„Отмяната” е прекрасен за зимните вечери, защото може да загрее от срам бузите на много хора, замесени в него. Друго нещо, заради което е чудесен е, че няма да Ви губи времето повече от телевизионния етикет – съдържанието му е побрано в шест клети епизода, но в тях се случват толкова малко неща, че реално Ви се струват като три. Ала нещото, заради което сериалът е наистина разкошен, е че е продукт на HBO, което означава че всички онези, които отчаяно се опитват да минат за ценители, никога няма да си признаят каква катастрофа е.

Първите неща, първо. Както е казал офтамолога на далтониста – „Нищо не е само черно или само бяло!” „Отмяната” не е толкова слаб, колкото може би се запечата в афектираното ми съзнание. Изключително дразнещ, плосък и наивен, да, но винаги можеше да е и по-зле – винаги можеше да е турски. В „Отмяната” има моменти на добра кинематография, адекватна атмосфера, впечатляваща актьорска игра и отлична музика, което също съм длъжен да отбележа. Мисълта ми е, че в него гарантирано има неща, които си струват. Но казвайки това, е време да обърна и другата буза и в случая бузата е гъзна.

„Отмяната” страда от малоумие, което не се вижда често, извън българския парламент. Сценарият е банален, но това е само един от кусурите. Все пак банален сценарий може да се преглътне лесно като аспирин, ако персонажите в него си тежат на мястото. Ако обаче са написани като тези в „Отмяната”, то аспиринът се превръща в цианкалий. Сериалът е справочник със заглавие „Как да превърнем героите в идиоти (Издание за идиоти)”. В него от главните до второстепенните лица действат като скриптирани NPC-та в игра отпреди 20 години, водени от примитивен алгоритъм, но без конкретна идея защо трябва да го следват. И когато шестте епизода се изреждат, единствената остатъчна емоция е недоумение защо виждате логото на HBO, а не на Lifetime или Hallmark.

„Отмяната” е дело на Дейвид Е. Кели, разчитащ на успеха на предишния си TV опит /”Големи малки лъжи”, отново с Кидман/, за да ни поднесе алтернативна мелодрама за богати мастии и техните привилегировано бели проблеми. Също като „Големи малки лъжи”, „Отмяната” се клатушка около принципа „Богатите също плачат”, който обикновените хора обожават да гледат в холовете си. Кой не би искал да съзерцава как свръхзаможни кучки, които с удоволствие наддават по $10K долара за чаша с чешмяна вода, са подложени на психологическо и физическо насилие, пък ако ще и само на ужким? Дейвид Е. Кели използва инерцията от предходния си мини-сериал, който също се въртеше около женска централна част, съмняваща се в съпрузите си, като в случая добавя и така познатата му от „Али МакБийл” съдебно-процесуална част за всички, които мастурбират, когато върви „Съдебен спор” по Нова ТВ.

Хю Грант е уплашен, че някъде в храстите може да го дебне Рене Зелуегър.

„Отмяната” е писан по книга. Не съм я чел, защото книгите ме плашат. Но съм длъжен да го отбележа, за да сте сигурни, че става дума за онзи специфичен тип „сериал за умни”, за когото изтънчените зрители обичат да тръбят, когато се съберат да пият с другите земеделски работници. Книгата е кръстена „Трябваше да се досетя”, което е горе-долу същото, което си казах, когато шоуто приключи, понеже и аз трябваше да се досетя да не го почвам. Проблемът ми, както вече казах, е свързан с персонажите. Но първо сюжета. Представете си богато бяло семейство – мъж онколог /Джонатан, Хю Грант/, жена психотерапевт /Грейс, Никол Кидман/ и рошаво дете в частно училище, чиято представа за бунтарство е да учи цигулка. Живеят в къща с изглед към Сентрал парк, имат си лични шофьори и най-вече – не се отвращават един от друг, въпреки че са женени от 14 години. С други думи връзката помежду им е по-здрава от връзката между Робин Уилямс и въжето. Какво обаче се крие под лъскавата повърхност? Съпругът се оказва класен ебач, който дарява семе на всяка крайно нуждаеща се негова пациентка, защото е нарцисист и иска да има повече от себе си по света. Но това не е всичко! Оказва се, че любовницата му /Елена, Матилда де Ангелис/ е пречукана, малко след като е изчукана, и като казвам това имам предвид буквално – с чук. Изведнъж той се оказва на подсъдимата скамейка, а съпругата му трябва да направи всичко по силите си да гледа тъжно в близък план, за да се види всеки капиляр на кръвясалите й очи.

Дотук добре, аристократични неволи, достойни за 69 епизода от теленовела. Лошото е, когато мистерията почне да се разнищва и героите вземат да реагират на последващите събития. Следват спойлери, така че продължете на свой риск, ако изобщо някой все още чете. Та, имаме горда, силна, магистър психоложка, завършила Харвард, което, както добре знаете, е почти на нивото на УНСС, ама не съвсем. В същото време всяка сцена я оставя в емоционален ступор от информация, която едва сега научава. И не говоря за дреболии като това, че мъжът й е пляскал по-млади задници, а за колективни наблюдения, които един психолог, или човек със средно-проницателно око, може лесно да хване при продължително общуване с някого, особено ако е близък. Пример за такава простотия е разкритието, че Джонатан е имал 4-годишна сестра, починала вследствие на неговото безхаберие, за която съпругата му научава по случайност. /?!?/ Туй е обяснено с отчуждението между Джонатан и родителите му, поради което Грейс не е имала много контакт с тях, но все пак… тя никога не е ходила у тях… никога не е говорила с майка му или баща му, никога не се е интересувала от миналото му, никога не е виждала негови фамилни снимки? Аз правя по-голямо проучване на проститутките, които си поръчвам, отколкото тази Умна Бяла Жена е направила за мъжа, с когото смята да прекара живота си. Но пък е лекар с голяма заплата, така че…. защо да гледаме харизания кон в устата, нали?

„Когато кожата е изпъната, нещата винаги изглеждат по-добре.“ – пластично-хирургична поговорка.

Видната психоложка не е усетила, че баща й също е изневерявал на майка й. Системно. Тя дори не е била наясно, че отношенията им са били проблемни. А е семеен терапевт. Усещате ли за какъв мързел иде реч? 12-годишният й син успява да направи по-точен скрийнинг на баща си още в първия епизод, като му казва, че изглежда „напрегнат”, докато Грейс се лигави с него по телефона и дори не знае, че съпругът й е уволнен преди три месеца. /?!/ Впоследствие се оказва, че тя не знае нищо за никого, даже за себе си. В третия епизод имаме смехотворен клифхенгър, загатващ че Грейс също може да е заподозряна в убийството, тъй като улична камера я е хванала да снове през нощта в Бронкс. Това било, защото тя обичала да си се разхожда, разбирате ли? Сама… по тъмно… в Бронкс. Освен, ако не си търси интеррасов генгбенг, говорим за скандално евтина червена херинга. И изобщо какъв е смисълът от хаотични провокации, когато в крайна сметка най-първосигналната версия се оказва най-вярната? Малко преди края става ясно, че… ВНИМАНИЕ: МЕГА ТУИСТ!… съпругът й наистина е виновен, защото винаги е бил социопат, манипулатор и чуждоебец. Воала, поръчкова развръзка за удовлетворяване на #MeТоо теченията. Забележете, бил е социопат през целия си съзнателен живот, но е битувал с клинична психоложка, която изобщо не е била наясно с това. Ало-о-о, Харвард, в ОLХ ли ги раздавате тия дипломи, бе? Дори психоложката на Биг Брадър има повече аналитичен ум от тази пишман-докторица.

Още една карикатура, присъстваща по-скоро като запълване на някаква квота, е Едгар Рамирес – забележителна скулптура от мъжество, играеща с вкочанеността на скулптура. Той е полицейският инспектор с лош поглед, разследващ убийството на Елена, поради което трябва да емитира аурата на „Лошото/Умното/Коравото Ченге”, само за да бъде направен на „Тъпото Копеле“ през втората половина и накрая да се появи за няколко секунди преди надписите, колкото да не забравим, че животът му има значение. Брутална подигравка, която би трябвало да е унизителна за актьора, но все пак говорим за латинос, а те имат нужда от всяка една работа.

Да се върнем на Джонатан. Преходът от възпитания англичанин към злия психопат е така внезапен, нагласен и неестествен, че последните минути на шестия епизод изглеждат като от изцяло друг сериал. /не че гледането на нещо друго не е плюс, в случая/ Мога да похваля британския хубавец, понеже „Хю Грант” и „английски психар” в едно изречение звучи почти толкова абсурдно колкото „Любо Нейков” и „калориен дефицит”, но актьорът е учудващо порядъчен в образа си. Даже можеше да му се размине, ако не беше моментът, когато социопат-по-учебник е разобличен на базата на непроверена и субективна информация, дадена от майка му по Skype. /?!?/ А за капак собствената му съпруга /онази, дето хабер си няма за нищо около нея/ дава окончателен психологически анализ, с който умишлено го закопава. Бедният човечец – след като най-важните жени в живота му го преебават публично, дори да не е искал да убива преди, вече със сигурност ще има желание.

Веждите на Доналд Съдърланд будят страхопочитание.

„Отмяната” се опитва да е стилен, използвайки гъзарски операторски врътки като тилт-шифт обективи и близки кадри, от които може да получите ометафобия, но това е само фокус-мокус за разсейване непретенциозната аудитория, че гледа нещо Ентелектуално. Авторката на книгата Джийн Ханф Корелиц е абдикирала от поста си още след първия епизод, оставяйки действието на самотек, явно заета да преследва Хю Грант за автограф върху цицките си. От цялата зловонна дружинка на калпаво изградени персонажи, най-уравновесеният е този на бай Доналд Съдърланд, който прави най-малко погрешни решения /като изключим факта, че се връзва на акъла на щерката да изкара мъжа й от ареста, преди да се е превърнал в килийната булка/, а играта му е престижно добра, дори да приемем, че кара по инерция след ролята си в „Богатство.” Коз на шоуто би трябвало да е Никол Кидман, която, признавам, изглежда похвално добре за своите операции на лицето, но като централен персонаж потъва на дъното по-бързо от буен негър на робовладелски кораб. Не отричам, че австралийката се старае да генерира киселинен дъжд от емоции и чат-пат буди симпатии, колкото и трудно да е в конкретния случай. Ала цялото ядро на персонажа й е толкова сбъркано, че най-вероятно никой няма да приеме на сериозно дори най-габаритните й етюди. Даже се замислих защо Кидман се раздава така в ролите си на съпруга на психично болен човек, след „Големи малки лъжи” и ”Отмяната”, но после си припомних, че е била женена за Лорда на Сциентологията и всичко си дойде на мястото.

Сюжетът приключва по-бързо от тоалетна хартия по време на пандемия. Всъщност, сериалът свършва толкова рязко, че почти очаквах някаква пост-кредит сцена, в която, ако не друго, поне президентът на HBO ми се извинява за нанесените щети. Такава нямаше, нямаше и логичен финал, освен преждевременно еякулирал завършек, служещ по-скоро за нервно замитане на лайна. В крайна сметка, шоу от калибъра на „Отмяната” би трябвало да е гарантирана рецепта за успех и с потенциал за пост-епидимиологична TV класика, а в края на деня получаваме непохватно подредено алангле, което, напук на звездния си каст, трябва да се заобикаля отдалече, като кашлящ пациент в инфекциозно отделение. Сигурно ще попитате „Защо тогава го гледа бе, изрод?” Може би, защото беше на HBO и трибуквието ме залъга като малко дете в микробуса на педофил. В ретроспекция обаче мога да потвърдя, че преживяванията изобщо не подлежат на сравнение. Все пак едното е няколкочасова мъка, за която после е неудобно да се говори, а другото е… престой в микробуса на педофил.