Ревю: „Хобит: Битката на петте армии“ (The Hobbit: The Battle of the Five Armies)

„…само едно дребосъче сред огромния свят.“

Проблемите на „Битката” Ви шамаросват още в първите секунди. Обърнете внимание, че това е единственият филм от трилогията /технически погледнато, от двете трилогии/, който не включва предистория в началото си. Като се има предвид, че понякога точно тези допълнителни две-три минути бяха по-добри от оставащите сто и шейсет /визирам „Неочаквано пътешествие“/, то пропускът е очевиден и дразнещ. Пи Джей, лентата ли ти свърши, или какво? Все едно да редиш триизмерен пъзел, без последното парченце – картината изглежда завършена, но не съвсем, нали така? Сега структурата на шестте части е безнадеждно разтурена, а зрителите се гмурват в океана от морално застаряващи компютърни ефекти, без какъвто и да е опреснителен курс. Защото филмът започва буквално в секундата след „Пущинакът на Смог” и ако някой е забравил събитията от предишния епизод, толкова по-зле за него.

Не че това е голям проблем, разбира се, видим ли Смог веднага ще се сетим, че нещо скоро ще бъде изпепелено до основи. Нещата се подреждат, когато Бард Стрелеца решава, че кой, ако не Той, е най-достоен да спре дракона и преценя, че най-подходящото място за това е градската камбанария. „Я, там има една висока и нестабилна постройка, изградена от изгнили дъски, защо не се покача на върха й, където Смог да ме забележи моментално и бутне с едно мощно оригване?” Сам срещу Дракон, въоръжен с пет-шест стрелички. Каква смелост, какво мъжество!