„Страхотен филм!” е нещото, което няма да чуете, докато излизате от МОЛ-а след два часа, прекарани в този див, див западен римейк на друг западен римейк /”Великолепната седморка” на Джон Стърджис/ на азиатски оригинал. /”Седемте самураи” на Акира Куросава/ Ценителите знаят, че напоследък манията да се римейкват класики е по-голяма и от носа на Ейдриън Броуди, но добрите римейкове са като добрите ми „ревюта” – случват по-рядко от нова книга от Джордж Р. Р. Мартин. Точно по тази причина не очаквах, че подобен филм ще си намери зрители, особено след още тлеещото лайно „Самотният рейнджър”, но както е казал Хитлер, докато е разпределял евреите по вагоните към Аушвиц: „За всеки влак си има пътници!”

poster

През 60-те и 70-те години на миналия век, каубойските приказки са били приблизително толкова популярни, колкото комиксовите адаптации днес, но сега са загиващ жанр и то не само благодарение на настоящата засечка. Причините за залязващото слънце над уестърна са много – времената са други, зрителите са доста по-разлигавени, а и сякаш вече липсва онзи централен мълчалив-и-силен герой, който Клинт Истууд и Чарлз Бронсън превърнаха в легенда. Любовните игри на Куентин Тарантино и спорадичните попадения като римейковете на “3:10 to Yuma” и „True Grit” са недостатъчни да реновират жанра, а евтините недоносчета като “Jane Got a Gun” доказват, че Натали Портман и Юън Макрегър просто не бива да играят повече заедно след прикуълите на “Star Wars”.

Позволете ми и аз, като YouTube сензацията/литературен вундеркинд/прохождащ гей, Емил Конрад, да Ви кажа нещо, което не се учи в училище, а именно – че правилният римейк на „Великолепната седморка” отдавна съществува под името „¡Three Amigos!” и това е факт, дори само заради музиката на Елмър Бърнстийн. Версията на Фукуа обаче би трябвало да е по-сериозен спагети-уестърн, а в ролята на „спагетите” е сценаристът Ник Пизолато /”Истински детективи”/, който явно е турен, за да има представител от италиански произход и със сигурност неговото участие е било много по-малко от това на другия сценарист – Ричард Уенк /”Непобедимите 2”/. Всъщност, на „Великолепната седморка” му отива повече фразата пуканки-уестърн, или джънк-уестърн, или Обама-уестърн, понеже определението „спагети-уестърн” би било вярно, само ако ядете спагети, докато го гледате. Така поне ще харесате нещо от него.

1

Редно е да се знае, че „Великолепната седморка” не е точно римейк, а „ревизия” /или каквото там да означава re-imagining/, което би трябвало да позволява поне малко креативно разнообразие. За жалост, тук говорим за Антоан Фукуа, така че такова няма. Режисьорът стартира отлично с „Тренировъчен ден”, но после се спъна накриво и си счупи краката. Последните му филми са амалгама от безличие, а стилът му е нещо средно между този на двама души без стил.  Това личи и от „Великолепната седморка”, препълнен с всички уестърн клишета, а именно – злодей, който ламти за злато; добър стрелец, който стреля добре; селска кръчма, в която има престрелка, броени секунди след влизането на непознат и разбира се – мустакати каубои, които плюят тлъсти тютюневи храчки, като форма на комуникация. Единствената константа на Фукуа е фактът, че обича да работи с Дензел Уошингтън почти толкова, колкото и Тони Скот. Разликата е, че Фукуа и Уошингтън имат само три общи проекта, а братът на Ридли извърши показно самоубийство чак след петия, така че Антоан има още време преди да се срещне с Тупак.

Сюжетът на настоящото заглавие е същият, като този на римейка и оригинала на Куросава-сан, но с лек бриз от „The Wild Bunch” на Сам Пекинпа – седем разбойници с благородни сърчица трябва да се съюзят, за да защитават някакво село от набези. Всички сме гледали нещо подобно и дори да си мислите, че не сте го гледали, пак сте го гледали, доверете ми се. Една година след Освобождението на България, на 7 /седем/ часа разлика от нас, индустриалният предприемач Бартоломей Боуг сплашва обитателите на с. Роуз Крийк, убивайки най-красивия им фермер /Мат Боумър/ и им дава триседмичен срок, за да се разкарат от погледа му. Малкото, което знае е, че точно три седмици са предостатъчни на местното население, водено от прелестната краварка Ема Кълън /не е роднина на Едуард от „Здрач”, проверих/ да наеме абаносовия рицар Сам Чизълм /Дензел Уошингтън/ за бранител. Той е мистериозен странник, който лови хора из пустинята и крие белег от въже на врата, чиито произход така и не бива уточнен, но не е нужно да сте ракетни учени, за да усетите, че в даден момент от живота си е бил висяща декорация на някое дърво. Също така има навика да употребява черния си жребец като жив щит, но това не е расизъм, нали? Сериозно питам.

3

За да бъде цифрата късметлийска, мачо-асамблеята е оформена от общо 7 /седем/ отрепки, сред които ирландец, кореец, мексиканец и индианец – всеки с различни ментални проблеми, и помежду им се оформя корав броманс, нарушаван само от присъствието на вдовицата Кълън, на която всички са хвърлили око, но никой не задява, за да не наруши потната хомоеротика. Великолепната задруга има само няколко дни да обучи прерийните маймуни на ум и разум преди финалното сражение с Лошите, където основната цел на всеки е да бъде “shot down in the blaze of glory”, както врещеше едно време Бон Джоуви в саундтрака на „Млади стрелци 2”. Естествено, накрая селото е спасено /поне това, което е останало от него/, а оцелелите герои незабавно поемат към изхода, без дори да си направят труда да погребат съратниците си, но хей, какво сте очаквали от представители на малцинствата, освен да избягат от отговорност?

Както сами виждате, историята е по-стара от бебешка снимка на Кърк Дъглас, а това, че е разказана на нов глас и с нови, цветнокожи, персонажи превръща филма не толкова в “western”, колкото в „affirmative action”, ако ми схващате намека. Шареният интернационален отряд самоубийци спокойно може да служи като аргумент на грозния вещер Хилъри Клинтън срещу ксенофобската политика на републиканската измет Доналд Джей Тръмп по време на първите им президентски дебати довечера, особено имайки предвид, че премиерата бе удобно преместена от януари 2017 на септември 2016, за да бъде два месеца преди, а не след изборите в САЩ. А съпругът на Мишел Обама може да сдаде поста си захилен, понеже вече е постигнал целта си и чернокожите са лидери на нещо различно от балтиморско гето или отбор от NBA.

Е, да, букетът от етноси в „Великолепната седморка” убиват хора за пари, но това не е важно, защото действат екипно, а не беше ли точно това мечтата на Родни Кинг – всички да се разбираме? Тази принудителна расова дифузия е полезна в определени рамки, но „Великолепната седморка” не печели от диверсификацията на актьорския си състав и изглежда нелепо с модернизираната си мултикултурна динамика, ала както каза Джими Кимъл по време на тазгодишните награди Еми: „Единственото, което Холивуд цени повече от диверсификацията, е това да се хвали с нея”. По тази логика, защо не направим още няколко еретични промени във филмовата парадигма, докато сме почнали с изгъзиците? Какво ще кажете за римейк на „2001: Одисея в Космоса”, в който астронавтите са жени, а Звездното дете е китайче? И не смятате ли, че вече сме дорасли за мексикански Терминатор, гей Бонд и чернокож Индиана Джоунс?

2

Малко се отплеснах, но ми схващате намека. Нека продължим със същинския каст, изпълнен с повече звезди от тези на елитен дубайски хотел. Секси мадафака Дензел е на първа позиция, но се е пуснал по инерция и играе все същият no-nonsense мъжкар от буквално всяка своя роля до момента. До него е Джош Фарадей в гащите на Крис Прат, който дори не се опитва да бъде сериозен, а се разхожда из сцените като рок-звезда на турне, но може би донякъде му е простено, защото “He`s so hot right now”, както би казал Мугату от „Зулендър”. Той би трябвало да е „комикът”, но жалки реплики като „Ще бъдеш убит от най-великия любовник!” ориентират нивото на хумора до това на стенд-ъп в турски затвор и ако смятате, че присъствието му гарантира добро настроение, значи се самозаблуждавате повече и мен, докато си повтарям, че съм умен. Някои хора се оплакаха, че Прат е мискастнат, но нека Ви препоръчам едно мисловно упражнение за онези моменти, когато си мислите, че даден актьор не става за ролята. Представете си го – Майкъл Джаксън е трябвало да играе Питър Пан в адаптацията на Стивън Спилбърг… Сега вече изборът на Прат не изглежда толкова лош, нали? Казах Ви, работи всеки път!

Другият VIP е Итън Хоук, който буквално е умолявал Фукуа да го вземе, най-вероятно понеже е знаел, че презентирането на герой с името „Гуднайт Робишоу” се случва веднъж в живота. До него е домашното му корейче Били, с което може да имат, а може и да нямат интимни отношения, а покрай тях дебне 150 килограма живо тегло, наречено Джак Хорн, по прякор „Мечката”, изигран от Винсънт Д`Онофрио, който май е карал колегите си да го ритат по скротума преди всеки дубъл, защото рецитира репликите си с пискливото гласче на човек с току-що пострадали тестиси. По-любопитното е, че той е трапер и още при първата си поява научаваме как е бил оставен да умре в пущинака, но успява да оцелее и отмъщава на палачите си. Хм… само на мен ли ми се струва, че това е сюжета на онзи филм с една друга мечка и Леонардо Ди Каприо? Нещо повече – накрая има сцена, в която Хорн стреля с US черешово топче, което го превръща не толкова в Мечката, колкото в Боримечката… Оттам и въпросът ми към г-н Фукуа – това римейк на „Великолепната седморка” ли е, на „Завръщането” ли е, или на Априлското въстание, защото ако е последното, със сигурност е по-исторически коректен от „Дякон Левски”.

Сред по-низшите форми на живот са команчи Леголас и някакъв Бандерас-style латинос в ролята на екзотичен декор, а бонусът е Питър Сарсгаард, който е обигран в представянето на мазни злодеи, но също като втория сезон на „Bloodline”, спокойно можехме да минем и без него. Важното е, че тази скъпа плеяда трябваше да блести с характери, а всъщност се оказва сбирщина от зевзеци, които се открояват по-слабо от афганистанци в кв. Факултета и притежават каризма, по-нестабилна от психиката на Мел Гибсън.

4

За щастие, в края на XIX-ти век в Дивия запад не е имало 3-D технологии, така че „Великолепната седморка” е заснет в добрите стари две измерения. Болшинството от музиката е писана от Джеймс Хорнър, но каквото и да си говорим, той просто не е Енио Мориконе… най-малкото, защото не е толкова жив като него.  Музиката на Хорнър е обсебваща по един призрачен начин, понеже неговите 7 /седем/ оркестрални теми са буквално последното нещо, което е написал през живота си, преди кончината му миналото лято, а това им придава мъртвешко звучене и ако случайно получите телефонно обаждане, при което детски гласец Ви уведоми, че ще умрете след 7 /седем/ дни, не бива да се чудите за причината. За разлика от другия актуален позор на MGM – „Бен-Чур” на Бомбур Тиквеняков /или беше Бофур Темерутков?/, „Великолепната седморка” не причинява меланоми и въпреки смехотоворните опити на Фукуа да имитира класиците /екстремните близки планове на очите със сигурност ще накарат много от цветята по гроба на Серджо Леоне да увехнат/, римейкът има адекватен мизансцен и кинематография, но това е нормално, при условие че уестърните са едни от най-елементарните за снимане жанрове. Трябват Ви само пет дървени сгради в някаква пустиня, дузина работещи колта и няколко добре опитомени животни за пред камерата. Също така, трябват и коне.

В крайна сметка, новата „Великолепна седморка” не е автентичен уестърн, а про-емигрантска лекция, удобно изкривяваща историческите факти и филмовите канони в името на борбата с дискриминацията. Самият Фукуа твърди, че е имал за цел да обедини „всички раси срещу тиранията” и имайки предвид, че сред протагонистите няма арабин, мисля че е пределно ясно кои са лицата на тиранията, но пък, ако имаше араби, филмът щеше да се превърне в още по-голяма „бомба”. Въпреки инвестирания в него star-power, „Великолепната седморка” е обезсърчаващо тягостен, като за сметка на това е по-излишен от националния ни отбор по футбол и притежава чара на бебе Зика, а заглавието му не идва толкова от броя на главните герои, колкото от този на зрителите, които ще го харесат.

3.7/10