Ревю: „Костенурките нинджа“ (Teenage Mutant Ninja Turtles)

Не е тайна, че мутиралите тийнейджъри са сред нас и ни наблюдават. Еволюционните им промени обаче не се дължат на вродени генетични дефекти, като тези в „Х-Мен”, а на един много по-страшен биологичен процес, наречен „пубертет”. Ала мутиралите тийнейджъри, които в същото време са и костенурки, са по-рядък феномен. Всъщност, те са само четири екземпляра и са кръстени на ренесансови творци, иначе никой не би ги взел насериозно. Майкъл Анджело, Дон Атело & Лео feat. Рафи – черупчести твари с уменията на нинджи и външния вид на изчадия от преизподнята – са готови за новите си подвизи на голям екран, двадесет години след предишните си филмови преживявания и точно три десетилетия след първата си поява в черно-бял комикс.

Всички сме израснали с приключенията на бойните рептили, стопанисвани от миризливия плъх Сплинтер и таим скъпи детски спомени за персоните им. Тази година, Майкъл Бей ще отнеме тези спомени и ще им пръсне черепачките. Защото тази година, Paramount Pictures Ви кани да се гмурнете в мръсната канализация на Ню Йорк и да преживеете едно пътуване из отходните води на Холивуд, където границата между човешките лайна и главните герои е същата, като границата между морската вода и чуждата урина, а именно – почти неусетна.

Модерният рибуут за костенурките нинджи не е просто стоминутен терор върху сетивата, не е дори стандартният позор за киното като медия. Той има пагубен ефект върху човешкото съзнание и прави вируса на ебола много по-хуманен начин да умрете в адски мъки. Обективно погледнато, „Костенурките” има само един проблем – всичко, което се случва между началните и финалните надписи. А то не е много, но въпреки това предизвиква анални контракции. Още отсега трябва да сте наясно, че Джонатан Лийбсман може да е вписан като „режисьор”, но „Костенурките нинджа” е 100%-ова майкълбейщина от-до. Като се почне от продуктовото позициониране, мине се през рекламите на Victoria`s Secret и MTV-style екшъна, и се стигне до Меган-Шибан-Фокс, „Костенурките” следва абсолютно идентичния модел на „Трансформърс” – ориентиран е върху мърчъндайза на детски продукт и има опасност да изврати повече момченца от лунапарка на Майкъл Джексън.

„Костенурките нинджа” бе анимационен сериал, който промени мисленето ми до такава степен, че когато хората ме питаха какъв искам да стана, ако порасна, избягвах да давам социално желани отговори, като например „жиголо”, а отговарях искрено – исках да стана костенурка. Вече не искам. Ампутираният от атмосфера филм на Майкъл Бей не само ликвидира детската ми мечта, но се погрижи да направи така, че грижливо съхраняваните ми спомени да са категорично умъртвени и превърнати в кошмари. Позволете ми да Ви обясня защо. В трилогията от началото на 90-те, търтълите бяха представени чрез комбинация от костюми и аниматроника /твърде допотопна, но пък old school техника, дело на легендарния Джим Хенсън/, а сега мутиралите нинджи са презентирани с motion capture и резултатът е страховит, даже без да броим uncanny valley фактора. Не говоря за качеството на CG текстурите, а за самия дизайн на бейските каратисти, който е толкова притеснително зловещ, че на моменти ми беше трудно да повярвам в протагонизма им. Дори когато лицата им са безчувствени, костенурките изглеждат като нещо, с което децата трябва да бъдат плашени, ако не си изядат попарата, но щом някоя от тях се ухили, картинката се превръща в чудовищна гротеска. В израженията им няма нищо добронамерено, нищо позитивно, нищо… човешко. Образите им са демитологизирани и в същото време – демонизирани. Костенурки нинджа ли? Не, скъпи деца. Това са биологични абоминации, екипирани с хладни оръжия и единственият начин да ги харесате е, ако ги видите под формата на супа.

Ако Джей Джей Ейбрамс стана печално известен с прекомерната си употреба на lens flares, то Джонатан Лийбсман /”Гневът на Титаните”/ определено има фетиш по dutch angle-ите. Това е кинематографична техника, при която камерата снима кадъра под определен ъгъл, така че шотът става изкривен по хоризонтала. Преброих няколко dutch angles във филма, нито един от които беше необходим, но за сметка на това всички бяха дразнещи. Причината е, че този похват е по-характерен за хорърите, тъй като цели създаването на дискомфорт у зрителя, предполагайки някакво психологическо напрежение у съответния герой. Имайки предвид, че доста от тези шотове бяха центрирани върху low angle планове на костенурките, вече разбирам защо ми се сториха толкова противни персонажи. Защото самият режисьор е решил да ги маркира като социопати.

Те са жертви на експеримент, оставени да изгорят живи, но спасени от Алфа-Пълшока Сплинтър /озвучен от Монк/ и отгледани в каналите на Голямата Ябълка. Години по-късно, те рядко излизат на повърхността, живеят в свят на влажен мрак, обществена изолация и репресирана сексуалност, и са контролирани от канален плъх с ментални разстройства. Не знам дали дизайнерите на Сплинтър са се стремили да го направят като лайно, което прилича на хамстер, или като хамстер, който прилича на лайно, но и в двата случая са успели. В негова защита ще изтъкна, че се е научил на бойни изкуства от една книжка с картинки, намерена в шахтата. /?!/ Повтарям – Майкъл Бей е принизил Сплинтър от Йода-подобен мъдрец до крастав гризач, копиращ някакъв “Нинджицу for dummies” наръчник от боклука. И то не просто оставен в контейнер за смет, а запратен дълбоко в недрата на канализацията, сякаш предишният му собственик е бил толкова огорчен, че е искал да го скрие във възможно най-гнусната комунална дупка. /даже книгите-игри на Сим Николов не заслужават подобна съдба, пък камо ли книга, от която да научиш нещо/ Нали се сещате, че ако тази книжка бе наистина полезна за някого, нямаше да бъде захвърлена при отпадъците поначало? Сплинтър обаче игнорира мръсотията по кориците на Карате Библията, придобива илюзорен черен колан от нея и прекарва години наред, сражавайки се със своя архивраг – личната хигиена.

Всеки нюйоркър се гордее с изобретателните си плъхове, но… все пак? Хуманоиден мишок, самоук експерт в изкуството на войната и предан/самотен баща на четири земноводни? Даже градският мит за алигатор в канализацията на Ню Йорк звучи по-убедително. Мастър Сплинтър възпитава костенурките по свой образ и подобие, а те, горките, възприемат и попиват като гъби, искрено вярвайки, че ги обучава боен корифей. И се подчиняват на всяка негова команда, колкото и абсурдна да е, като че ли не е учителя Сплинтър, а Учителят Петър Дънов. Не знам как Ви се струва това, но според мен тези костенурки не са никакви „нинджи”, а страдат от остра форма на делюзия, докато Сплинтър е просто кирлив манипулатор, който се вживява като дипломиран сенсей. И имайте предвид, че това са добрите герои. Лошите не са чак толкова психически нестабилни.

Но пък какво да правят четворка мутирали тийнейджъра с прекалено много хормони за отделяне и прекалено малко женски костенурки за оплождане, освен да се занимават с бойни изкуства, та да хабят сексуалната си енергия за доброто на човечеството. Колкото и да се стараят в придаването на индивидуалности, майкълбейските мутанти са просто зелени влечуги с минимум персоналност. Леонардо е Лидерът, Донатело е Нърдът, Рафаел е Коравото Копеле, а Микеланджело е Негърът. Ако имате трудности в различаването им /а Вие ще имате такива, повярвайте/ може да ги познаете по личното им въоръжение. Лео има катана, Рафи борави с някакви вилици, Дони носи хай-тек цайси, а Майкъл размахва дървени суджуци и очевидно притежава реактивния скейтборд от „Завръщане в бъдещето II”. Всеки луд с номера си.

Сценарият е писан от цели трима души с общ коефициент на интелигентност, горе-долу равен с този на Ходор. Почти съм убеден, че в скрипта има по-малко текст, отколкото в бележка на самоубиец – с тази разлика, че второто поне може да Ви изненада с нещо. Сюжетът е предсказуем, дори от гадател-шарлатанин. Малко след началото, вече знаете какво ще се случи не само в следващата сцена, но и как ще завърши всичко. Знаете съдбата на всеки от героите и знаете, че каквото и да направите, колкото и да се надявате, Мегън Фокс няма да покаже нищо друго, освен очарователната си тъпота. Единственото, което ще Ви изненада /и то неприятно/ е фактът, че костенурките са били домашните питомци на малката Април О`Нийл. Това донякъде обяснява защо са пораснали толкова сбъркани – кой знае къде си ги е навирала.

Търтълите са продукт на лабораторен опит, целящ създаването на мутаген. Ученият милиардер Ерик Сакс /Уилям Фикнър/ и бащата на Април участват заедно в схемата, но О`Нийл-старши разкрива връзката на партньора си с подземния свят и решава да протестира типично по български – като прибегне до ритуално самозапалване – и типично по български, не постига нищо особено. Години по-късно Сакс вярва, че костенурките са опърлени в пожара и е дал на пауза желанието си за масово унищожение, докато вече напращялата Април не му показва папарашки снимки на четиримата партизани. /шматка!/ През остатъка от филма Сакс и ъндърграунд лорда Шрьодер трябва да намерят костенурките и извлекат мутагена от трупчетата им. Сега вече знам защо планът му се провали – беше се съюзил с грешния мафиот. Вместо с Шрьодер, трябваше да се коалира с т.нар. „цар” Киро – катунският циганин има опит с издевателствата над гущери, тъй като навремето отглеждаше редки костенурки, за да пие от кръвта им.

Самият г-н Шрьодер /или “Шредър”, ако трябва да сме пунктуални/ е невзрачно парче тенекия и мяза на финален бос от Beat ’em up игра с ръчки и жетони. Сакс го е оборудвал с ламаринен костюм, превръщащ го в нещо средно между самурайска версия на Фреди Крюгър и лъскав десептикон. /гръм да те удари, Майкъл Бей!/ Личи си, че Шрьодер е свалял „Невероятният Спайдърмен” от торентите, понеже пъкленият му план е едно-към-едно с този от римейка за паяка. Също като д-р Кърт Конърс, Шрьодер иска да отрови цялото население на Ню Йорк, като му пусне газ от върха на небостъргач. Посочвам това, за да осъзнаете, че умишлено или не, филмът гребе с пълни черупки от десет други заглавия. Давам пример – накрая търтълите падат дружно от небостъргача и по време на полета си изпадат в сантименти, защото мислят, че всеки миг ще се размажат по тротоара. Точно тогава Рафаел има драматичен монолог, в който гордо заявява, че наистина обича себеподобните си, но досега го е било срам да си признае. По-наблюдателните от Вас ще забележат, че целият скеч е нагло копиран от самолетната сцена в „Почти известни”, където в пристъп на паника по време на турболенция един от групата също призна, че е педал. Отделна тема е, че свободното падане на костенурките отнема около пет минути, докато всеки гледал репортажи от 9/11 знае, че от небостъргач се пада доста по-бърже.

Говорейки за лошите чичовци, трябва да спомена и Сакс – личният падуан на Шрьодер. Сакс е пародия на злодей и ако не беше типично заплашителната мутра на Уилям Фикнър, нищо чудно хората да го бяха сметнали за поредния комичен персонаж. Той е карикатурно копие на индустриален магнат с мания за величие и копнеж да разруши света. Къде ли сме го виждали преди? Кой каза „навсякъде”? Аз ли го казах? Ами да, ето че отново съм прав! Да не говорим, че провежда научни експерименти и контролира химически вещества, без изобщо да е запознат с някои елементарни природни факти. В една от сцените, той лае заповеди на хенчмените си, като завършва с неподозиран патос: „Ще източим всяка капка от кръвта им… дори ако това ги убие!” В смисъл… „дори”? Че и „ако”?! У-а-у! Кой да ти знае, че съществува някаква непозната на науката алтернатива, при която източването на цялата кръв от тялото /може би?/ не Ви убива. Някой незабавно да даде Нобелова награда на д-р Сакс!

Когато бях дете, Април О`Нийл се превърна в обект на невръстните ми, и често свършващи преждевременно, сексуални фантазии, поради което изборът на кино пачавра, като Меган Фокс за ролята, е закономерно. Коя, ако не тя, ще покаже актьорски умения, равняващи се с тези на истинска костенурка и ще накара милиони пубери да еякулират върху снимките й след филма? Или това, или просто никоя друга нормална актриса не е искала да се занимава с Бей-образна продукция. Лошото е, че О`Нийл има повече екранно време от четирите костенурки взети заедно, за да компенсира липсата си на холивудския небосклон през последните години. Подобрението й след „Трансформърс 2” е нулево, което едва ли е сюрприз за някого. Погледът й продължава да е с кравешка насоченост, а репликите отново са изговаряни с проститутна нотка. Април О`Нийл е репортерка, която въпреки кукленската си визия и едрогърдие, все още не си е изградила кариера в телевизията. Може би, защото шефката й е Упи Голдбърг. /или някакъв друг мъж със същото име/ Първоначално не зацепих защо са викнали леля Упи, но после си я представих без коса и установих че тя самата прилича на дърта костенурка. Баси ужаса, честно.

3D-то на „Костенурките нинджа” е страхотно! Поне за тези, които винаги са искали да им избодат очите с дървена вилица, но бавничко. Имам чувството, че Холивуд работи в комбина с компания за производство на очила с диоптър и се опитва да прецака зрението на максимално количество хора, които да потърсят услугите й. Филмът е слабо осветен и 3D-то влошава драстично нещата по време на нощните сцени, особено щом вече и без това сте присвили очи в напразен опит да различите активната костенурка. Другата крайност е третата половина, изпъстрена с белоснежна повърня, от която може да ослепеете. Тук е мястото да уточня, че сценаристите са били die-hard фенове на „Костенурките нинджа” и като деца са бягали от часовете по география, за да гледат анимацията вкъщи. Или за да участват в Олимпиадата за недъгави. Само това би обяснило защо географските данни на филма са толкова малоумни – противно на името на главната героиня, действието се развива в края на март, но докато в Ню Йорк е слънчево и сухо, на десет минути извън града се натъкваме на алпийска приказка със снежни хребети от руската тундра. Обама-мен, време е да си калибрираш HAARP-а, да та е*а в бушмена!

Музиката на Браян Тайлър е неприятна, но за щастие не чух много от нея, тъй като през повечето време бе заглушена от писъците на вътрешното ми „Аз”. За сметка на това, официалната песен от саундтрака /”Shell Shocked”/ е отвратителна. На неин фон дори рап-диарии като “Go Ninja Go” на Ванила Айс от 1991 г. са като мехлем за ушните канали. Специалните ефектите са много – не само като количество, но и като ниско качество, главно през крайния половин час, където типично по трансформърски, трудно ще следите хаотичния безпорядък от пиксели. В даден момент, целият екран се превръща в калейдоскоп от летящи черупки, все едно сме на финалното ниво от “Super Mario”, минус напрежението и удоволствието от този факт. А сега се заслушайте! Чувате ли? О, Господи, нима не го чувате?! Това е звукът, който издавам, когато си повръщам в устата! Току-що видях, че „Костенурките нинджа” разпорва щатския боксофис вече трета седмица и някой умопомрачен директор в Paramount е дал зелена светлина за продължение. Надявам се поне там да има симпатични костенурки. Примерно костенурката Франклин.

Ако тази година ми бяха казали, че ще гледам простотия за четирима грозници, които за последно са били известни в началото на 90-те, щях да се учудя, че някой е направил филм за група KISS. Общият проект на Лийбсман/Бей е безмозъчен, ала не защото вътре участва кухата Мегън Фокс, а просто защото в него не участва единственото нещо, което щеше да вкара малко „мозък“ в сюжета, а именно – Кранг. И в случай, че планирате да заведете децата си на кино, по-добре си спестете парите и им купете близалка – така поне техните усти няма да останат с вкус на неизмит пенис след прожекцията. „Костенурките нинджа” е бездушен и канцерогенен филмов екскремент, заснет е олигофренетично и Ви призовавам да бягате от него така, сякаш Ви гони цяло стадо Сплинтери, пренасящи чума.

2.4/10