westworld-3

Тази сутрин наваксах с маратон от четвърти, пети и шести епизод на „Западен свят” и напълно очаквано, mindfuck-ът е пълен. Долният текст е пълен със спойлери и представлява съвсем повърхностни и разхвърляни впечатления от току-що видяното, така че ако не следите шоуто или не Ви се четат скучни разсъждения, може спокойно да го пропуснете.

Още с откриващия кадър, четвъртият епизод на Westworld, режисиран от Винченцо Натали /The Cube/, дава заявки, че ще покаже детайли, които досега са убягнали от погледа ни. Вече е очевидно, че сериалът развива две времеви линии с разбъркана хронолоия, които може, а може и да не се пресекат до края на сезона. В началната сцена от „Dissonance Theory“, при поредния диалог между Бърнард Лоу и Долорес, няма как да не се забележи разликата в темпоралната рамка, тъй като по време на разговора, Долорес би трябвало да е заедно с Уил и Логан в пущинака. Същото следва и от разпита на Долорес от Форд в петия епизод, ако изобщо го приемем за реален. Ала най-силна улика за календара е дизайнът на логото на самия парк, променящо се в различните времеви линии. Няма да се правя на детектив, но мисля че по наблюдателните от Вас са си направили изводите.

По време на интеракцията с Лоу, Долорес умишлено перифразира текстове, които са й скриптирани дословно. Това показва прогрес, отвъд очакванията на Лоу и той я преценя като достойна за „играта”, наречена Лабиринтът. Мейв също е вкарана тематично в четвъртия епизод, съзерцаваща с първичен интерес пиано, което досущ като нея, е програмирано да действа, без да има право на отклонения. Поне засега. Мейв е следващата жертва на „вируса” на Абърнати и ситуацията става още по-объркана, след опитите й да намести парченце от стар пъзел, видно от листовете с рисунки под пода на стаята й. Връзката с „Мементо” е повече от фрапираща и Нолан не се свени да ни намекне, че ако Лабиринтът е центърът на Западен свят, то сериалът е центърът на филмографията му. От идеята за краткосрочната загуба на памет и обсебващото желание да се открие самоличността /„Мементо”/, през мотива за „Магьосник”, посветил цялата си същност на това да измами публиката /„Престиж”/, та чак до приликите с „Генезис” в андроидите, живеещи в имплантирана действителност, преминаваща в Лимбо по време на кошмарните им сънища. В шестия епизод има даже конекция с „Интерстелар“, където отново се занимавахме с робот, чиито атрибути можеха се регулират дистанционно.

Развитие има в отношенията между Уил и Логан, които все по-драстично поставят границата помежду си, като връхната точка на конфликта е достигната в петия епизод, когато Уил най-после „влиза в играта”, избивайки няколко домакина и оставяйки Логан на собствените си мъки. Излиза наяве, че семейството на Логан притежава компания, инвестираща в Западен свят, което опасно го свързва с МвЧ, за когото откриваме пореден щрих по време на изпусната реплика от друг гост „Вашата фондация спаси живота на сестра ми”. В края на „Contrapasso“ разбираме и нещо повече – че самият парк функционира, благодарение на черния стрелец. Излиза, че след „инцидента” с Арнолд преди 30 години, МвЧ е финансирал Форд, за да може проектът му да отвори врати, ерго Форд дължи Западен свят на милостта на МвЧ, което обяснява произвола му.

panorama

Логото на Западен свят се променя – вляво е дизайнът отпреди 30 години /кадърът е от втори епизод/, вдясно е съвременният. /кадърът е от шести/

Феновете на Ед Харис ще останат доволни, понеже в епизодите има няколко bad-ass момента, а почти всяка негова реплика е достойна за отделен цитат. Ставаме свидетели на класическо бягство от затвора, експлодиращи пури, прерязани гърла и екзистенциални монолози за свободната воля /и реалната липса на такава/, но измежду високопарните изказвания, МвЧ като че издава смисъла на пътешествието си – да намери Лабиринта като място, където играта минава в hardcore-режим. Това дава предположение за самия МвЧ, който изглежда като човек не просто с мисия, а с последната мисия в живота си. Оттам и репликата в „Chestnut“: “This time I`m not going back”. Няма да се учудя, ако МвЧ е терминално болен и стигането до Лабиринта е някакъв финален акт на катарзис, или фиксация от типа “ако ще да е последното нещо, което ще направя”. Втората ми хипотеза е донякъде потвърдена с казаното в шестия епизод: “I understand the visceral pleasure of revenge more than most.”, което сочи, че освен всичко останало, МвЧ има лични причини да се гаври с андроидите и да пренебрегва правилата на парка.

Би трябвало да сте наясно, че структурата на Парка не е случайна – Комплексът се намира най-горе, на нещо като планински връх /Олимп/, където кукловодите /Боговете/ ръководят чедата си; средната част /или Чистилището/ е самият терен на Западен свят, където хората са в някаква сива зона между добро и зло, а долното ниво – или мазето с дефектните андроиди /където е винаги горещо, защото климатичната инсталация не бачка, а всяка разходка може да Ви докара педиофобия/ е Ад. Това отчасти обяснява теоманията на Форд, но проблемът при него е, че изпраща противоречиви сигнали – в един момент е грижовен към андроидите и беседва с тях като на изповед със стари приятели /разговорът на чашка с Дивия Бил/, в следващия ги реже със скалпел, за да докаже на служителите, че те са нищо за него. „Dissonance Theory“ го изкарва като безцеремонен манипулатор, тераформиращ света за поредната си сюжетна прищявка, която „няма да е ретроспективна, както всички се боите” – доста интересно мета-подхвърляне, насочено към фен-теоритиците на самия сериал. „The Adversary“ стига още по-далеч и ни вкарва в болната му глава, чрез появата на синтетичното му семейство и роботизираното му „Аз”, което от ранна детска възраст демонстрира симптоми на серийна убийственост.

В същото време, разследването на Бърнард Лоу върви с пълна сила и героят се затвърждава като програмен Шерлок Холмс, разгадаващ корпоративна мистерия. Ако не друго, Лоу и лесбийката Елси са единствените от администрацията на Парка, с които зрителят може да се идентифицира, така че ще бъде голям удар под кръста, ако Нолан реши да направи нещо тъпо с тях накрая. /като например да се окаже, че Лоу е андроид или някаква подобна простотия/ Като стана дума за простотии, не ми хареса как сериалът изпусна контрола върху собствените си правила и остави да виси факта, че гостите уж не могат да бъдат наранени  /могат да бъдат удряни, но това е, защото с отдалечаване от града играта „загрубява”/, а в същото време небрежно боравят с нитроглицерин. Не съм чак толкова умен, но вярвам, че нитроглицеринът предизвиква огромни експлозии, а една експлозия би разкъсала всеки гост, особено ако е на два метра от нея. Както и да е, на кого му дреме за нитроглицерин, когато в същия епизод имаме най-живописната оргия, показвана някога в уестърн, включваща десетки статисти по родилно облекло и дори секс-консултант, който е трябвало да ги учи как да се пипат. Все пак HBO не би била HBO, ако не ни сервира естетически издържани сексуални девиации, дори когато е само за фон, а и в случая става въпрос за метафоричен град на пороци, досущ като Содом и Гомор, където порнографията не е просто достижима, а направо задължителна съставка за всеки посетител.

panorama2

„The Adversary“ включва намигване към култов образ от филма на Крайтън

Петият епизод е посветен на Долорес, която активно излиза от програмните си коловози и започва не просто да си спомня, но и да получава видения, променящи целия й мисловен модел. Финалът удря поанта на онази наивна селяндурка от пилотния епизод, която вижда само красотата в света, сменяйки изцяло облика на Долорес – не само с нови, много по-бандитски одежди, но и с револвер, който не се двоуми да изпразва, защото е отказала ролята на damsel in distress. Същото се случва и с Мейв, която има огромно участие в шестия епизод, поемайки почти пълен контрол върху собствените си решения /плюс разходка из „горните етажи” на фона на Radiohead, която ми се стори малко нелепа, при все перманентното наблюдение на парка/, и получавайки интелектуален бууст, който със сигурност ще я превърне в лидер на бъдещото въстание. Говорейки за лидерство, не знам дали е заради намесата на Лиза Джой, но се усеща как сериалът формира все по-голяма еманципация и представя на преден план силните женски персонажи, които първи се осъзнават и бунтуват за независимост.

Като баланс на целия феминизъм, финалът на „Contrapasso“ съдържа една от най-добрите „мъжки” сцени в целия сезон – първата среща между героите на Антъни Хопкинс и Ед Харис. Като изключим факта, че в тези няколко минути получаваме повече информация за отношенията им, отколкото всички серии до момента, общата им сцена е буквално наелектризираща, а комбинацията между зашеметяваща игра, майсторски диалог и високооктанов съспенс съвсем достойно я нарежда до сцената в „Жега”. Двамата /всъщност, тримата, ако броим зомбирания Майкъл Марсдън/ превръщат тази привидно семпла интеракция в един от must-see моментите на 2016-та, а класата им се усеща от километри. Харис е еманация на висш актьорски пилотаж, но Хопкинс е същинска черна дупка, всмукваща цялото внимание около монументалната си актьорска гравитация. /справка – обядът между Форд и Тереза/ Нолан и Ейбрамс заслужават едно голямо „Евала!“, дори само заради това, че са успели да спечелят такива екранни титани за шоуто.

„The Adversary“ развива и наратива на Теди, който търси стария си враг „Уаят” – характер, измислен от Форд и включен в суб-история, която „като всички добри сюжети, се корени на действителен случай”. Също като случая с „Арнолд“, може би?В общи линии, Westworld“ продължава да смазва по пътя си, а Нолан виртуозното финтира идеите си не само като задълбочени анализи, но и като мета-коментари. Сериалът изисква от зрителите си да участват в събирането на ребуса, затова понякога ми се налага да връщам назад, за да проверя дали не съм пропуснал някаква пренебрежима подробност. Тук всяка реплика и дори откъслечен поглед, могат да носят трохички информация. Актьорската игра надвишава всичко, което съм виждал по телевизора тази година, а елегантността, с която са комбинирани толкова комплексен сюжет с професионална техническа облицовка, е достоен за адмирации.

Фитилът гори, но до заключението остават четири епизода и в ръкава на Магьосника се крият още много карти, така че отговорите могат да изненадат дори най-големите конспиратори.

Останалите епизоди:

01 – „The Original“

02 – „Chestnut“

03 – „The Stray“

07 „Trompe L`Oeil“

08 – „Trace Decay“

09 – „The Well-Tempered Clavier“

10 „The Bicameral Mind“