряскащите сцени на ужас. И в това си начинание се справя доста добре, защото е един от малкото филми, в които наистина ми дремеше дали героите ще живеят щастливи заедно или ще умрат в кански мъки. Е, малко преувеличих – всъщност искрено се надявах  Джеси Айзенберг да пукне като гнидата, която е. Но, за съжаление, това е от онези хоръри, които тачат хепиенда, а пък и няма да има тийн-романтика, ако единият полово активен младенец е с пробита глава. Малко нанагорно обаче ми дойде умственото заключение на главното копеленце накрая, което в локва от кръв и карантии осъзнава, че е част от едно ново семейство, в което всеки може да си има доверие и бля-бля-бля. Това да не е „Уолт Дисни” за прокажени, бе? На кого му трябват семейни ценности във филм за зомбита, колкото и несериозен да е той? Изобщо, цялата поука, че трябва да общуваме с хората, а не да се алиенираме един от друг ми се стори доста лейм като за финална мъдрост, но и това може да се подмине с пренебрежение, защото поне е замазано с обилно количество кървавица и селяндурски чар.

Мръсна храчка отново ще отделя по повод на сценария. Да, знам че във филма се разказва за общество, погълнато от зомбита, но никъде, никой, по никакъв начин не обясни как точно е станало това и дали става въпрос само за САЩ или за целия свят. Никой не изтъкна причината за този катаклизъм, нито показа начин за разрешаването му. Просто филмът започва и свършва, като в промеждутъка му има някаква история за някаква отрепка, която се запознава с още няколко отрепки и заедно трепят някакви зомбита. Няма увод, няма катализатор, няма и обособено заключение. Това естествено може да се приеме като едно от дребните и иронични плюсчета на филма, но на мен ми се стори някак си не на място, сякаш сценаристите хем са искали да бъдат оригинални, хем ги е било страх да излязат извън кутията на стереотипа.  За щастие, филмът е възкратичък, като за подобна тематика, и привършва набързо, без да имате време да усетите повечето му негативи.

zombielandpic2Последните хора на Земята са събирани от кол и въже.

И за финал, смея да заявя, че филмът става за гледане… Ами да, какво точно очаквахте? Че ми е харесал супер много? Че съм съм получил душевен оргазъм от него ли? Не, разбира се. Филмът е относително интересен, приятен и забавлява зрителя на суб-интелектуално ниво. Да, осъзнавам че леко си портивореча на места, но и самият филм е точно такъв като цяло – противоречив. Продава точно това, което е обещал – зомбита, кръв, селяния, но и пълнокръвни персонажи и свежарски хумор. Ако очаквате някаква ударна драма или емоционални заряди, може да си пуснете HBO, защото “Zombieland” не е нищо повече от едно елементарно забавление, което да накара човек да релаксира с пуканки в устата, вместо да се чуди къде е изгубил поредните 90 минути от живота си.

6.9/10

юни 2018
П В С Ч П С Н
« Май    
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930  

Join 318 other followers

Блог класация

Creative Commons License

E-mail: cinemascrotum@yahoo.com

wordpress visitor counter

Tyxo.bg counter

Protected by Copyscape

Посещения

  • 3,239,474 пъти