ВНИМАНИЕ: Статията е откровено позитивна и максимално сериозна, така че ако очаквате класическия ми прогнил хумор, си спестете четенето и изчакайте до следващото „ревю”.

ENEMY (2013)

poster

Рядко излизат филми, каращи публиката да мисли. Наистина да мисли и да гледа внимателно. Да наблюдава и взема под внимание всеки детайл, всяко изражение на героите, всеки ъгъл. И точно когато зрителят си въобразява, че е схванал всичко, филмът да го шибне с един финален ъперкът, който да го прати на майната си. Обичам филми, които връхлитат като товарен влак, не Ви оставят да отделите поглед от тях, а след края им главата Ви кънти с дни наред, докато се опитвате да сглобите целия пъзел. „Enemy” е точно такова предизвикателство за киноманите. Сложен за разбиране от първия път, построен сякаш безразборно и умишлено объркващ, но същевременно заснет и изигран така, че да те грабне от първата сцена и неусетно да те оплете в паяжината си, съвсем в синхрон с главния герой. Имайте ми доверие, че когато финалните надписи потекат и първоначалният шок отмине, Вие сами ще искате да се закопаете обратно в сюжета, изгаряйки от желание да откриете истината сред множеството психологически слоеве на „Enemy”.

След прехваления, но в крайна сметка разочароващ „Prisoners” на Дени Вилньов, не очаквах много от „Enemy”. /иронично, „Prisoners” пак е с Джиленхол, но е сниман след „Enemy”, въпреки че излезе още миналата година/ Всъщност очаквах някаква творческа чекия с големи претенции и издишащи качества. Филмът на канадския режисьор обаче така успя да ми центрофугира мозъка /в добрия смисъл/, че дълго след края умът ми все още бе зает с гимнастически упражнения за разкодиране на смисъла му. От Berberian Sound Studioнасам не бях попадал на толкова обсебващ филм, който не ти дава мира и те държи на каишка, докато не го видиш в пълния му „блясък”. Даже не мислех, че е възможно някой друг, освен Дейвид Линч, да ме принуди да човъркам сцените, сякаш дисекцирам трупа на социопат, но „Enemy” определено успява да влезе под кожата. И влиза навътре.

1

„Enemy” е сюрреалистичен трилър от старата школа, с класически елементи на film-noir, достоен за сравнение с творчеството на Алфред Хичкок, но заснет под влиянието на Кроненбърг и Кубрик, с леки примеси на Кафка. Атмосферата е тягостна, натоварваща и некомфортна, с предълги паузи в диалога, водещи до секунди на неловко, но и притеснително, мълчание. Камерата е изключително ефективна в подсилване на клаустрофобичното предчувствие за необяснима опасност – не само чрез мръсно жълтите филтри, създаващи илюзията за задушаваща жега по улиците на Торонто; периодичния показ на депресиращи и бездушни монолитни блокове, но и чрез пръснатите из кадрите символични паяжини и видения на страховити тарантули, които биха притеснили всеки аракнофоб. Това води до моменти на целенасочена дезориентация между реалност и фантазия, каращи зрителя до изпитва емоции на несигурност, почти идентични с тези на основните персонажи. Музиката, плавно и ненатрапчиво, но в същото време с безпогрешна точност, допълва и подчертава тежестта на сцените, поддържайки цялостното усещане за нарастваща параноя.

Ала въпреки елемента на частно разследване, „Enemy” е много повече от стандартната детективска мистерия и ще е грешка да го приемате като такава. По думите на самия Вилньов, това е най-личният му проект. Филмът е вдъхновен от книгата на португалския нобелов лауреат Жозе Сарамаго Двойник, макар че сюжетите им не са изцяло идентични, най-малкото защото идеята на „Enemy” е доста по-различна и навява асоциации с „Широко затворени очи”. Историята описва колизията на два характера – Адам Бел /задръстен даскал/ и Даниел Сейнт Клеър /непрокопсал актьор/, които водят различен начин на живот, но имат нещо много общо – приличат си като две капки вода. Интригата се катализира, когато Адам вижда Даниел като статист в долнопробна комедия и откритието го вманиачава да издири своя „dead ringer” на всяка цена, дори ако се наложи да се представя за него пред бременната му съпруга. Постепенно нещата излизат извън контрол /темата за контрола е впримчена много сериозно в структурата на филма/ и конфронтацията между Адам и Даниел ескалира до ситуация, неминуемо водеща към неочаквани и смущаващи последици. Безпредметно е да знаете повече, защото от самото начало, чак до стряскащия си финал /влизащ директно в ТОП5 за WTF моментите на 2014/, „Enemy” е една метафизична мозайка и Вилньов очаква от Вас да откриете правилното място на всяко парченце. Неслучайно филмът започва с ключовата подсказка, че “Chaos is order yet undeciphered”.

2

Джейк Джиленхол /„Първичен код“/ изпълнява контрастните роли на Адам и Даниел, но и в двете е еднакво стабилен. Той вече доказа афинитета си към многопластови сюжети, но смея да твърдя, че „Enemy” се нарежда сред един от най-добрите му филми след „Дони Дарко”, който също бе кинематографичен ребус от висока класа. Вилньов е дал пълна свобода на Джейк да импровизира и експериментира, което е изключителен вот на доверие във възможностите му. Камерата го следи нонстоп и не слиза от лицето му дори по време на диалозите, когато сме заставени да гледаме единствено реакциите на Джиленхол, с минимум cut-ове към събеседника, сякаш сме воайори, или може би психиатри, следящи под лупа за наченки на девиантно поведение. Ако си спомняте, Джейк презентираше най-интересният герой и в “Prisoners” – детектив с нетипични физически особености /странни татуировки и тик на очите/, за които Вилньов така и не дава обяснения.

Малко актьори могат да изиграят doppelganger, без да изпаднат в неумишлена комичност, но Джиленхол и Вилньов са се погрижили срещите лице-в-лице между Адам и Даниел да са нагнетени с напрежение и емоционален заряд. Останалата част от каста е представена от трите типа жени в мъжкия живот – съпругата /Сара Гадон/, любовницата /Мелани Лоран/ и, разбира се, деспотичната майка. /Изабела Роселини/ Три отлично селектирани актриси, необходими за подчертаването на фройдистките теми на „Enemy”, свързани с интимните страхове и копнежите на подсъзнанието. Специално Изабела Роселини притежава толкова магнетично и, в същото време, отблъскващо излъчване, че лесно превръща няколкото си минути екранно време в една от най-запомнящите се сцени на филма. Вилньов е оставил още една улика, че ни очаква главоблъсканица за шампиони, намигайки към Кроненберг с кастването на Сара Гадон от ”Опасен метод” и особено към Дейвид Линч с Роселини от ”Синьо кадифе”. И това е само част от изобилието на явни и тайни символи, метафори и внушения, които превръщат „Enemy“ в завладяващо психологическо преживяване, в традициите на „Мълхоланд Драйв”.

 

* * * * *

Долният текст е съвсем аматьорски опит да разнищя случващото се в „Enemy”. Призовавам Ви да НЕ ЧЕТЕТЕ, ПРЕДИ ДА СТЕ ГЛЕДАЛИ ФИЛМА, тъй като, ако случайно съм прав, това ще унищожи ефекта от гледането му, а ако греша, тотално ще Ви заблуди. Считайте се за предупредени.

    ! ! ! M A S S I V E   S P O I L E R   A L E R T ! ! !

Стартирам с това, че Адам и Даниел не са нито двойници, нито близнаци, а най-малкото клонинги – те са две противоположни самоличности в ума на Антъни Клеър. Не съм сигурен коя е „оригиналната”, нито дали няма наличие на случай тип „самоличност-в-самоличността”, но това са подробности – главното е, че и двата персонажа са плод на разклатена психика. Повечето сцени от филма се разиграват във вътрешния свят на Антъни – било като сън, било като някаква будна фантазия, или изкривен спомен. Паяците са метафора за страховете на Антъни, докато паяжините са символ на лъжите му. Това е всичко накратко и ако Ви е достатъчно, ОК. Ако искате по-конкретно, продължете надолу.

Адам Бел е учител по история, живее сам в полуобзаведен апартамент, а дните му минават безпаметно, като поредица от редуващи се събития – лекции, проверка на студентски есета, еднообразни сексове с любовницата му и неспокойни сънища, след което всичко се повтаря на следващия ден. „Адам” има една и съща рутина, живее празен живот и постоянно говори за „контрол”. Той е въображаема личност, създадена единствено, заради спомените на Антъни от аферата с Мари – всичко това комбинирано с чувството за вина към съпругата му. /точно затова живее като изгнаник, криейки се от всеки друг социален контакт/ С други думи, имагинерният живот на „Адам Бел” е подсъзнателно бягство от реалността на брачните окови и отговорностите на предстоящото бащинство. Снимката му с Хелън е скъсана и той пази само собствената си половина, „отрязвайки” съпругата от този си живот. Ето защо „Адам” е учител по „история” – защото целият му романс с Мари е вече минало, в което той отчаяно се е вкопчил и опитва да преживява отново и отново, колкото и избледнели да са спомените.

show

Даниел Сейнт Клеър е арогантен третокласен актьор и егоцентрик. Това е сценичното име на Антъни, което той е превърнал в отделна самоличност, контрапункт на „Адам”, символизиращ свободата /карането на мотоциклет/ и нарцисизма му /желанието за актьорската слава/ , от които Антъни трябва да се откаже, заради семейния си живот. „Даниел” вирее само в главата на Антъни, по същия начин както и „Адам”, но с тази разлика, че „Даниел” живее с бременната съпруга на Антъни. /затова и снимката с Хелън тук е цяла/

Когато Адам се обажда на Даниел за пръв път, Хелън вдига телефона и инцидентно води разговор с една от самоличностите на съпруга си. Имайте предвид, че Хелън все още не познава „Адам”, но за сметка на това е свикнала с „Даниел”, покрай актьорското хоби на Антъни, така че все още не е наясно с менталните му аварии. По-късно, „Адам” отново звъни, но този път диалогът се случва само в съзнанието на Антъни /въпреки че тя чува гласа на „Даниел”/ и отново започва да оспорва верността му, понеже знае за Мари. За да провери дали съпругът й лъже, тя отива в университета, където преподава г-н „Адам Бел”. Хелън е разстроена да научи, че Антъни не просто е там, а дори няма никаква представа за нея, т.е. мъжът й е толкова погълнат от доминиращия го „Адам”, че не разпознава и най-близките си хора. Секунди след това, тя се обажда на Антъни, но телефонът вдига „Даниел” /може би звънът на телефона или прочитането на името й върху дисплея, го е прехвърлил от едната в другата личност, нямам идея/ Вечерта тя казва на Антъни, че е ходила до училището, а той изглежда стреснат, сякаш вътрешно усеща, че е направил нещо нередно, но не е сигурен. Тя обаче е напълно убедена, защото е видяла с очите си трансформацията му.

Adam
„Даниел” все още е сексуално привлечен от Мари и тъй като мъжкото его, присъстващо основно в неговата половина от Антъни, е наранено от факта, че тя спи с „Адам”, „Даниел” иска да се срещне с нея отново и то в същата мотелска стая, в която са прелюбодействали преди половин година. Обърнете внимание, че „Даниел” и „Адам” се срещат за първи път точно в тази мотелска стая, останала като спомен в обърканото съзнание на Антъни. Когато „Даниел” отива на срещата си с Мари накрая, всичко отново се случва в главата на Антъни, а катастрофата в тунела представлява своеобразното заличаване – едновременно на личността „Даниел” и спомена за Мари. /по време на последната интеракция между двете самоличности, самият „Даниел“ предупреждава за това с репликата: „Ще изчезна от живота ти завинаги!“/ Последното става горе-долу по времето, когато Хелън умишлено пита Антъни „Как мина днес в училище?”, а той реагира, като че ли е искрено учуден от въпроса й, следователно „Адам” също вече не съществува. Малко по-късно Антъни /вече единствено Антъни, без „Адам” и „Даниел”/ е събуден от гузната си съвест, тъй като сънят/споменът за катастрофата го е принудил да признае собствената си вина. През сълзи на очи казва на Хелън, че съжалява и в следващия кадър виждаме близък план на ръката на Хелън, която бавно, но здраво, обхваща неговата длан, сякаш сграбчва и оплита жертвата си. Напълно целен ефект, разбира се.

Антъни Клеър е името на реалния мъжки персонаж, чиито две самоличности се конфронтират. Разделението им е започнало преди половин година, породено от действително случила се автомобилна катастрофа, вследствие на която Хелън разбира за Мари. Последното презюмирам от приближаващия се кадър на счупено автомобилно стъкло, наподобяващо паяжина с дупка в средата, ерго символ на това, че лъжите на Антъни са пропукани и истината /изневярата/ е излязла на бял свят.

broken

Антъни наистина прекарва част от времето си в университета, но всъщност не е никакъв преподавател. Обикаля безцелно из коридорите, без да поздрави никой /или някой него/, а в една от сцените е показан да седи в празна аула. Това ме навежда на мисълта, че Антъни фантазира живота на ”Адам Бел” /име на истински учител, което е взел „назаем” – предполагам това от сцената, където Антъни търси името на Бел в Google и вижда работен адрес, но не и снимка/, а моментите на четене на лекции за диктатури са отново само в главата му. Истинската професия на Антъни не е пояснена, макар и майка му да намеква, че е „respectable”. Няма как да е типичен даскал, тъй като апартаментът му е твърде скъп /плюс това, той има и втори апартамент, за който майка му споменава още в първите секунди – апартаментът на „Адам”/, а стандартът му на живот е прекалено висок. Очевидно е, че не печели и от кино, тъй като се е снимал само в три филма и то като статист, а майка му изрично натяква да зареже илюзиите си за актьорство. Ето защо така и не става ясно /поне аз не разбрах/ от какво печели Антъни, но със сигурност е нещо добре платено и с бая свободно време.

letter

Разликите между героите са уточнени – освен чрез дрехите си /”Даниел” носи кожено яке, а „Адам” – скучни сака с убити цветове/, двамата се диференцират от вкуса си към боровинки и от брачната халка, носена единствено от „Даниел”. Антъни също се различава в облеклото си, състоящо се от стилни черни костюми, които разглежда накрая в гардероба. На сутринта, след драматичното „завръщане” на Антъни като основна личност, поведението му е много по-уравновесено и по всичко личи, че съзнанието му най-после е в покой. Или поне в състояние на примирение.

Секс-шоуто наистина съществува и Антъни го е посещавал заедно с портиера на сградата, в която живее, само дето в началото го виждаме през призмата на подсъзнанието на Антъни, поради което изглежда шантаво, извратено и дори някак гротескно. Ключът за него символизира прегрешението на Антъни. В последната сцена, той го открива в джоба на сакото си и това изправя прясно възстановения съпруг пред нова дилема – нов риск от потъване в мрежа от измами, нова опасност от личностна криза. Дали да изневери отново, или да остане при жена си? Антъни избира първото, което автоматично показва, че е на път да повтори цикъла и да се оплете в поредната си лъжа.

Филмът, в който главният герой съзира двойника си, е спусъкът на веригата от събития. Препоръчва му го случаен човек в университета, но тъй като в сцената са само двамата, нищо чудно и той да е част от въображението на Антъни. /фрагмент от здравия му разум, опитващ се да го върне на себе си/ Има причина жанрът да е тъпа комедия /фарс/, а ролята да е тази на пиколо, носещ куфарите на богата руса дама – визуално представяне на емоциите на Антъни, чувстващ се като подчинен и слуга, спрямо събирателния образ на майка му и Хелън. Ето защо, „Адам” осъзнава, че е видял копието си не по време на филма, а в последвалия го сън.

mother
Майката на Антъни може да се оприличи като централния „злодей”, защото до голяма степен е причина за проблемната психика на сина си, но не тя е „врагът” от заглавието. Срещата с майката е емблематична, понеже там се изясняват много от странностите на филма. Тя общува с Антъни, въпреки че по време на срещата присъства „Адам”, а реално е отишъл „Даниел”. Към края Хелън казва на Антъни: „Мислех, че отиде при майка си”, а той й отговаря „Трябваше да го отложа“, само дето не е отложил ходенето, а самоличността, която е отишла. Майката на Антъни обаче не вижда промените и се отнася със сина си като с малкото дете, на което все още държи сметка, показвайки нездравословно ниво на контрол. С други думи, майката е „диктаторът” от лекциите на „Адам”. Тя е показана като остаряла дива, която /имайки предвид интериора на стаята й/ е била популярна художничка и най-вероятно екстравагантният й живот на арт-знаменитост е оставил отпечатък върху Антъни. Разговорът им разкрива даже намеци за сексуални проблеми в миналото, с реплики от рода на „Свали ли си дрехите?” /пред него/ и „Последното от което се нуждаеш, е да се срещаш с чужди мъже в мотели. И без това ти е трудно да задържиш жена в живота си.”  Твърде неуместни коментари, предвид темата на разговора, даващи причина да смятам, че майката е имала пагубно влияние върху психиката на Антъни като дете –  почти като майката на Норман Бейтс.

Паяците символизират страха на Антъни от жените. Първата тарантула по време на фееричния порно-спектакъл представлява страха му от обвързване. /тарантулата е на път да бъда смачкана от токчето на руса стриптизьорка – проекция на Хелън/ Вторият паяк е с голо тяло на жена, вървяща наопаки по мрачен коридор – символ на страха му от интимност. Следва гигантски арканоид, сновящ над града, който се пръква точно след срещата между Антъни и майка му. Този паяк е символ на страха от деспотичната му майка с постоянните й критики, забележки и натрапчиви съвети – затова е и толкова огромен, сякаш е „Майката“. /на всички паяци/

spider
Последният паяк е в собствената му спалня и това е символът на страха му от самата Хелън – от факта, че тя го е хванала в паяжината си и Антъни няма шанс да се измъкне от контрола й, особено след раждането на детето. Тарантулата е изплашена от Антъни, понеже осъзнавайки намеренията му да се върне в секс-клуба, Хелън отново вижда в него „друг човек”, може би дори ново бъдещо раздвоение. Докато пък Антъни, виждайки Паяка-Хелън, просто въздъхва уморено – примирен, че вече няма мърдане и ще се наложи да прекара остатъка от живота си със съпруга и дете. В крайна сметка, най-големият „враг” на Антъни е самият Антъни, или поне това са последиците от неговата разнебитена психика, която му пречи да води пълноценен и щастлив семеен живот, заради чисто мъжките му страхове. Най-вероятно, вследствие на комплекси, произхождащи от детството с майка му, Антъни вече вижда близостта с жена като „диктатура”, и подсъзнателно се опитва да избяга от нейния „контрол”.

Нямам никаква гаранция, че интерпретацията ми е стопроцентова истина, но се корени на най-логичните изводи, до които успях да стигна от едно гледане. /добре де, от две гледания, но първия път изобщо не внимавах/ Да си призная, наистина ми беше интересно да нищя пластовете на филма, но не претендирам, че съм събрал цялостния пъзел, така че съм готов да обсъдя всяко по-рационално обяснение. Неподправената психологическа комплексност на филма си заслужава сериозна дискусия.