Римейкът на „Бен-Хур” е като публична екзекуция от Средновековието – и при двете гледаме безволева дефекация, но само при екзекуцията зрителите си тръгват доволни от видяното. Не знам кой е преценил, че този класически римейк /на филм от 1925 година/, спечелил 11 /единадесет, ако сте расисти и отказвате да четете арабски цифри/ награди Оскар, трябва да бъде римейкнат за пореден път и то баш от съществото Тимур Бекмамбетов, но това решение бе много близо да докара MGM до състояние на банкрут.

whore_poster

Няма какво да се каже за този грандиозен автогол, затова и „ревюто” ми ще е по-кратко от списък с желаещите да осиновят циганче с увреждания. Ако сте нормални хора, шансовете са, че още не сте гледали настоящото заглавие и ако сте късметлии, никога няма да Ви се наложи. Единственият човек, който щеше да хареса филма, щеше да е покойният Кристофър Рийв, защото съм сигурен, че в последните години след инцидента си е обожавал да гледа как умират коне.

11 Оскара би трябвало да значат нещо в днешно време, най-малкото трябва да вървят с указателна табела, на която пише „Да не се римейква!” Ако бяха само 9 или 10, може би, но 11? Наречете ме старомоден, но смятам че филмите с 10+ Оскара трябва да бъдат недосегаеми, а не да се омаскаряват от хора, които имат по-малко интелект от този в средно голям мравуняк. Не знам дали познавате живота и творчеството на Тимур Бекмамбетов, но и двете трябва да бъдат прекратени незабавно. Все още не мога да проумея кой на кого е правил свирки в Paramount, за да се стигне дотам, че този непреходен епос да се предостави на човек, чиито филмов език включва само нечленоразделна реч. Най-жалкото е, че в САЩ средно по 150 души годишно стават жертви на серийни убийци и нито една от тях не е чичо Тимур, а това вече е притеснителна статистика.

Но това е само върхът на айсберга, както е казал капитанът на Титаник – нека видим какво друго не е наред в „Бен-Хур”. За разлика от друг арогантен римейк-провал от близкото минало /”Психо” на Гъз Ван Сант/, притчата за мистър Хур не е презаснета shot-by-shot, но вътре е концентрирана повече творческа немощ, отколкото в продукция на БНТ. По-голямата част от сцените са толкова отблъскващи за всеки кинофил, че ако някой ми бе предложил да си избърша голия задник с шкурка, вместо да догледам филма, щях да се замисля. Сюжетът е библейски и включва тиражирани личности от Добрата книга, като премъдрия Хесус, неговия архи-враг Пилат Понтийски и човек на име Юда, който е еврейски принц, понеже юдеите контролират света. По-късно този знатен ергенин става роб и като всеки роб, в даден момент трябва да се опълчи срещу Империята. Знаете как е, в киното има два вида роби – едните берат памук и пеят блус, а другите се опълчват срещу Империята. Спартак, Максимус, Изаура – това са все горди роби, намерили сили да надигнат глас срещу господарите си и делата им приживе са отекнали във вечността. В случая нещата са свързани, защото сценарият е „обработван”… не, това прозвуча като обработване на плантация… нека кажем „оптимизиран”… не, това пък прозвуча, все едно е добър… Ок, да се спрем на „манипулиран”… от Джон Ридли, сценаристът на „12 години в робство”. Усещате ли иронията? Но нещо повече – усещате ли миризмата?

Младият аристократ Юда Бен-Хур /Джак Хюстън от „Гордост, предразсъдъци и зомбита”/ е заточен на галера, където тренира гребане в продължение на пет години, а доведеният му брат Масала /Тоби Кебъл от „Гневът на Титаните”/ става войник в римската армия и двамата много се мразят, но всъщност не се мразят. /тук Масала не само оцелява, но накрая с Юда пак стават добри приятели, което принизява главния конфликт до някаква пренебрежима другарска свада/ Естествено, г-н Хур успява да се спаси от каторгата и попада на точния човек в лицето на животновъда Илдирим /Морган Фрийман от „БСП”/, който му помага да стане виден олимпиец и да победи противника си в Цирка. /правилно прочетохте/ Знам какво си мислите – аз също бях останал с впечатлението, че Морган Фрийман е мъртъв, но представете си каква бе изненадата ми, когато го видях да прави voice-over на нещо различно от документален филм за Космоса и други места, където чернокожите не са ходили. Сигурно е било много забавно негър на име „Свободен” да играе арабин във филм за бели роби, но нека кажем, че единственият, който се е забавлявал, е бил монтажистът, защото сигурно здравата се е кикотил, докато е сглобявал смехотворните кадри.

predator_freeman

Илдирим и Хищника имат доста общо – и двамата са афроамериканци, които играят измислени персонажи във фантастичен сюжет. Прическите са без коментар.

И сега добрите новини – за разлика от задушаващото четиричасово времетраене на версията от 59-та, новият римейк е по-кратък от дрямката на наркоман в абстиненция, макар и приблизително толкова кошмарен. Култовото състезание с колесници го има отново, но ако се надявате, че то е дори наполовина добро, колкото онова от 59-та, значи сте по-големи оптимисти и от палестински просяк пред синагога. Сблъсъкът между Бенджамин Хур и Месала преди 57 години бе представен в незабравима сцена, все още служеща като еталон за предизвикателен екшън, а сега сикуънсът е по-слаб дори от собствените си имитации. /състезанието с шейни в „Невидима заплаха”/ Тимур се е напънал да направи гонката максимално динамична и напрегната, но в тези десетина минути няма капка от емоцията и адреналина на уникалното сценографично постижение отпреди половин век. Вместо това се наслаждаваме на френетични снимки /благодарение на оператора на Джейсън Борн/ и злоупотреба с POV камери, което прави екшън сцените да приличат на домашно видео от архивите на Jackass. Не че се хваля, но в моето село съм гледал много по-зрелищни надбягвания с каруци за Тодоровден, отколкото тези в „Бен-Хур”.

Звездите също не помагат, ако изобщо мога да нарека така хора, които все още получават хонорарите си в купони за храна. Едно време Чарлтън Хестън беше стълб на мъжествеността, авторитета и екранната каризма, днес Джак Хюстън е просто… стълб. Тоби Кебъл също има присъствието на умряла риба, макар че сюжетно погледнато, неговият герой заслужава повече симпатии от вечно онеправдания, но богат до пръсване евреин, а останалите участници дори не трябва да бъдат споменавани, тъй като самите те не биха искали да свързват името си с това филмово кощунство. Ясно е само, че Тимур обича актьорите си така, както обича и курвите си, а именно – евтини.

Освирквания будят и други аспекти от „Бен-Хур”, като например абсурдната поп-песничка на финалните надписи, гнусното 3-D, бутафорните декори и костюмите, които очевидно са съвременни, освен ако в библейско време не е имало модни дизайнери от бъдещето, които са шиели бели дамски панталони. Но тъй като таргет аудиторията е faith-based, то не може да минем без задължителната поява на бате Христос, изигран от Ксеркс. С него са свързани някои от най-смешните моменти, като например първата му поява, където, сякаш на автопилот, тръгва да проповядва за любов и разбирателство, докато рендосва някаква дъска /защото е дърводелец, загряхте ли?/, а накрая бива разпнат в сцена, която не бях сигурен дали пародира „Страстите Христови”, или „Аве, Цезаре”. Ножът с две остриета идва от факта, че тук религиозният мотив не е толкова дълбоко засегнат и филмът хем не улавя изцяло вярващите зрители, хем е достатъчно противен за атеистичната половина. Резултатът от тази дисхармония е виден в бокс-офиса и сега казахстанският грозник е вътре с близо $120 милиона, което със сигурност няма да оправдае сикуъла.

В крайна сметка, новият БенХур е за Цирка. И не говоря за спортната арена, а за реалната институция, понеже цялата му същност е циркаджийска и включва всички аспекти на добрия спектакъл – дресура на животни, клоунски скечове и управление на колесница на едно колело, на фона на циркова музика. Не знам защо го гледах /всъщност знам – беше евтина прожекция/, но знам, че никога няма да го повторя и ако съществуването му води до някаква позитивна последица, то тя е, че Тимур Бекмамбетов не ще се доближи повече до високобюджетна продукция, освен ако не става въпрос за снъф филм и той е в ролята на трупа.

2.1/10