Десет години след първия „Железен човек”, стартирал MCU с прясно забърсания от хероин лик на Робърт Дауни Мл., пубертетският екип на Аведжангърите се събира отново за една грандиозна среща на випуска! /cue: ФСБ/

shitfinity_war

И, маркирайте ми думите, нещата са сериозни! Да, те са изключително сериозни вече цяла десетилетка, но сега са бахти сериозните, честно! Толкова са сериозни, че даже Сам Джаксън не смогва да довърши императивната си „Мада`фака“ реплика накрая.

Няма да спойлвам миража от смисъл, наречен „Infinity War“, но ще Ви предупредя да си готвите кърпички, защото ще има писъци и смърт; ще има сълзи и сополи, и други секрети; ще има кулминация, достойна за книгата на Гинес и като казвам това имам предвид книжката за оцветяване на бавноразвиващото се джинджърче Гинес, което току-що си измислих. Защото „Infinity War” не е обещаваният кинематографичен бехемот, а кофа с лайна, култивирани в продължение на десетилетие, само за да отлежават и втасат, преди да бъдат захвърлени към зеещите усти на марвълските фенбойчета. И фенбойчета послушно лапат и се радват, дъвчат и ръкопляскат, квичат и словославят, докато лайната запушват трахеите им с най-вредните за киното Е-та.

“Авенджангърите III” е логичният завършек на това, което би трябвало да минава за сюжет на MCU, само дето всъщност не е, нали? Нито е логичен, камо ли пък завършек, да не говорим за „сюжет”. Просто бюджетно надуто, но емоционално плитко, оправдание за юбилейния космически сблъсък, заплашващ света, този път – в пъти по-уморителен за изтърпяване. С егото на амбициозен и колосален финал, какъвто отчаяно иска да бъде, „Infinity War” не само свършва в лицето и устата Ви, а навсякъде по тялото, където гъстата му смес от генеричност може да залепне. Френетично оплетен в паяжина от персонажи и хронология, „Война без край” кърпи разпилените парчета на MCU и то не особено умело. „Новото” е добре омръзнало старо – лайната са същите, просто епизодът е с друг номер. Не Ви ли писнаха тези систематични мозъчни промивки? Поколения от интелектуални инерти саливират по команда, като вдетенени, сякаш виждат супергерои за сефте. Обаче само Стан Лий е извинен да се радва на MARVEL-ската паплач, все едно ги вижда за пръв път. И при него не е проява на добър вкус, а на Алцхаймер.

„Infinity War” е близо тричасов шоурум на ILM зрелища, мащабирани до объркващи пропорции и наситени с натоварващи зрението мелета, с афинитет към примитивизма. А калпаво накъсаният монтаж на прескачащи междугеройски кадри, компенсиран от плахи опити за long-take шотове, далеч под нивото даже на тези в „Черната пантера”, са само част от разочароващия арсенал на режисьорското дуо Рос. Същите братя, които направиха най-добрите MARVEL-ски попадения за последните десет години, сега не могат да балансират филм, който потенциално трябваше да извади най-силната им страна – качествения екшън. Вместо него имаме картунени конфронтации, заснети почти на ниво Джос Уидън /ако не и по-зле/ и гарнирани с плосък хумор на ръба на ситкома /Хълк се спъна и падна – хахахаха!/, който би обидил дори онзи току-що повишен чистач на тоалетни в BTV, отговарящ за сценария на „Комиците”.

Тенденциозна драма, удавена в отчайващо нелепи смешки и захаросана със смехотворни романтики умъртвяват малкото шансове на „Авенджангърите 3” да избухне подобаващо. Арогантността, с която ни се навира разклатен трагизъм и също като при „Батман срещу Супермен” сме длъжни да ревем за загиващи герои, но с ясното съзнание, че ще се върнат още догодина, e безумна нелепост. А абсурдният тонален контраст между „Тор: Рагнарок” и началото на “Infinity War”, плюс необяснимите дебилизми, като например фактът, че Зимния войник се е скатавал в Уаканда през цялото време на събитията в „Черната пантера”, или че Червения череп е трудоустроен като назгул; или предучилищните отношения между Брус Банър и обиденото му Хълкче; или Питър Динклидж в ролята на гигантско джудже, което трябва да е нова форма на вертикален расизъм, не помагат никому, освен на стомашно-чревния ми тракт.

За последната декада се нагледахме на 200+ комиксови филма – някои добри, някои на DC Comics – но винаги свързани с общия знаменател, че всеки интелигентен зрител би предпочел да прекара два часа, дишайки кашлицата на болен от туберколоза, отколкото да инвестира и процент от вниманието си в дълбокострадалните премеждия на персонажи, правещи едно и също всеки път, по пет пъти в годината, всяка година. „Avengers 3” категорично доказва, че супергеройската мода е към своя заслужен залез, макар и с неизвинимо закъснение, ала вместо да служи като удовлетворяващ епилог, прилича повече на зъбно колело от новата фаза на MARVEL – поредният морков пред магарешката си аудитория, поредният преход от франчайз към франчайз, в частност предстоящия „Капитан Марвел”.

Симфония от посредственост и пропилян потенциал, водеща до фотосензитивна епилепсия, но страдаща от остра креативна анемия, „Война без край” е това, което параноидните шизофреници халюционират, щом свършат хапчетата. Като изключим забележимия коз в нацепената брадичка на поносимо нюансирания Танос, “Infinity War” вони по-зле от самотна бабичка, която съседите в блока са открили чак три месеца, след като е спряла да вика за помощ.