Ревю: „Ад“ (Inferno)

Ако трябва да подредя книгите на Дан Браун по КПД-то им, то на първо място бих поставил най-дебелата му /не знам коя е/, защото има много страници, което означава, че печката ми ще гори с няколко секунди повече. А това, плюс удобството да бъдат използвани от джуджета, стъпващи върху тях, за да стигнат до по-интересните книги на горните рафтове от библиотеката, е единствената полза от творчеството на г-н Браун, и ако сте на различно мнение, значи милионите сперматозоиди, които сте изпреварили по време на зачеването си, са загинали напразно.

Днес обаче няма да говорим за литературните качества на бай Даньо, а за поредната трансформация на негов, позволете ми да използвам гръмката дума „роман”, за големия екран, и като казвам „голям екран”, имам предвид екрана на 40-инчовия Ви телевизор, понеже едва ли някой ще го гледа на кино. Самият аз реших да посетя киносалона не толкова, защото ми се наблюдаваше американец в двора на папа Франциск, колкото защото имах нужда да остана сам за два часа. А в празна зала и по време на филм, който по никакъв начин не изисква от Вас да изпитвате каквото и да е, освен съвсем дискретна самоомраза, е най-подходящото време да изчислявате наум режийните си сметки. Даже установих, че може и да не успя да спазя срока за плащане на мобилния си телефон и това бе единственият момент, когато „Ад” породи някакво реалистично напрежение у мен.

Филмът е слабоумен като трето поколение на калайджийски циганка, женена за брат си, и това е по-очевидно от хероина в ноздрите на Жана Бергендорф. „Ад” е третата адаптация на Браун по четвъртата книга за културните авантюри на гениалния американски даскал Робърт Лангдън, с умението да разпознава всякакви символи и незабавно да ги свързва с някаква световна конспирация. Знам какво се питате – четвърта книга, а трети филм? Нещо май се губи? Да, губи се точно „Изгубеният символ”, но нека приемем, че Ник Кейдж направи същото, само че по-добре, в „Съкровището” и спрем да мислим за глупости.

Режисьор отново е Рон Хауърд и го казвам, понеже ако не спомена името му изрично, най-вероятно няма да регистрирате съществуването му. Надежда тука всяка оставете, както се казва в „Божествена комедия”, 1/3 откъдето е „Ад”, макар че имайки предвид образователното ниво на съвременната младеж, се съмнявам, че някой изобщо знае какво е 1/3. Разликата между двете произведения е голяма – едното е писано от талантлив творец, а другото от Дан Браун; едното е Божествена комедия, а другото – ситуационна такава. Тъй като по-голямата част от сюжета се развива в Европа, а Европа е толерантна, актьорският състав е интернационален, но за разлика от „Великолепната седморка”, където етносите работиха заедно, то тук белият човек /Том Ханкс/ е преследван от чернокож /Омар Сай/, който е убит от индиец /Ирфан Кан/, който на свой ред бива убит от мюсюлманин /Някакъв Турчин/, така че въпросът ми е – виждате ли колко смъртност щеше да се избегне, ако просто другите раси бяха оставили белия човек на мира?

Самият Том Ханкс /или накратко Thanks/, който по принцип е симпатичен добряк, не изглежда на себе си в „Ад”. Не знам дали е заради възрастта; заради факта, че е продал душата си на Лукавия, подписвайки договор за трети филм; или заради умората да тича като гламав от една забележителност на друга, но Ханкс има остро парцалив вид, което донякъде помага на сюжета, чиито основен механизъм включва безпрецедентни оригиналности като … /хванете се за нещо/… краткосрочна амнезия! Уа-а-ау, нали? Най-великият професор на САЩ е загубил паметта си, което го прави нещо средно между Индиана Джоунс и Джейсън Борн, но минус чара на първия и мускулите на втория. Действието стартира със събуждането му в италианска болница, където, напълно естествено, работи британката Сиена Брукс /Ф. Джоунс/ и двамата трябва да бягат от някаква униформена терминаторка, която очевидно е изпратена от бъдещето, за да убие Лангдън, преди да се е превърнал в още по-голяма карикатура. Не знам дали не преувеличавам /най-вероятно го правя/, но на фона на художествените простотии в „Ад”, дори „Хъдзън Хоук” няма да Ви се стори тъп, а той си беше целенасочена пародия.

Казано накратко, Лангдън има амнезия и не може да си спомни, че е умен. Амнезията му обаче е от онези специфични състояния, по време на които човек не може да си спомня прости думи като „кафе”, но секунди по-късно без никакви затруднения помни имейл адреса и паролата си. Това го поставя в рискови ситуации, където трябва да тича бързо, без да разбира какво се случва около него, или с други думи го превръща във Форест Гъмп. Лично аз не виждам какъв е проблемът, тъй като едно от най-здравословните свойства на човешкия мозък, е да забравя. Поне в това ме увери терапевтът ми, когато му казах, че в пети клас ми се губят десетина минути, между момента, в който учителят ми по физическо започна да ме гали в празната съблекалня до момента, когато се събудих в ембрионална поза и смучещ палеца си. Може би и за Лангдън щеше да е по-добре да не помни какво е правил в предишните два филма, защото те, за разлика от моите репресирани спомени, бяха наистина травмиращи преживявания.

„Ад” не би трябвало да е смешен, но се разхилих неволно, когато часовникът „Мики Маус” на професора падна и се счупи на забавен кадър, понеже имайки предвид привързаността му към тази вещ, очаквах следващият шот да е близък план на Лангдън, който драматично крещи: „Не-е-е-е-е-е-е!!!” Няма да спойлвам какво се случва в „Ад” /знаете, че не съм такъв човек/, но едва ли за някого е тайна, че Лангдън успява да спаси всичко, що може да бъде спасено /вкл. и тъпия часовник/, без да използва останалите 9% от мозъка си. Накрая даже има типично холивудско клише на обезвреждане на бомба, а малко след това незабелязано връща музеен експонат, който по-рано сам е отмъкнал, някак си между другото. Само да кажа, че дори на супершпионин като Итън Хънт му трябва горе-долу цял филм, за да открадне нещо и още почти толкова, за да го върне, но наш Лангдън прави всичко това за около половин час и то без капчица пот.

И тъй като Браун се мъчи да изкара този книжен плъх като някакъв национален мачо, Робърт Лангдън сменя партньорките си по-често и от Бонд-Джеймс-Бонд, но за разлика от него, никога не ги изчуква. Защото е джентълмен и като казвам джентълмен имам предвид точно това – „нежен мъж”.  Напоследък е модерно за разни герои да придобиват внезапна хомосексуалност, така че нищо чудно в следващия филм Лангдън да се окаже педераст… Ау-у-у, колко съм нетактичен, изрекох нещо наистина ужасно – казах „следващ филм”.

Този път до него пръхти Фелисити Джоунс /Сиена Брукс/, известна с това, че само тази година участва в 4 /четири/ големи проекта, но все още не бих я разпознал, ако я видя на улицата. Не че искам да я виждам на улицата, разбира се /бих предпочел на витрината в публичен дом/, но все пак момичето не е от най-запомнящите се лица в киното и може би Рон Хауърд трябваше да викне щерка си, понеже след „Юрски свят” тя е свикнала да спринтира на високи токчета, особено когато я гони холивудски динозавър. Като казах Ханкс, човекът има тежката съдба да разваля превоза си постоянно – или ще му падне самолета /но не в еректилния смисъл… надявам се/, или ракетата му ще се повреди, баш преди Луната, или десет малки негърчета ще му нападнат кораба… Имам чувството, че ако някога участва в „Бързи и яростни”, колата му ще катастрофира, още преди Вин Дийзъл да си е стегнал бицепса, за да превключи на трета скорост. Мисълта ми е, че този човек рядко стига до крайната си дестинация, затова ме изуми, че филмът ни разхожда из толкова локации без никаква авария – Лангдън пътува от Флоренция, през Венеция, та чак до Истанбул, където никой не опитва да изнасили Фелисити и ако бях на нейно място, щях да се обидя. Все пак, ти си крехка европейка, а около теб има няколко милиона загорели сирийци и никой не се пробва да те dry hump-не? Това какво е – научна фантастика? Като казах фантастика, „Ад” се старае да бъде модерен и включва спираща дъха сцена, по време на която Лангдън и Сиена са притеснявани от хай-тек дрон и това може да Ви звучи добре, но на филмов език се превежда като „Нямахме пари за истински хеликоптер!”

Общо-взето, „Ад” е видео-лекция за Данте, комбинирана с бърз курс по туризъм, включващ Ханкс и Фелисити, които си разменят битове информация за история и изкуство. Липсваше им само една лазерна писалка от магазина за $1, за да сочат ключовите места по обектите, но предполагам, че вместо това, продуцентите са решили да инвестират същата сума в хонорара на Омар Сай. Другите нови попълнения са боливудската суперзвезда Ирфан Кан и старото либе на Лангдън, но там е набутана онази скандинавка от „Западен свят”, която не може да изиграе нещо по-различно от пълна незаинтересованост, а емоционалните й изблици са породени не толкова от актьорските напъни, колкото от менопаузата. Най-добре се справя Бен Фостър, когото директно бях отписал след гибелното си унижение в „Warcraft”, но явно Фостър си е взел поука и компенсира с пионерско старание във филм, който спокойно може да служи като средство за индуциране на раждания, тъй като нито едно бебе не ще иска да остане в организъм, причиняващ си подобни страдания.

За тези от Вас, които почват да четат от последния абзац, искам да уточня, че качествата на „Ад” се виждат по-трудно и от африкански бежанци, пресичащи пеша тунела под Ламанша, въпреки че Рон Хауърд /това е режисьорът – повтарям го, защото вече сте си забравили/ има няколко добри визуални решения по време на халюцинациите на Лангдън. Би било любопитно да видим как се справя в хорър жанра, ако, разбира се, някой му присади тестиси, за да направи нещо по-различно от типичните си crowd pleaser-и. Музиката отново е на Ханс Цимер и хубавото е, че ако това с киното не му потръгне, Цимер винаги може да намери работа в завод за преработка на отпадъци, понеже има богат опит с рециклирането на собствените си продукти. Но за да бъда обективен, ще кажа с ръка на сърцето, че тъпотата на „Ад” прозира само в първия половин час и последните деветдесет минути, така че през останалото време ще си прекарате добре. В общи линии, пътят към „Ад”-а е постлан с добри намерения, но пътеката до изхода на киното бе напоена със засъхнали сълзи, тъй като адаптацията на Дан Браун е мързеливо упражнение по авторска небрежност и може би най-ниската топка в кариерата на Том Ханкс. /без да броя Уилсън, разбира се/

3.3/10