Скъпи приятели, днес е важен ден от календара на US of A, тъй като братята /х/американци празнуват своя култов Independence Day. И тъй като всячески се старая ревютата ми да са тематично ориентирани, няма по-подходящ момент да Ви представя един чисто щатски и силно патриотичен епос, роден от героичния мозък на Майкъл Бенджамин Бей, а именно – завършекът на трилогията за разглобяемите играчки на Hasbro. Колкото и да е странно, много хора уважават мистър Бей. Мислят го за светило, не – за визионер. Други хора го смятат за подметка, не – за плужек. Бихте ли се досетили без жокер от коя група съм аз? Бей е кон с капаци, програмиран единствено да разрушава коли и сгради и получаващ оргазъм по чарколяците, когато някой му позволи да развихри своя талант за деструкции. Първият „Трансформърс” се получи добре, защото комбинира агресивната му режисура и усет за зрелища по начин, който не дразнеше чак толкова. Вторият „Трансформърс” обаче показа на всички, че Майкълчо е слон в стъкларски магазин, щом му се даде възможност да прави каквото си иска. “Revenge of the Fallen” бе като счупено на улицата яйце, от което остава само празната черупка, докато жълтъкът бързо се излива в канала. Филмът се оказа толкова обиден провал, че разгневи не само критици, но и доста фенове, превръщайки го в най-слабия филм на 2009 година.

Този филм така и не успя да се трансформира в нещо гледаемо

Бей обаче се окопити завидно бързо и пое инициативата да се поправи и превъзпита. За целта стартира подготовката за третата част почти веднага и се ангажира с проекта толкова настървено, че за момент ми стана съвестно защо съм го плюл. Но надеждите ми бързо секнаха, когато първите минути на „Трансформърс 3” пронизаха хипоталамуса ми с арогантното си малоумие. Сигурно си мислите, че филмът е тъпичък. Няма как да сте по-далече от истината. Филмът е обезумяващо и обезсърчаващо дебилен. Да кажем, че съм склонен да простя за парите, но кой в името на Сварог, ще ми върне пропиляното време от младостта? През тези два часа и половина можех да правя хиляди по-продуктивни неща, като например да си оскубя веждите, и пак щях да се чувствам повече мъж. Не мога да повярвам, че М. Бей продължава да се подвизава като semi-legend в Холивуд, след като всеки негов продукт крещи спешната му нужда да се скрие в нечия хралупа или да режисира куклен театър до края на дните си.

„Трансформърс” 3 е предизвикателство за здравия разум и изпитание за сетивата. Преживяването му е толкова травмиращо, че лесно би могъл да мине като хуманен метод за изтезаване на терористи, понеже едва ли има някой враг на САЩ, който би изтърпял два часа на развети американски знамена в близък план и патриотично настроени войници, маршируващи на бавни обороти. Причината за това повсеместно оливане е ясна – Майкъл Бей е бил обсебен от идеята да докаже, че не е повторил грешките от двойката, ала в непохватните си опити да ги поправи, ги е максимизирал до неподозирани висини. Хората се оплакаха от липсата на смисъл – сега смисъл също няма, но поне сюжетът се следи по-лесно; хората се оплакаха от прекалено малкото сцени с хора – сега сцените с хора са повече, но ще Ви се прииска да не бяха; оплакаха се и от роботския рай – е, сега определено ще попаднат в роботския ад. Не споря, че „Трансформърс 3” е ефектен – визуалните му моменти са наистина изпипани, но и трудни за изпълнение, като за презентацията им са се погрижили специалистите от ILM и Digital Domain. Всъщност, филмът е апотеоз на съвременния блокбъстър и притежава всичките му съставки – 3D, безмозъчни каскади, нелеп хумор, детайлно CGI и красиви модели. И не споря, че хората може би имат нужда да гледат подобни простотии чат-пат, само и само да се успокояват, че на света има и по-тъпи от тях. Но в случая Бей отново е предпочел количеството пред качеството и това е превърнало филма в наистина детайлна торба с лайна, в която хора бягат през поетапно взривяваща се снимачна площадка; роботи скачат върху други роботи на забавен кадър и сгради се чупят на две. Общо взето – всичко, което някога сте очаквали от филм на Майкъл /пле/Бей.

Като говорим за качество, е редно да споменем и 3D-то. „Трансформърс 3” е първият филм от поредицата, заснет почти изцяло в третото измерение. Плюсът тук е, че става дума за реално заснемане на външни кадри, а не такива в студио – особено добре си личи това в сцената с парашутните скокове. Минусът е, че ефектът от тях се губи в цялата помия, като талибанин в пясъчна буря, а единственият позитив е как всичко става много по-cool, особено ако сте първа смяна в детската градина. Признавам, че 3D глезотията е добре направена и може би донякъде е имало смисъл от нея, тъй като „Трансформърс 3“ е един от трите филма след „Аватар“, които си струват да бъдат гледани заради 3D-то. Интересното в случая /и солидна реклама на филма/ беше фактът, че лично Джеймс Камерън препоръча на Бей да заснеме цирея си по този начин. Нещо повече – двамата заедно седнаха пред медиите и задружно почесоха гърбовете си, хвалейки се един друг. Звучи чудесно, но всъщност не е, защото 3D технологията има логика, само ако някой знае как да работи с нея кадърно. За нещастие, Бей е болен от вируса на мегаломанията и обича всеки негов филм да е символ на грандиозността, което уморява публиката дори в 2D, а камо ли когато към уравнението се прибави още едно измерение. И за да станат нещата по-смешни, Бей разпрати писмо до по-известните кина, умолявайки ги със сълзи на очи да не пестят осветлението на лампите в прожекторите си, тъй като творението му щяло да пострада от по-слабия brightness, а всички знаем, че неговите произведения са объркващи дори на светло. Киното, в което гледах филма явно не бе получило това писмо.

Историята на „Трансформърс 3” е спираща дъха. Но не защото е толкова дълбока, а защото искрено желаех дъхът ми да спре, за да прекратя мъките си веднъж завинаги. Сценарият е дело на Ерин Крюгер, който е сравнително интелигентен човек, но Вие няма да узнаете това, тъй като през повечето време всичко ще Ви се струва като копирано от дневника на автомонтьор с шизофрения. Всъщност, скриптът на тройката е толкова тъп, че след края на филма ми се прииска да сваля сценария на „Трансформърс 2” и да си го сложа в рамка над камината. Но в случая няма как да е иначе, щом отново имаме комбинация на реални исторически събития с детска измишльотина. „Dark of the Moon“ стартира с параноичния увод за „истинската” мисия на Аполо XI и кацането му на Луната, което ме накара да повърна малко несмляни пуканки. Оказва се, че целта на Н. Армстронг и Б. Олдрин не е била да са първите хора на спътника ни, а да открият много по-секретната тайна на извънземен космически кораб, разбил се на повърхността. Сигурен съм, че феновете на конспиративните теории ще потрият ръце /а защо не и други свои органи/ при подобни небивалици, но нормалните зрители просто ще гледат, едва сподавящи прозявката си. Една малка стъпка за човека, един голям ритник в скротума на публиката. Следват „реални” кадри с Кенеди и Никсън, които са толкова правдоподобни, колкото информацията в последното ми CV. Честно, не мога да повярвам, че филм от 2011 година с бюджет от $190 милиона не може да си позволи детайлна възстановка на лица – нещо, което Земекис успя да направи много по-успешно в „Форест Гъмп”, а онова беше филм отпреди 17 години. Лека-полека, нещата се подреждат и историята ни връща обратно на Земята, където чорлавият плъх Сам Уитуики отново е на предна линия да спасява света. Жалко само, че не успя да го спаси от себе си, защото това щеше да е сюжет, който да гледам с интерес.

Тройката продължава притчата за автоботите, макар и доста неплавно. Причината е една и тя се нарича Мегън Фокс. Не е лесно да приключиш франчайз, в който главната героиня изчезва изневиделица в третата серия и точно затова нещата изглеждат доста дървени. На първо място, Сам е забил модна какичка с около седемдесет пункта над неговото ниво, без някакви обяснения по какъв начин е станало това библейско чудо. И на второ място, отношенията им са крайно нереалистични, а разговорите им изобилстват от puke-fest фрази с розов оттенък. Бих попитал как човек без работа, без стабилен доход, без собствено жилище и каращ бричка, успява да забие gorgeous мацка, която да го издържа, но знам, че и Вие се чудите същото, така че няма да задълбавам. Естествено, имаме и обяснение за липсата на Мегън – “She was mean!”, казва един от кухненските роботи, макар че в случая репликата май е била предвидена за самата Фокс, а не за героинята Микаела. Още по-интересното е, че уволнението й от поредицата не е било идея на Бей /който стоически толерираше всяка една безмозъчна реч, произлязла от зачервените й устни/, а на Стивън Спилбърг и то по повод изказването й, че Бей приличал на Хитлер. Правилно прочетохте, Фокс е точно толкова тъпа, та да говори за Фюрера, след като човекът с парите над нея е висш евреин. Както и да е, нея вече я няма във франчайза, а скоро няма да я има и по останалите филми, така че да продължим нататък. Новият любовен интерес и сурогат на Фокс се нарича Роузи Хънтигтън-Уайтли и ще остане в историята на киното с факта, че първият кадър от първата й роля е близък план на клатушкащия й се полугол задник. Всъщност повечето сцени с нея имат за цел да глорифицират лицето и тялото й, сякаш дефилира, докато около нея се търкалят автомобили. Сигурен съм, че децата ще получат втвърдяване на слипчетата от тези евтини похвати и съм още по-сигурен, че е нямало как да се действа по друг начин, след като Роузи си е моделка по призвание, но това не е клип на Victoria`s Secret все пак. Ако Бей е искал да омайва момчешките очи със стилизирани кукли, по-евтино щеше да му излезе да кастне някоя BG чалга певица.

Уитуики от своя страна е същото противно леке, чиято миризлива паст произвежда по-малко смислена реч, отколкото мозъкът й изпраща. След като в първия „Трансформърс” изтърпяхме проблемите с първото му гадже, а във втория – студентските му неволи, сега момъкът е изправен пред новото си предизвикателство – намирането на работа по време на криза. А това си е трудна задача, така че около 20 минути наблюдаваме плахите опити на Сам да осигури трудовата си заетост, за да не живее на гърба на гаджето си. Изключително приятни 20 минути, които ме наведоха на мисълта, че Бей трябва да започне да снима ексклузивно тийн-комедии, където явно е в стихията си. И точно, когато си мислите, че филмът просто няма как да стане по-зле, същинският сюжет започва. Автоботите откриват отдавна заспалия си предводител Сентинел Прайм, който е бил в sleep mode на Луната през последните 40 години и го съживяват, за да им помага в битката. Лошите и тях ги има, отново начело с Мегатрон и останалите механични въшки. Имам някакъв смътен и репресиран спомен, че накрая на двойката Мегатрон бе зрелищно и категорично заклан, но явно не съм разбрал какво се случва, защото тук той отново е на линия и готов за екшън. /нищо че 1/4 от главата му е празно пространство/ За да бъде историята още по-заплетена /кой не обича комплицирани истории за детски играчки?/ ставаме свидетели на тайна кооперация между зли десептикони и алчни хомосапиенси с цел планетарна доминация на първите. Нещо трябваше да бъде взето от някого, после някакви неща трябваше да се съберат и изпратят в космоса и после имаше някаква дупка в пространството. /много са модерни сега/ Може да се сетите и сами какво следва – десетки експлозии, лавини от потрошени автомобили и за финал – тоталната анихилация на Чикаго. Майкъл Бей at his best.

Колкото и да не Ви се вярва, освен железарията в този филм има и живи актьори. Шая Лебоф отново е Сам Уитуики или казано с други думи – единствената роля, която наистина му приляга на актьорския капацитет. Не знам дали знаете, но аз мразя Лебоф и като казвам „мразя” имам предвид „ненавиждам всеки атом от същността му”. Смятам, че най-доброто му призвание е да бъде доброволец в ядрени опити с хора, или най-малкото – гълтач на вибратори в цирк. Причината за това е не само факта, че не става за актьор, но и вродения му дефект да говори всичко дошло му на акъла, без текстът да мине през интелектуалното сито. Тук той пак играе себе си, но за трети път нещата вече не се траят. Не мога да преценя от кое ми се гадеше повече – от битките на автоботите, показани като халюцинации на човек, препил с абсент; или от сцените с Шая, приличащи повече на извадени от току-що канселиран ситком. Върхът на наглостта обаче бяха романтичните огньове, възпламенени между Сам и Карли /Роузи Хънтигтън–Уайтли/, които вече преляха легена. Значи, вижте сега – те двамата много се обичат. Наистина много. Тя го обича повече от пребогатия си и готин шеф, който й подарява Мерцедес за $200K, а той я обича толкова много, че е готов да влезе в тила на врага и да я спаси, въоръжен единствено с грацията си на магарешки тестикул. Не помня да е правил такива работи за Мегън Фокс, но явно в третата част любовта е най-силна. „Third time`s the charm”, дет` се вика, ала по-скоро “Third time`s the turd”. Самата Роузи е извинена, че е некадърна, защото това е първото й участие в нещо по-различно от модна реклама и затова няма да коментирам липсата й на ориентация, нито превзетите й нацупени устни, нито походката на обиграна мутреса, а най-малкото ще обсъждам факта, че само за последните двадесетина минути смени няколко чифта обувки. /без да се е прибирала до вкъщи/

От останалите герои имаме ветерана Джош Дюхамел, на който му се роди дъщеря още в първия филм и не мога да си обясня защо не отиде да я кърми с мляко, вместо да се занимава с ламарини от Млечния път. Имаме и редовната поява на Джон Туртуро, която е колкото смешна, толкова и жалка, а единственото подобрение е, че поне този път не си показва прашките. От новите попълнения получаваме Джон Малкович, Франсис Макдормънд, винаги прекрасния Патрик Демпси и азиатския педераст Кен Джеонг, който напоследък участва навсякъде, където мирише на клозет. Абсурдно е да коментирам някаква актьорска игра, освен задължителните патриотични бърстове и геройски погледи към залеза, на фона на развети американски флагове, така че няма да говоря колко точно са зле горепосочените актьори. /толкова са зле, че някои от тях може да са получили пъпна херния от напъване/ Вместо това ще мина към тези, които са се изложили най-малко и това са  хората, дали гласовете си на трите главни робота. Сентинел Прайм е озвучен от един небезизвестен sci-fi дядо, а именно – Леонард Нимой, по-познат на нърдовете като д-р Спок /онзи от „Стар Трек”, не онзи с книгите за бебета/. Интересна референция свързана с него има още в началото, когато палавите домашни роботи гледат епизод от сериала по телевизора и единият съобщава, че това е серията, в която Спок полудявал. Доста правилно наблюдение, като се има предвид финала на филма и факта, че Нимой наистина е бил луд да се навие за подобен резил. Вторият Прайм, който освен всичко друго е и Оптимус, е озвучен от абонирания за ролята Питър Кълън /не е член на „здрачното” сем. Кълън, споко/ и човекът влага толкова драматичен патос в изказа си, че лесно може да стане narrator на трейлъри. Немезисът Мегатрон е дублиран от Хюго Уивинг, който вече признавам за пич, защото сам потвърди, че никога не се е интересувал от „Трансформърс” и е озвучавал, без да знае подробности за героите и сюжета. И на мен ми се иска да не знаех подробности за героите и сюжета, но този /космически/ кораб вече /отлетя/ отплава.

Главният скрап може и да се вика Оптимус, но единственото оптимално нещо във филма е наситеността му със стряскащо ниво на CGI масовки. И което е по-зле – те са толкова фрустриращо объркани, че отново и за пореден път не знаех кой кого бие и как. Безспорно регистрирах факта, че някакви роботи се млатеха, но много рядко успявах да преценя левият или десният е протагонист, което принизи нивото ми на ангажираност в случващото се. Честно казано, след толкова много метални парчотии и 3D шрапнели, единственото за което си мислех бе как ще премажа кафеварката си с чук за пържоли, след като се прибера. Явно е било от Paramount importance филмът да изобилства с металургични гимнастики, но този път Бей дотолкова е пресолил манджата си, че още след първия час има опасност очите Ви да прокървят. Дори не искам да си отварям плювалника за финалната 1-on-1 битка между основните претенденти, сражаващи се с мечове, щитове и секири. Волтрон пасти да яде. Не мога да проумея как самият Спилъбрг все още не си е изтрил името от постера с коректор. /то е ясно, че Стивън се радва на всичко, що е извънземно, но това е прекалено/ Всъщност, „Трансформърс 3” си е чисто toy porn за деца, в което роботите са по-красиви от жените и по-надеждни от мъжете. А имайки предвид каста, винаги бих предпочел да произведа бебеботите на Оптимус, отколкото да галя несресаната коса на Шая, да търпя PMS синдромите на Фокс или да съзерцавам нацупените джуки на Роузи. Интересно е да се отбележи, че в роботската раса има негри, но няма жени – явно в космоса освен вакуум, витае и сексизъм. А после хората се чудели, защо това е филм за гейченца /гей-момченца/ – просто обърнете внимание на нагнетената хомоеротична връзка между Сам и Бъмбълби /Сам се разрева повече, когато Бъмбълби си тръгваше, отколкото когато Карли късаше с него/ и ще усетите накъде духа вятърът.

Нещата, които исках да любя след края на филма

Музиката на филма има епична тоналност и пак е творена от смешния човек Стив Яблонски, който стана печално известен с това, че пише музиката на почти всичко с логото М.Б. отгоре. Яблонски явно много обича САЩ, защото музиката му е по-патриотична и от песен на Веселин Маринов. Това беше добрата новина. Лошата е, че дори в оригнята на сивогърба горила има повече реалистична драма, отколкото в неговия score. Нямам нищо против, че Холивуд иска да промотира американците като герои, но тези възбуждащи родолюбието песнопения биха подействали само веднъж или два пъти, а не два часа и половина пъти. Друг проблем от техническата страна е и манията на Бей да рециклира кадрите от старите си филми за многократна употреба. В случая, Бей е употребил кадри от „Островът” и ги е внедрил в сцената с преследването по магистралата на „Трансформърс 3”, а ако не ми вярвате може да се уверите ето тук. Лошо няма, просто е малко тъпо и леко обидно да се правят такива селски маневри, особено след като искаш да се докажеш като ебати креативния визионер.

Каквото и да си говорим, филмът се оказа боклук от класа. И то от първа класа. От онези, които струват колкото външния дълг на малка държава, а реалните им качества могат да се изброят на ръката на Барни Ръбъл. /той има четири пръста – б.а./ Това е филм, в който възрастните роботи са с бяла коса, героите говорят по айфоните си без да са набрали никого, а смачканите коли се възстановяват по вълшебен начин за следващата сцена. Това е филм, в който има повече продуктово позициониране и от „Love.net”, а единствените му два позитива са лявата и дясната цица на Роузи Хънтингтън-Уайтли. /скрити от модни дрехи, за съжаление/ И не на последно място – това е филм, който е предназначен за не-особено-бързо-развиващи се инфантили и от чиито визуален екстремизъм ще Ви настръхнат космите по пубиса. Майкъл Бей си е чист дирибей и го показва за пореден път – този път в третото измерение, за по-сигурно. Той е абсолютна отрепка, която трябва да бъде вързана за четири коня и разчленена на slow motion. Иронично на заглавието, филмът центрира повече към тъмната страна на режисьорските гащи и затвърждава мнението на много хора, че Бей просто не става за нещо различно от реклами на дамско бельо. И тук идва трагедията – „Трансформърс 3“ доминира боксофиса, събирайки около $160 милиона за първите си пет дни в САЩ, като в момента продължава да се бори за нови рекорди. Може да звуча грубо, но подобни новини ме карат тайничко да симпатизирам на Бин Ладен. Искрено се надявам тези резултати да не доведат до четвърта част и съм готов да принеса в жертва кокошка, само и само да спра идеите за следващо продължение в зигота. Или ако не-дай-си-боже се стигне до такова, нека поне направят автобиографичен епос за „Робко-1” – той ще има много повече смисъл и от трите серии на „Трансформърс” взети заедно.

Spoiler alert: Ще успее.

Никога не съм се радвал така на финални надписи. Идеше ми да скоча и да аплодирам тези прекрасни и магически букви, удостоверяващи финала на почти три часа прекарани в будна кома. На излизане от киното бързах толкова много, че се блъснах в една жена, която започна да ме нагрубява, без да осъзнае, че истинската жертва на тази прожекция бях аз. „Трансформърс 3” е болестотворен експириънс, който не препоръчвам на никого, защото добрите му страни се виждат трудно, дори с лупата на Шерлок Холмс. Много по-правилното му заглавие трябваше да е „Безформърс”, понеже всичко в него е една безформена, не – деформирана – ролка, с единствената функция да служи като лента за мухи. Това е краят /дано!/ на една безсмислена поредица, изцапала киното с присъствието си и превърнала в „звезди” хора, които определено не го заслужаваха. И вместо да я свърши както трябва, Бей направо си е свършил в гащите, без да запои всички тези огромни дупки от снаряди, оставени след първите две серии. За да приключа позитивно, ще обобщя с това – „Трансформърс 3” е /by far/ най-тъпият филм на 2011 година. Винаги е хубаво да си първенец в нещо и Майкъл Бей със сигурност ще е първенец на „Златните малинки”. Отново.

2.6/10