Ревю: „Отмъстителите: Краят“ (Avengers: Endgame)

Безспорно исторически, дори само заради своите амбиции, мащаби и боксофис триумф, единадесет години след генезиса на MCEU, „Отмъстителите: Краят” приключва мрежата от 20+ взаимосвързани филма с тричасова аудиовизуална оргия, но с разликата, че оргиите поне доставят удоволствие на някого. Ако приемем, че “Infinity War” беше „началото на края”, макар техническият термин за него все още е „парче лайно”, то “Endgame” е същинският край или казано пак на технически език – другото парче лайно, с което двете стават цяло. Но пък какво лайно – такова, което тлее по-епично от покрива на Нотр Дам. Като кулминация на MARVEL-вселената, „Краят” издиша по-драматично от прострелян надуваем детски замък в Сирия, но за сметка на това, като сюжетно развитие е по-генеричен от азиатско лице, а при всеки опит да вкара някаква емоционална тежест, баналността му изплува като наркотици на българското Черноморие.

Понякога те се завръщат… в бъдещето.

Първо лошите новини – някои авенджъри умират от Истинската смърт. А сега ужасните новини – повечето оцеляват. Имайки предвид могъщия им противник, изтичащите им договори и най-вече общата им изхабеност, очаквах че супергеройската измет ще оредее много по-осезаемо, но уви, трябва да сме доволни и на това. Също като след щракване на Танос, „Война без край” и „Краят” са цял филм, разрязан с чекийка някъде около 50-тия процент. Ето защо, събитията тук продължават малко след края на предишния, или ако трябва да изпадаме в календарна пунктуалност, 22 дни след като ½ от авенджърите се разпаднаха на съставните си парцалчета, “Dust in the Wind”-style. Същата съдба сполетя и милиарди цивилни, но никой не хленчи за тях, понеже, както е казал Стан Лий, „Смъртта на само един мой супергерой е трагедия, докато смъртта на милиарди обикновени хора е просто статистика.”

Оттук насетне ще го ударя здраво на СПОЙЛЕРИ, така че ако имате фобия от тях, ходете да се лекувате и не ме занимавайте с личните си проблеми!

„Endgame” започва с интро, в което не-мъртвите отмъстители се събират, за да изпълнят обещанието на Тони Старк от първата серия на “Avengers”, че дори да не могат да спасят Земята, то поне ще отмъстят за нея. Речено-сторено, циркаджийската бригада се обединява и побеждава Танос на собствената му територия. Лудият титан се е оттеглил в селкия си двор с космически пипер и буквално си „умира за земеделието“. Някъде тук трябваше да потекат финалните надписи и всичко да приключи по-безболезнено от внезапен инсулт, но не – както се казва по холивудските постери, „Краят е само началото”. Прескачаме пет години в бъдещето, където Танос е изтрит от уравнението, но светът все още се възстановява от 50%-овия катаклизъм – хората се опитват да проумеят/превъзмогнат изчезването на близките си и, общо-взето, за около десетина минути попадаме в епизод на „The Leftovers”.

Нашите пичове също не се чувстват в зоната си. Черната Вдовица страда за дезертиралия Хоукай, сякаш му е истинска вдовица, а Капитан Америка е намерил работа като социален терапевт и насърчава хомосексуалисти да ходят на срещи. Както виждате, за човек, роден в началото на миналия век, Стив Роджърс е учудващо либерален към гейовете – явно е наваксал бързо с модерните трендове. Като стана дума за модерни трендове, Тони Старк е женен за Пипер Потс и двамата са горди, 50+ годишни родители на джендър флуидно дете, наречено с унисекс името „Морган”. Евала, MARVEL, много subtle. Та, чичо Тони си гледа семейството и не пребива от бой Гуинет Полтроу, /което е подтик, присъщ на всеки нормален човек/ поне докато Човекът-Мравка не бива дефекиран от Квантовия свят, обърквайки плановете му.

Ако сте пропуснали Мравка-Мен в „Infinity War”, това не е защото се е крил в нечие отверстие, а защото героят реално го проспа, набутан в Квантовия свят или както там се наричаше тази глупост. По някое време обаче успява да излезе и представете си изненадата му, че са минали пет години, бая народ е обявен за издирване, а дъщеря му вече е сексуално активна. Мравката се свързва с Отмъщачите и им предлага да се върнат във времето и променят събитията, понеже ако Холивуд ни е научил на нещо, то е, че щом ситуацията е до такава степен забатачена от слаб сценарий, че физическите канони не могат да я оправят, то най-евтиният вариант е да се добави пътуване във времето. Хората го обичат, винаги е ефектно и никой не се престарава да разсъждава върху логиката му. Win-win-win, `дет се вика. Тук на помощ иде Старк, който за около тридесет секунди измисля пътуването във времето и групичката лека-полека започва да добива цел и посока. Присъединяват се Хълк, който вече не е нито Брус Банър, нито Зелен Трол, а някакъв много по-ужасяващ среден род, както и Тор, изградил собствен рибарски Assград с оцелелите сънародници. Фактът, че говорим за скандинавци, чиито единствен вариант за живеене в САЩ е да станат рибари, изобщо не е расизъм, разбира се.

И така, планът на умпалумпите е следният – да използват т.нар. Майкъл Дъглас-частици, за да се върнат във времето на местата, където нявга са били Камъните на безкрайността, преди бай Танос да ги събере; да ги откраднат „Бандата на Оушън”-style, след което да щракнат със свинските пръсти на Ръкавицата на безкрайността /голяма безкрайност, голямо чудо/ и върнат 50% от загубите. Добрата новина е, че ако сте тъпи, може да се вържете на високопарните речи на Тони Старк, включващи порядъчно нАучни фрази като „маса на Планк” и термини от алгебрата без никаква връзка с физиката, но всякакви опити за замазване на положението не могат да оправдаят безмозъчните парадокси, които смелите авенджъри предизвикват. Разбирате ли, целта на нашите юнаци /и юначки, разбира се, не съм сексист!/ е да се върнат в определени моменти от миналото на MCEU, да гепят съответния камък там, стартирайки нова времева линия, след което да Щракнат с пръсти, възстановявайки поразиите на Танос в главната времева линия, сетне като отговорни ползватели да върнат заетите Камъни обратно от същото място, откъдето са ги откраднали, заличавайки новополучените разклонения и възстановявайки баланса на Силата. Знам, че звучи идиотско, но не си го измислям – time-travel логиката на “Endgame” е също толкова функционираща, колкото топките на Варис от “Игра на Тронове”.

Всичко би трябвало да е песни и танци, минус някои дребни подробности, като например тази, че докато крадат камъка в Ню Йорк от 2012, Локи успява да прибере Тесеракта и да избяга, тотално замотавайки събитията и съответно създавайки нова алтернативна вселена /където очевидно ще се развива предстоящият му сериал/, т.е. Авенджърите не само се провалят отново, но и объркват времево-пространственото равновесие. А отчаяният романтик Стив Роджърс решава да се върне в миналото и заживее с едрогърдото си гадже Пеги, за да може филмът да завърши като пародия на „11/22/63” на Стивън Кинг. Но публиката е доволна и не мрънка, понеже времевите авантюри на Авенджърите са подходящ, макар и елементарен начин, да се направи обобщаваща разходка сред ключови моменти от MCEU – един своеобразен заключителен тур на изграденото през тези 11 години. Пък и простолюдието се радва на моменти от типа „Капитан САЩ срещу миналото си Аз”, „Тони Старк разговаря с баща си” и други весели „Завръщане в бъдещето”-заигравки.

Нещата някак си се закърпват „като на кино”, а Стив успява да възстанови отнетите Камъни на местата им и забележете – прави го без чужда помощ – при условие, че малко преди това десет супергерои едва смогнаха да ги отмъкнат. Капитан Роджърс, мамка му, той направи Америка отново велика! Даже успява да размаха и чука на Тор, що за национално съкровище! Всъщност, ако се замислим, “Avengers: Endgame” не е за Отмъстителите, а за Стив Роджърс и Тони Старк. Това е техният финал, тяхната кулминация и катарзис. Останалите, някои с общо четири реплики, а други без една /толкова важна е ролята им/, присъстват за пълнеж. Изключая Черната Вдовица, присъстваща за да се утрепе и то в потресаващо малоумна сцена, където тя и Хоукай се млатят две минути, за да упражнят правото си на суицид. Яката драма, честно! Условието за Камъка на Душата беше да се жертва някого, когото наистина обичате и съдейки по цивренето на Хоукай и факта, че успява да вземе Камъка, излиза че искрено е обичал Черната вдовица. Имам предвид „обичал-обичал”. Не като колежка, ако ми схващате намека. Може би тук е мястото да напомня, че той има съпруга и три деца? Или не му е тук мястото, кой знае?

За сметка на това тук е мястото да разсъждаваме върху емоционалната дълбочина на „Краят”, излъчвана с гама-вълни. Определено краят на MCEU е предпоставка за редица емоционални моменти и те присъстват, само дето са толкова нескопосано и неориентирано представени, че губят целия си обем. Веднага давам примери, за да не си помислите сега, че говоря празни приказки, а евентуално да го направите чак по-късно – на първо място са отношенията между Старк и Потс, които никога не са били особено достоверни, но в „Endgame” са почти на комично ниво. Специално внимание заслужава моментът, когато Старк е спасен от Звездната Пача Денвърс и каца на Земята, където първи го посреща в прегръдката си Стив Роджърс /мъжката дружба, прав ли съм?/, с когото си лафи две минути, преди най-после да попита „А тя къде е?” Уау, имайки предвид, че тя си има име и е една от общо петимата души пред него, фактът че не я забелязва би трябвало да казва всичко необходимо за връзката им.

Друга емо-сцена е кончината на Айрън Мен, по време на която цялото кино потъна в такова гробовно мълчание, че буквално можеше да се чуе всяка пръдня… така че не повтаряйте моята грешка. Като стана дума за неволно изпуснати телесни газове, да се върнем към трупа на Тони Старк, който е погребан с почести, групово изпратен от геройския ансамбъл и целият ритуал отнема десетина минути от епилога, докато в същото време за смъртта на Черната Вдовица се споменава точно надве-натри. За нея няма възпоменание, няма карамфили, няма нищо – сигурно защото е жена. Спокойно, майтапя се, филмът е доста далеч от сексистки – все пак вътре имаме Капитан Марвел с прическа на експериментална лесбийка, а бисексуалната Валкирия става кралица на Assград. Черешката на тортата е феминистично панорамен кадър, където всички супергероини са подредени цица до цица, сражавайки се също така ефективно, а защо не и по-добре, от мъжете. Сигурно си мислите, че прекалявам с емоционалната непохватност на „Endgame”, затова нека продължа с примерите. Да минем към Стивън Роджърс АКА „Задникът на Америка”. Накрая го виждаме достолепен дядо, прекарал пиковите си години в миналото, но върнал се при Авенджърите, за да се сбогува, преди да се върне към другата битка, която е водил през последните години, може би най-важната в живота му, а именно – битката със старческата деменция.

В тази също хиперсензитивна сцена, субектът на емоциите пак е объркан. Единственият, изпратил Роджърс, е Сам „Фалкона” Уилсън, по-познат като „негъра с крилата”, докато Бъки ги наблюдава отстрани, сякаш е прокажен. Пак да напомня, че Бъки и Стив са приятели от деца, имат общо минало и практически Бъки бе причината Капитан Америка и Айрън Мен да се скарат в “Civil War”. Сега обаче BFF-овете не си казват даже „Чао”, вместо което Роджърс решава да завещае Свещения си Щит на най-близкия до него чернокож. Не на расизма и т.н., ама… айде, моля Ви се! Друг пример са реакциите на семейството на Хоукай, които би трябвало да са липсвали няколко секунди, но се прегръщат и целуват, все едно са прекарали месеци на заточение в Диарбекир. И докато сме на темата – 50% от населението на Земята се връща живо в бъдещето при остарели с 5 години свои близки… може ли да си представите социално-екзистенциалния хаос? Авенджърите трябва да са сред малцината супергерои, които, спасявайки Земята, я оставят в по-окаяно положение, отколкото е била при появата им преди 11 години.

Бля-я-як, писна ми от тоя малоумен филм! Разликата между него и торбата с фъшкии е, че „Краят“ не се разпространява в торби. Даже библейското сражение накрая не оправя вкуса – зрелището е удивително постно откъм креативност, но изнасилващо сетивата дотам, че на моменти сякаш бях попаднал в gangbang порно, само че от грешния край на пишката. Ще си изгубя още малко времето с героите и после приключвам. Старк и Роджърс са Ви ясни, а другите са по-скоро в комичния диапазон. Особено Тор, който е превърнат в посмешище на самия себе си. Знатният асгардски бог е 120-килограмов плужек с бирен корем в напреднала свинщина, а единствените гръмотевици, които може да образува, са тези от гръмотевичните му оригни. Той, видите ли, стигнал до извода, че истинският герой трябва да живее като себе си, а не като такъв, какъвто очакват да е, затова накрая решава да се превърне в битова карикатура на балкански алкохолик.

На теория това трябва да е най-многострадалният персонаж от отмъстителите, защото е божество, което загуби родители, приятели, по-голямата част от народа си, дори брат си, и въпреки това се лигави и забавлява като надрусан тийнейджър. Не знам защо никой от почитателите му не се чувства обиден от това кощунство? Неговият арк е толкова деградиран, че всяка драма и тежест от предишните му участия отива по дяволите. Целият персонаж е унизен до клоунско ниво, само и само в “Endgame” да има повече хумор. А вземайки предвид Ант-Мен и Ракуна, хуморът така или иначе си е в нездравословни количества. Колкото до Хоукай, той продължава да е най-големият безличник от трупата на палячовците и даже повишаването му в американска нинджа не го прави интересен. Всъщност Хоукай е толкова скучен, че Джеръми Ренър сигурно се е подготвял за ролята като е изучавал текстурите на дървена ограда.

Друг култов пичага с престъпно никакво участие, напук на афишираната си важност, е батко Ви Никълъс Фюри, появяващ се за 4-5 секунди, безмълвен и безучастен, като статуя на провала. Това ли беше, бе мадафака?! Беше твърде уморен да изнесеш „Капитан Марвел” на гърба си и сега не ти се занимаваше? Или те хвана срам от начина, по който стана ясно, че си изгубил окото и сега се криеш от феновете? Каквато и да е причината, толкова емблематичен персонаж за MCEU не биваше да се изпровожда по такъв нелеп начин. Но това, което лично мен ме накара да си “туря вЪжето”, както би казал Робин Уилямс, бяха жалките Deus Ex изяви на Пачата Денвърс, спасяваща деня с пет минути екранно време, едно лицево изражение и няколко реплики, главно арогантни изцепки като ”Досега не сте успели, щото мен ме нямаше!” Бахти пачата, кълна се!

С тъпите трейлъри „Краят” става над три часа, което означава, че ако наистина не искате да пропуснете нито кадър от случващото се, най-вероятно ще жертвате достойнството си за втори път /първият път сте го жертвали, купувайте си билет/ и ще се напикаете в гащите. Затова, ако сте истински фенове, направете това, което би направил Стан Лий, а именно – сложете си памперс за възрастни. От друга страна обаче, ако страдате от уринарна инконтиненция, но не искате никой да знае за нея, просто използвайте времетраенето като оправдание за локвата под седалката Ви. Сигурен съм, че ароматът на прясна урина няма да направи впечатление на публиката, още повече имайки предвид заглавието, хората по-скоро биха помислили, че прожекцията е 4DХ. И като споменах името Му е редно да добавя, че в „Краят” е последното камео на Стан Лий, който отдавна е известен сред аудиторията като бащата на MARVEL, но едва наскоро стана известен на червеите в холивудските гробища, като безплатна гурме кухня.

Нека оформя заключението си по този начин – ако филмът се прожектира в самолет и самолетът катастрофира, катастрофата ще е второто най-ужасно нещо, което се е случило на пътниците по време на полета. Забележете, че всичко се върти около някакви щраквания с пръсти и знаете ли къде другаде щракванията с пръсти са двигател на случващото се? В чалга клиповете. Също и на циганските сватби. Все неща, заслужаващи 50% редукция. На места наистина изглеждаше така, сякаш десетилетната одисея на супергероите ще завърши подобаващо, секунди по-късно обаче винаги се случваше нещо, което да осере пейзажа. Също като при МакДоналдс, печелившата формулата на MARVEL е, че щом хората доброволно си плащат, за да поемат лайна, и отгоре на всичко това им доставя радост, няма смисъл да се инвестира в други съставки. Не знам колко още ще просъществува супергеройската мания, но знам, че ако „Endgame” е Максимумът на Десетилетието, то каквото и да ни сервират тепърва, добро MARVEL заглавие ще излезе, когато адът замръзне или когато се появи добър български филми, или казано по-обективно – когато адът замръзне.