Ревю: „Дюн – Част 1“ (Dune)

Трябва да си кретен, за да се ваксинираш, заради „Дюн“. Знам го от опит, понеже аз също съм кретен, макар и по съвсем други причини. Затова когато злата съдба /под „съдба“ имайте предвид бате Кацаров/ ми даде избор дали да си туря иглата, за да преживея „Дюн“ на кино, реших да тегля една майна на „съдбата“ и да го гледам вкъщи. Вярно, че не мога да сравнявам 55 инча с IMAX, но не всичко що е по-голямо е по-добро. /поне така твърдят жените, които преди Вас са излизали с негри/ Нещо повече – ако трябваше да изтърпя слухово-скопените композиции на Ханс Цимър на по-високи децибели в киносалона, най-вероятно щях да ида и да се изкашлям в лицето на прожекциониста, за да прекъсне незабавно общата зрителска агония.

Да гледате „Дюн – Част 1“ вкъщи не е грях, особено когато минусите изпъкват на всякакъв екранен формат. Несъмнено калибърът на някои от сцените му ще се усети в пълен аспект, ако се зърне на кино, но за 150 минути „Част 1“ съдържа притеснително малко моменти, в които си казах „Брей, това си струва да се види на грамадно бяло платнище!” Да приемем че имаше еквивалент на спектакъл – имахме два-три пустинни червея в близък план и още толкова мънишота на Аракис, които събуждаха вълнуващи възприятия. Но… това ли беше всичко? Къде беше зрелището? В онази престъпно комична Пърл Харбър-style атака, която би била позор за портфолиото на всеки режисьор? Айде, моля Ви се! Ами съспенсът? Не ми казвайте, че някой се е напрегнал в сцената, където земният червей е на път да погълне комбайната за подправки, защото ако е така, трябва да се прегледаде от невролог. Ами драмата? На кого му пука за персонажи, които изглеждат малко по-реалистично от модели в 3-D приказка? За филм, утилизиращ практически нескончаем lore, „Дюн – Част 1“ е загадъчно постен, на места даже досаден и изпълнен с повече мъртви кадри от снимките на „Rust“.