Ревю: „Хобит: Битката на петте армии“ (The Hobbit: The Battle of the Five Armies)

„…само едно дребосъче сред огромния свят.“

Проблемите на „Битката” Ви шамаросват още в първите секунди. Обърнете внимание, че това е единственият филм от трилогията /технически погледнато, от двете трилогии/, който не включва предистория в началото си. Като се има предвид, че понякога точно тези допълнителни две-три минути бяха по-добри от оставащите сто и шейсет /визирам „Неочаквано пътешествие“/, то пропускът е очевиден и дразнещ. Пи Джей, лентата ли ти свърши, или какво? Все едно да редиш триизмерен пъзел, без последното парченце – картината изглежда завършена, но не съвсем, нали така? Сега структурата на шестте части е безнадеждно разтурена, а зрителите се гмурват в океана от морално застаряващи компютърни ефекти, без какъвто и да е опреснителен курс. Защото филмът започва буквално в секундата след „Пущинакът на Смог” и ако някой е забравил събитията от предишния епизод, толкова по-зле за него.

Не че това е голям проблем, разбира се, видим ли Смог веднага ще се сетим, че нещо скоро ще бъде изпепелено до основи. Нещата се подреждат, когато Бард Стрелеца решава, че кой, ако не Той, е най-достоен да спре дракона и преценя, че най-подходящото място за това е градската камбанария. „Я, там има една висока и нестабилна постройка, изградена от изгнили дъски, защо не се покача на върха й, където Смог да ме забележи моментално и бутне с едно мощно оригване?” Сам срещу Дракон, въоръжен с пет-шест стрелички. Каква смелост, какво мъжество!

В десния ъгъл имаме гигантски огнедишащ и летящ рептил, а в левия – красив човек с няколко тънки, но за сметка на това остри пръчици. Ситуацията изглежда по-зле и от мача Пулев vs. Кличко, но с тази разлика, че Бард някак си успява да не се изложи пред цялата Средна земя. Как го прави ли? Изработвайки суперлък с подръчни материали на принципа „комбинирай туй-с-онуй” – чудесен трик, който би впечатлил дори Макгайвър. Нещо повече – използва собствения си син като статив за прицелване, само дето момчето не е особено изненадано от този акт. Даже нещо ми подсказва, че тежката стрела едва ли е първото дълго и твърдо нещо, което бащата е слагал върху сина си късно през нощта.

Бързата кончина на Смог идеално показва колко скорострелно свършват асата в колодата на Джаксън и колко много трябва да се напъне, за да изсмуче от мазните си пръсти още два гледаеми часа. В подобни моменти е добре да имаме няколко изкуствено имплантирани герои на резервната скамейка, които да поемат временно щафетата. Един от тях е Леголас, отново изигран от Орландо Блум, чиито актьорски умения не ще коментирам, тъй като повече талант може да се открие в градската морга. Ако във “Властелина” той беше добродушен и позитивен елф, то в „Хобит” нещата са коренно различни. Погледът му е изпълнен с психическа нестабилност, а действията му имитират ветеран социопат, който се интересува само от собствените си нужди. Младият /но всъщност видимо по-възрастен/ Леголас е ловък използвач и винаги успява да накара другите да му вършат черната работа, след което не оставя свидетели. Така например, в една от сцените Леголас похищава невинно прилепче и го използва като въздушно такси /даже го шофира наопаки, без нито една стрела да падне от колчана му/, ала вместо бакшиш, летящият гризач е пронизан в черепа. Каква е тая агресия, какви са тия обноски? /в „Завръщането на краля” пречука цял олифант, само за да слезе от него, има ли смисъл да говорим повече?/

За сметка на това, романтичните му чувства рязко местят епицентъра си и след смъртта на секси джуджето, Леголас внезапно губи интерес към Тауриел, като дори решава да избяга от дома си, само и само да се дистанцира от нея. Доколкото си спомням, Кили не я обезчести по никакъв начин /полу-чекията от предишната серия не се брои/, ерго стоката не е контаминирана, така че WTF? Нима любовта му е била захранвана единствено от необходимостта да се конкурира с някого, а щом този претендент отпадне от уравнението, Тауриел вече става невидима? Започвам да се чудя коя е била истинската мишена на любовта му – девойката или претендентът. Много объркано момченце, несъмнено. Като опитен патриарх Трандуил усеща, че нуждите на сина му не са насочени толкова активно към нежния пол, колкото пасивно към срещуположния пол. За да успокои хормоните на Леголас, баща му урежда евентуален bromance с друг ергенин, с когото да намерят общ език и други общи телесни дейности, а именно – Арагорн. По времето на Битката младият Бързоход е някъде около 20-годишен, а това, както добре знаем, е идеалната възраст за „експериментиране”, ако ми схващате намека.

Но да се върнем на джуджетата, които най-после са се отървали от Смог и се чудят каква друга простотия да свършат, докато чакат финалните надписи. Торин решава, че няма да даде нито жълтица на останалите раси и заповядва на дружината си да зазида вратата с камъни и да се приготви за отбрана на крепостта. Представям си каква е била мотивационната му реч, за да ги убеди в подобна глупост. „Колеги, както виждате отвън са се събрали няколко хиляди елфчета, които искат златото ми… ъ-ъ-ъ… исках да кажа „златото ни”, грешка на езика, ясно ли е!? Не се бойте, другари, защото съм изготвил екшън план! Да, Балине, прав си, ние сме само десетина джуджета, а те са цяла армия, но бройката им е незначителна за нашите комбинирани сили! След като триста спартанци могат, значи и ние можем! Какво каза, Дуалине, спартанците са били избити? Хм-м-м… Тихо и не ме прекъсвай повече! Ето го и планът, слушайте внимателно! Първо ще затрупаме единственият изход с огромни канари, така че никога да не можем да излезем оттук, а след това аз ще полудея за около половин час и Вие ще трябва да се оправяте сами! Слава на Мория!”

Имайки предвид тази импровизирана тактика, е цяло чудо, че пукнаха само три лилипута. Даже ми стана тъжно, когато убиха Кили и Фили, но не заради самата им смърт, а заради факта, че щом красавци като тях загиват, а угоени копелдаци като Бомбур и селски кретени като Ори оцеляват, значи наистина има много мъка на тоя свят. Торин също гушва букета, но неговата смърт е предизвестена, а и честно казано, след петнадесет сцени на „драконова болест”, самият аз исках някой да го отстреля час по-скоро. Драконова болест, що за глупости? Порових се в интернет и не съм изцяло убеден, че това е действителна болест. Да бъдеш хипнотизиран от големи суми пари, да ламтиш за още повече богатства, докато в същото време не даваш и стотинка на другите не е никаква болест, а състояние, което е по-известно сред евреите с термина „ежедневие”.

Лека-полека пионките се подреждат на шахматната дъска и щурмът на Самотната планина започва. Стратегията на самата Битка е доста аматьорска, поне от гледна точка на вражеските сили. Албиносът Азог контролира ордите си от висок връх, до който лесно може да се стигне, тъй като е охраняван само от десетина гоблина. В същото време пуска разни единици за колорит, но без реална роля в сражението. Така например, имаме тролове, носещи катапулти на гърбовете си, като ученически раници. Изключвайки дебата за практичността на подобни контрапции, нека видим каква работа свършиха те. Изстреляха по един камък върху /празните?/ бойници на града и след това изчезнаха яко дим. Кому бе нужно това? Отлично знаем, че гледаме детска приказка, има ли смисъл от тая безцелна изложба на урунгели. /освен ако не искаме да спечелим и феновете на „Хрониките на Нарния”, разбира се/

Иначе самото сражение е зрелищно и ако присвиете очи, съсредоточите се и наистина повярвате, дори може да фиксирате нещо конкретно в мелето. Само дето аз не съумях да видя точно пет армии. Имахме джуджета и елфи, срещу тях се биха орки. Дотук три. Хората не ги признавам за „армия”, тъй като в редиците им се включваха само оцелелите рибари от Езерния град. Даже някак си да приемем, че Орлите представляват отделна армия /което също е пресилено, понеже мернах не повече от десет пилета/, цифрата пак е по-малка от пет. Или аз не мога да броя правилно, или в заглавието има някаква грешка, но имайки предвид, че завърших гимназия с четворка по математика, смея да твърдя, че грешката не е в мен.

Точно в сюблимния момент, когато си мислите, че нещата не могат да станат по-зле, братовчедът на Торин – Даин Железоноги – пристига триумфално с ударен шотландски акцент и нагласата, че участва в сикуъл на „Смело сърце”. Въпреки че ролята му се изпълнява от Били Конъли, целият Даин е компютърно генериран образ, защото „Защо не?!” Има само три варианта да се използва CGI вместо реалния актьор. Ако актьорът си почине по време на снимките, Пол Уокър-style; ако актьорът е нелицеприятен и задължително трябва компютърна обработка на фейса му, Анди Съркис-style; или ако след тегленето на финалната черта, на режисьора са му останали петдесетина килограма CGI текстури, които няма къде да приложи, а не иска да захвърли в Recycle bin-а. Каквито и да са причините за този мистериозен подход, резултатът е на „Беоулф”-ско ниво, но с тази разлика, че не е чак толкова грозен.

Интересното при Даин е, че връхлита на бойното поле, обяздил квичащо прасе в броня. Грух-грух, мадафака! Айде, с коне в броня сме свикнали, видяхме и белите мечки на Кока-Кола с доспехи в „Златният компас”, а в „Легенда за пазителите” наблюдавахме даже бронирани сови, които не са това, което са, но ако детската Ви мечта е била да съзерцавате грациозните движения на озлобен Бейб в пълно бойно снаряжение, то „BOTFA” ще Ви докара до оргазъм. Е, да, зурлестото хайванче бързо се преселва във вечнозелените пасбища, но това едва ли е повод за голяма драма, тъй като филмът излезе около Коледа /период на ежегоден свински Холокост/, така че на всички бе ясно, че със или без броня, прасето е обречено.

Но дори да игнорираме питомеца на Даин, останалите герои не падат по-долу, стане ли въпрос за яздене на странни твари. Трандуил е яхнал достолепен лос, Азог е възседнал уарг, по някое време Торин оседла планински козел, а Леголас обяздваше трол. Накрая се показват и някакви тлъсти земни червеи, та ако някой беше решил да поязди и тях, всичко щеше да се превърне в едно прекрасно цирково изпълнение, пародиращо „Дюн”. За добро или зло обаче, червеите изскачат само за няколко секунди с пищни пируети, като току-що появил се от килера гей, след което бързичко се скриват в дупките си, може би защото Питър Джаксън е усетил, че ако прекали с гаврата, някой пак ще вземе да го съди за нарушени авторски права.

Както се очакваше, суб-плотът с Некроманта приключва доста вяло, макар и с пълен кворум от страна на Белия съвет. Членовете му имат кратка схватка с привиденията на Саурон, а самият Мрачен владетел се появява, колкото да ни смигне с Всевиждащото око: „Алоха, пичове, ще се върна в следващия епизод!” и да изчезне обратно в Мордор, прокуден от изродския глас на Галадриел. В тази сцена Саруман показва добри умения с тоягата, макар че Кристофър Лий е на 92 зими и най-вероятно е участвал на животоподдържащи системи, които след това са били дигитално изтрити от кадъра. Елронд също има петсекундна поява, така че феновете на Хюго Уивинг да се радват на… нещо. Проблемът е, че този елф постоянно ходи на някакви Велики Съвещания, а не прекарва много време вкъщи, което определено показва липса на бащини грижи към щерка му Арвен. Нищо чудно, че горката е пораснала с daddy issues и се е влюбила в брадясал и нечистоплътен бездомник.

След “LOTR” Питър Джаксън изяде много хули, задето не включи нито един негър в цялата трилогия. Как смее? Не е възможно да няма поне една памукова плантация в Средната земя, прав ли съм? Явно тази проява на политическа некоректност е преследвала сънищата му години наред, понеже сега нещата са интернационализирани. Не само, че в предишния филм видяхме около два шота на афроамериканци, но в „BOTFA” имаме и 3-4 секунден близък план на азиатска женица, оцеляла след драконовите репресии в Езерния град. Нищо, че азиатката е проста статистка, която играе ролята на бежанка – това не е чак толкова голяма проява на расизъм.

Ефектите на „Битката” ще Ви се сторят впечатляващи, но само ако последният филм, който сте гледали, датира от 2002 година. Не искам да съм лош пророк, но вземайки под внимание скоростта на технологично развитие, „Хобит” ще изглежда покъртително зле след по-малко от десет години. Операторът Андрю Лесни прави каквото може с камерите, но ако таи някакви надежди, че ще получи номинация за Оскар, значи не е гледал първите две серии. Не знам за какво са отишли повечето пари от бюджета – за ъпгрейд на компютрите на WETA Digital или за купуването на стотици квадратни метри зелени екрани, пред които актьорите да си говорят сами. Клюките са, че сър Йън Макелън е получил нервна криза по време на снимките и се е разревал на една от CGI сцените, защото не можел повече да играе срещу несъществуващи събеседници и да реагира на невидими заплахи. Напълно му влизам в положението – ако бях суфистициран британски гей и аз щях да цивря за тривиални неща, срещу които получавам десетки милиони хонорар.

Пи Джей си взе поука от ужасяващия HFR на „Неочаквано пътешествие” и използва всички ресурси, за да оптимизира 48-кадровия експириънс на останалите два филма. Сега нещата не са трагични, но в дадени моменти картината продължава да изглежда „реалистично” в битовия смисъл – все едно е част от най-смешните домашни видеоклипове на Нова Зеландия, но с по-голяма резолюция. Хората говорят, че това е бъдещето на киното и ако са прави, то Готмог да ни е на помощ! За сметка на това 3D-то на „Петте Армии” е главозамайващо! Сиреч ще Ви докара световъртеж, а при по-сериозните случаи неминуемо ще организира повторна среща с обяда Ви. Ако отчаяно искате да разберете какви са последиците от “Хобит”-овото 3-D, без да плащате билета, просто понижете кръвното си налягане и се изправете рязко от седнало положение. Резултатът ще е същият и то за много по-малко от два часа и половина.

Съзнавам, че звучи като парадокс, но точно музиката на Хауърд Шор уби преживяването и срина общата ми оценка за трилогията. Говорим за композитора, написал най-великия саундтрак в историята на киното. Преди малко повече от десетилетие. Сега обаче се е получило нещо друго, нещо необяснимо и катастрофално. Без да захаросвам нещата, ще го кажа директно – музиката на „Хобит” е бездарна. Е, може би това не е точната дума, но със сигурност се почувствах омерзен. Все едно Джаксън е взел нотните листове от „Властелина”, уринирал е отгоре им, а после е върнал мокрите страници на Шор и му е заповядал да ги изсвири отново. Дори капилярите по ушите ми се разшириха невярващо от безличните и неподходящи музикални тракове. Това е недопустима, непоправима и неизвинима щета за трилогията, заради която Хауърд Шор трябва да прекара остатъка от дните си като секс-роб на Ам-Гъл. Няма да коментирам песента на Били Бойд, защото не изчаках да я чуя – още преди надписът directed by Peter Jackson да изчезне от екрана, вече спринтирах към изхода на киносалона.

Дефектите лъсват и в самия край. За разлика от предходните части, финалът на „BOTFA” е болезнено ръшнат, което е добра новина за зрителите, оплакващи се от досадното заключение на „Завръщането на краля”, но не служи като сполучлива кулминация. Виждаме как Торин умира, но не виждаме погребението му; виждаме как Билбо се прибира вкъщи, помъкнал сандъче с жълтици под мишница, но не виждаме как той и Гандалф се връщат в пещерата на трите трола от „Неочаквано пътешествие”, за да си ги приберат. Разбираме, че цялата мотивация на Трандуил да участва в Битката е, за да получи някакво педерастко колие, но така и не научаваме дали успява да си го вземе. /за мен бе от първостепенно значение да си намери дрънкулката, само за да проверя дали е възможно да стане по-красив/ Не разбираме и каква е съдбата на самотния селски рейнджър Бард, най-вече дали успява да си намери хубава булка, с която да се вземат. Въобще, краят на „Битката” е масивно обрязан, което е странно, след като много други излишъци бяха допуснати. /комично-патетичният образ на Алфрид беше също толкова необходим за сюжета, колкото DJ на погребение/ Очаквам, че разширената версия ще завърже висящите конци, понеже наистина копнея да узная дали Тауриел е останала forever alone и още по-важно – любопитно ми е какво ще е следващото ездитно животно на Даин Железоноги.

Вече всеки селяндур от Дол Гулдур е наясно, че „Хобит” не биваше да е трилогия, а два 3+ часови епоса. Чудех се защо Питър Джаксън прие да разчлени малката книжчица на цели три парчета, но мисля че най-после се досещам. При условие, че „Хобит” беше заснет в две части, то Джаксън щеше да е известен с пет филма за Средната земя, което от своя страна би объркало почитателите на „The Jackson 5”. /хи-хи?/ Щом сега някой лузър тръгне да гледа трите филма един след друг, ще усети че всичко е твърде разтеглено, „като масло, размазано върху прекалено голяма филия”. Естествено, феновете едва ли ще възроптаят, тъй като самият факт, че доброволно гледат маратон на „Хобит” означава, че животът им и без това е изпразнен от съдържание. Казвам „Сбогом!” на Средната земя с обидно Средни чувства, заедно с леко поклащащ се Среден пръст. Ако трябва да опиша финалната сага само с една дума, тя би била „Защо, за Бога?” Досущ като дете от ромски инцест, „BOTFA” изобщо не трябваше да види бял свят, но съществуването му доказва, че „драконовата болест” не ходи само по джуджетата, а и по режисьорите.