episode3

Напълно очаквано “Chestnut” бе под нивото на “The Original”, ала това е нормално за вторите епизоди, особено при по-хитовите сериали, така че няма никакви поводи за притеснение. “Chestnut” затегна обръча, пропусна само няколко лъча информация и постави още належащи въпроси, които да задържат вниманието и тренират наблюдателността на публиката. Сега “The Stray” разгръща богатата митология и символика на сериала, като в същото време добавя малко повече уестърн-динамика в повествованието.

В “The Stray” следим няколко индивидуални сюжетни линии, всяка носеща отделна информация за общата схема. Пак се потапяме в рутината на парка, като на преден план отново са Долорес и Теди, които преповтарят дните си, но с тази разлика, че Долорес вече получава все по-чести проблясъци на стара памет. Теди все така си умира, /нов цитат на Шекспир ще Ви подскаже за героичната му, ала винаги фатална, съдба/ така че „някои неща никога не се променят”, но Форд има други планове за този красавец и му имплантира под-история, свързана с преследването на стар враг. Наративът на Теди го отдалечава от Долорес и го изпраща на мисия, която, типично за режисьора Нийл Маршал, е свързана с много кръв, ужасяваща атмосфера и уродливи противници.

Епизодът почти няма минуси, освен че ми дойде малко престаран моментът с подарената книга на Долорес, тъй като още от първия епизод бе очебийно, че девойката е компилация от фикционални героини, попаднали в необикновена действителност, но явно има зрители, които още не са го схванали. Ала нека приветливата усмивка на Долорес не Ви заблуждава – бидейки възрастна, но в същото време достатъчно подновена, за да не се тревожи от амортизация, Долорес е най-опитният андроид в „Западен свят” и съответно най-бързо адаптиращият се към новопостъпващата информация. /нищо чудно, че е програмирана да не натиска спусъка на огнестрелно оръжие/ Асертивното й поведение лесно може да бъде симулирано, за да печели доверието на бихейвиористичния Бернард /също като в “Ex Machina”/, който вече е развил слабост и се отнася с нея като със собствено дете, заместващо починалия му син.

panorama

Плюс факта, че компанията на Западен свят се нарича „DELOS“

Долорес все още живее в „ден-за-ден” сценарий, опитвайки се да сглобява пъзела на миналото си, почти като в „Мементо”, но вече е ясно, че именно тя /след баща си/ е носителят на „заразата”, предавана от уста на уста. За разлика от филма, където бе споменато, че роботите са афектирани от някаква неназована и необичайно разпространяваща се болест /евала на Крайтън, че е предрекъл компютърния вирус над десет години преди появата му/, то в сериала е уточнено по какъв начин става контаминацията, а именно – чрез конкретен цитат от „Ромео & Жулиета”, служещ като специфична команда, отключваща недостъпни банки в паметта на роботите. Това, заедно с новопридобитите й способности да стреля, правят Долорес извънредно опасна и непредвидима. Още повече, че на финала е оставена в ръцете на двамата гости /Уил и Логан/, без да бъде рестартирана от служителите на парка, което подсказва, че спомените й от последните 24 часа ще останат в следващия ден/епизод.

Също както в началото на 90-те, когато киното прокламираше рисковете от виртуалната реалност /”The Lawnmower Man”, „Virtuosity” и т.н./, така и в днешно време на преден план са опасностите от изкуствения интелект, може би заради бясно развиващата се технология на компании като Hanson Robotics. Но освен A.I. темата и трансхуманистичните мотиви, които изобщо не са новост за киното или телевизията, Нолан, Ноланица и Джар-Джар Ейбрамс са презентирали сериала като социален коментар върху съвременната гейминг индустрия. Нов пач, нов ъпдейт, постоянно регулиране на бъгове – досущ като в една компютърна игра. „Западен свят” е игрално поле, където гостите влизат в определена роля и контактуват с NPC-та, по същия начин, по който биха го направили в компютърна обстановка, но с разликата, че паркът на д-р Форд е перфектен ескапизъм за хората, жадуващи да играят по лични и садистични правила.

ww_games

Връзка може да се направи с повечето “open world” заглавия, като например “GTA5” /уточнено с участието на Стивън Ог в ролята на Рибъс/ или “Fallout 4” /където производството на синтетичните човеци е твърде подобно/, но аз виждам по-тясна прилика с истории като тази на “Bioshock” /особено в тройката/, където също ставаше въпрос за тайнствени градове, в които се води алтернативен живот. Най-очевидно е влиянието на “Red Dead Redemption” и може би за никого не е изненада, че точно сега, по време на лавинообразно увеличаващия се хайп към сериала, Rockstar Games смята да стартира работа по продължението на играта. Мисълта ми е, че „Западен свят” очертава бъдещето на тези гейминг пространства, където хедонистичните играчи могат свободно да се отдават на най-подмолните си копнежи, без никакви угризения, но в условията на хиперреализъм. Според мен, самият Мъж в черно е пример за вредите от прекомерното вживяване в подобни илюзорни действителности и е събирателен образ на всички геймърски негативи, като пристрастеността /посещава парка от 30 години/, безсмислената агресия към неигровите персонажи /насилието спрямо андроидите/ и нездравословната маниакалност, с която се опитва да „превърти играта”, използвайки неразрешени тактики. /чийтове/

По време на “The Stray” стават ясни още няколко неща. Независимо че не могат да умрат, гостите усещат изстрелите, също като при Пейнтбол, а д-р Форд /А. Хопкинс/ е имал партньор-робофил, загинал по време на „инцидент” в парка, но не и преди да инсталира протоформа на подсъзнание у принтираните си чеда. Думата „инцидент” се използва за сетен път – в „The Original“ стана ясно, че последният е бил преди 30 години, а в същото време Мъжът в черно посещава парка от 30 години… Само на мен ли ми се струва, че в тези събития има някаква причинно-следствена връзка? Не ми отговаряйте, просто разсъждавам на глас. /всъщност, на текст/ Д-р Форд пуска малко хинтове за теорията на двукамерния разум, което донякъде обяснява действието на Шекспировите цитати и книжния подарък на Долорес, а сетне хвърляме поглед в кабинета му и ако там не направите асоциация с д-р Лектър, значи нещо не Ви е наред. Колекцията от лица зад бюрото му /намигващи леко към „GoT“, където Нийл Маршал също е снимал/, методичността и екстравагантния стил в подредбата на помещението, и дори класическата музика просто крещят на болен гений, което, дори без наличието на Хопкинс, може да се усети от режисурата на Маршал, известен с няколко епизода на сериала „Ханибал”. Последното става съвсем очевидно и с краткото участие на Джина Торес като бившата съпруга на Бернард. Споменавайки Хопкинс не мога да пропусна сцената, където е CGI подмладен с три десетилетия, но истината е, че дори на преклонна възраст този човек е великолепен звяр при всяка своя поява. Сценичното му превъзходство е толкова осезаемо, че дори да участва във филм на братята Уеянс, пак ще изнесе репликите си с титанична класа.

В най-общи линии, “The Stray” е поредната професионална крачка напред за сериала, поставяйки още нюанси в поведението на роботите и разширявайки диапазона на сюжета, без да губи от мистерията, като в същото време постепенно ускорява шеметния си ритъм.

Останалите епизоди:

01 – „The Original“

02 – „Chestnut“

04 – „Dissonance Theory“

05 – „Contrapasso“

06 – „The Adversary“

07 – „Trompe L`Oeil“

08 – „Trace Decay“

09 – „The Well-Tempered Clavier“

10 – „The Bicameral Mind“