Скъпи вярващи, в навечерието на сакралния празник Великден няма по-подходящ филм, който да предложа на вниманието Ви, освен тясно свързан с религията такъв. Ето защо, днес съм Ви приготвил кратък поглед върху „Ритуалът” – поредният филм за борбата между доброто и злото, пречупена през призмата на християнските добродетели. Не знам за Вас, но на мен вече ми е дошло до двойната гуша да гледам свирепите опити на даден свещеник да извади насила дадено демонично присъствие от измъченото тяло на дадена жена. /винаги трябва да е жена, нали?/ Толкова години след „Екзорсистът“ и толкова ненужни филми на същата тема, повечето от които /”Последният екзорсизъм”/ не струват и скъсаните ми домашни чехли, истинският въпрос е кому бе нужен „Ритуалът”? Той е също толкова непотребен, колкото е непотребен и презерватив за импотентен коцкар. Съществуването му е неоправдано и лишено от смисъл по същия начин, по който лишен от смисъл е самият филм. Той е от онези заглавия, които физически Ви карат да се изпотявате на стайна температура и единственият „ритуал”, който исках да извърша след края му, бе да отида в прожекционната и ритуално да изгоря кинолентата, за да спася клетниците след мен.

„Ритуалът” е филм за вярата – за нямането й, за намирането й, за губенето й и най-вече – за силата й. Това е християнски филм със значителен католически оттенък, така че по-религиозните от Вас със сигурност ще се почувстват на своя територия поне до момента, в който осъзнаят, че дори църковният мотив на филма е презентиран като за специалната олимпиада. Първото нещо, което трябва да знаете и филмът ще Ви го уточни, е че „Ритуалът” е „базиран на реални събитя“, а това автоматично бута нивото му на достоверност с десет процента. Истината прозира зад пердето, когато откриете, че „Ритуалът” всъщност е „suggested by the book of Matt Baglio”. Сега разбирате ли – авторът просто е „предложил“ някой да му филмира книгата и Майкъл Хафстрьом взел, че се вързал. И тъй като на мен не ми плащат да хваля филми за жълти стотинки, аз ще направя нещо много по-достойно – ще го оплюя напълно безплатно.

Филмите за екзорсизъм са като филмите за зомбита – твърде много и твърде тъпи, повечето смешни. Те сякаш нямат край, като че ли някъде в Холивуд има конвейерна лента, произвеждаща по един представител на този попски жанр на всеки няколко години. Тази лента трябва да спре незабавно. Защото ако „Ритуалът” може да служи като някаква летва за нивото на жанра тепърва, то тази летва би препънала дори Ферди мравката. Филмът е не само излишен, но и не върши никаква работа, не изпълнява функциите си и не води до реална поука. Той е просто недъгавият близнак на „Екзорсистът”, който е трябвало да бъде удушен в утробата, но някак си е оцелял и 38 години по-късно се появява от нищото като туист в „Дързост и Красота”. Знам, че е православен грях да сравнявам заглавията на Фридкин и Хафстрьом, но искам да осъзнаете за какъв гигантски контраст става въпрос между двата филма, вторият от които отчаяно се опитва да имитира първия. За разлика от въздействието на „Екзорсистът” обаче /където Линда Блеър не бе единствената, която се напика/, „Ритуалът” е по-скоро смешен. Ала не от онези филми, които са наясно с пародийността си /спомнете си откриващата сцена на „Страшен филм 2” например/, а от тези, които се вземат насериозно и искрено смятат, че са емоционално нагнетени и носят философска тежест.

Историята е изпълнена със съдържанието на празна чаша. Младият гробар Майкъл Ковак работи заедно с дъртия си татко в ежедневните си занимания по подмиването на трупове и приготвянето им за вечната обител, два метра под земята. Този бит обаче не е подходящ за един младеж в сексуално активна възраст /освен ако не е некрофил, разбира се/, поради което Майкъл решава да се запише в духовния колеж и да стане level 1 cleric. Изборът му е ограничен, тъй като според баща му семейството им е съставено единствено от попове и гробари, следователно, ако Майкъл иска да стане нещо различно от поп, трябва да премине на епизод 666, където го чака цял живот бърсане на немъртви – а това е съдба, която пожелавам единствено на шепа хора. Ето защо, Майкъл бива приет в семинарията и изкарва четири години там преди да осъзнае, че нивото на вяра в тялото му е изтекла, като последните точки от костюма на Гордън Фрийман. Повтарям – след четири години. Лично аз не успях да видя логиката на това, че си влязъл вярващ в религиозно училище, а след четири години си изгубил първоначалната вяра по време на обучението си там. Излиза така, сякаш колкото по-близо до църковните процедури си, толкова по-малко задържаш вярата си, което е парадоксално, но какво ли разбирам от тези неща – аз съм учил в нормално ТВУ.

И така, Майкъл осъзнава, че свещеническият живот не е за него /явно най-после е загрял, че сексът за попчетата е табу/ и решава да тегли майната на всичко с един културен имейл. За нещастие, главният отец Матю не иска да го пусне просто ей така /защото знае прекалено много за църквата и е опасен!/ и го изнудва да се запише на курсове по екзорсизъм в Рим. Наблягам на думата „изнудва”, защото ситуацията всъщност е точно такава – отец Матю го поставя пред следната дилема – или да стане екзорсист или да върне цялата стипендия, с която е карал тези четири години в размер на стотина хиляди долара. Не знам за Вас, но дори и атеистите знаят, че в случая има само един отговор. Има и втори, разбира се – но тогава какъв филм щеше да стане? Речено-сторено, Майкъл заминава за Рим и започва беседи с култовия свещеник отец Лукас /Антъни Хопкинс/, който постепенно му показва тайните на екзорсизма, като в междучасията двамата спорят за вечната битка между имането на вяра и нямането й.

Като всеки филм за демонични позесии, и този ще се опита да Ви притесни с натуралистични сцени на екзорсизъм в домашни условия и подръчни средства. Жертвата на сюжета е бременна 16-годишна италианка, която има демон някъде в себе си – предполагам в дебелото черво. Оръжията на попа са си все същите – дървено разпятие, купено от църковния магазин на Рилския манастир; светена /с фенерче/ вода и малка библия с кожена подвързия, която никой не е чел. Демонът в случая обаче е силен и отец Лукас трябва да провежда множество сесии, докато се справи с него. Тук изниква въпросът какъв е този екзорсизъм, който отнема месеци, а води само до козметични резултати и не е ли това същото като да ходиш на психиатър, но с тази разлика че психиатърът може да ти помогне истински? Идентичен въпрос е зададен и от инфидела Майкъл, който въпреки че посещава сеансите на Лукас редовно, все още не е убеден, че става въпрос за автентично изчадие от пъкъла. Едва когато обсебената започва да повръща пирони /които не е яла на салата преди това/, Майкъл разбира, че нещата загрубяват. Аз не бих отказал един такъв самоходен производител на пирони, особено ако реша да си правя ремонт на плевнята, но никой не вижда плюсовете от тия пусти демони.

Антъни Хопкинс е най-доброто нещо, което този филм притежава в себе си и без неговото участие, „Ритуалът” очевидно е бил обречен на пълен провал. Не че сега не се е провалил де, но без Хопкинс провалът щеше да е пълен. Дъртият уелсец буквално изнася филма на изкривения си гръб и действа като индустриалното лепило, което задържа сцените от рухване. Всички моменти, в които той не присъства, са просто незабележими и минават покрай изморените Ви очи като бърз влак през селски спирки. Хопкинс има стабилно присъствие пред камерата и се държи непринудено, въпреки че тайничко знае в какъв отпадък се снима. Лошото е, че в някои моменти старческата му сенилност се изостря и дядото просто забравя в кой филм играе, поради което ще се насладим на множество сцени, в които няма да гледаме толкова отец Лукас, колкото доктор Лектър, а това щеше да е интересно, само ако филмът не пращеше от адско самочувствие. Сега обаче, тези трансформации изглеждат просто жалки отстрани не само заради контекста, в който е злоупотребено с тях, но и заради факта, че Хопкинс вече не е онзи актьор отпреди 20 години. До него кибичи новака Колин О`Донахю в ролята на незнаещия-какъв-е Майкъл Ковак и точно той е нещото, което цапа филма повече и от мъртъв елен на предното стъкло. О`Донахю определено не може да играе дори самостоятелно, а на фона на брахиозавър като Хопкинс, некадърността му се вижда много по-ярко. Той е главният персонаж, а се държи като робот, получаващ репликите си от космоса. Цялото му присъствие е вдървено, а емоциите които генерира могат да Ви разплачат… от мъка за бъдещата му кариера. Между останалите актьори се откроява наличието на Алис Брага /”Хищници”/, която служи като декорация за фона, защото практически не участва в сюжета, а просто се появява на важните места, за да стои и да гледа. Но пък тя е нужна на историята, за да не си помислят хората, че Майкъл е гей, а и за да го мотивира майчински, когато се разреве в ръцете й. Баща му пък е представен от old school урода Рутгер Хауер, който трябва да бъде показван по-често във филми /както доказа наскоро в „Бездомник с пушка”/, макар че настоящият съвсем не е правилния за него. Хауер има малка роля, но я играе добре и е едно от малкото неща, които човек ще запомни след този загубен филм.

„Ритуалът” e бавен и досаден филм, в който се случват минимум неща, за максимум време, а повечето от тези, които действително се случват, няма да попречат да склоните задрямалата си глава в скута на съседа по седалка. Той чопли темата за вярата и придобиването й, но го прави по доста грешен начин, лишавайки от логика и плътност останалата част на филма. Така например, изгубилият религиозните си ценности Майкъл трябва да бъде насочен към Светлината от random божи акт, в който една невинна колоездачка бива блъсната и убита от микробус – само и само Майкъл да открие отново вярата си. Много ясно, че пътищата божии са неведоми, но бива ли така да се блъскат хора за щяло и нещяло? Утре някой ще реши да става атеист – трябва ли да очаквам да бъда прегазен от ТИР, за да могат трети лица да преоткрият наклонностите си? Нататък нещата продължават по същия хаотичен модел – особено на финала, където всичко отива по дяволите… буквално. Краят на филма или по-скоро епичната битка между доброто и злото, между Рая и Ада, между свещеника и Сатаната, е показана по кошмарн начин – не само на визуално, но и на сценарно ниво. По време на заключителния екзорсизъм, Майкъл най-после се изправя пред съдбата си и трябва да реши – последно – вярва или не вярва във Великденския заек. Работата обаче се оказва лесна, тъй като младото атеистче осъзнава, че щом е повярвал в Луцифер /гледайки не особено сексапилните гърчове на обсебената италианка/, значи автоматично е повярвал и в Бог, следователно някак си се е сдобил със силата да гони нечистоплътни абоминации от всякакви тела. Въоръжен с нови 100 точки вяра, Майкъл изгонва палавото демонче Баал и спасява деня, а защо не и нощта. Край.

Майкъл Хафстрьом, който преди време сътвори една от най-смехотворните екранизации по Стивън Кинг – „1408” – се завръща в киното с новия си опит, който обаче спатъхва по-бързо и от пукнат дирижабъл. Не че Хафстрьом не е на ниво – режисурата му е приятно мрачна, с подходящо слабо осветление и сравнително добро позициониране на камерата, но пък му липсва най-важното – атмосферата и реалния съспенс. А филм за екзорсизъм без атмосфера или съспенс е като гей порно без гейове – някак си не е същото. Сценарият обаче е това, което праща филма в трета глуха – той е не само некохерентен /на някои места се смях с глас/, но и изпълнен с безброй класически клишета. Отделно от това, про-религиозният мотив е толкова директен, че на по-интелектуално развитите от Вас ще им призлее. Вярвайте в Бог – той ще Ви спаси, но дори и да Ви убие, то ще е в името на Доброто! Изобщо не се изненадвам, че драскачът на скрипта е Майкъл Петрони, написал и сценария за „Хрониките на Нарния III” – още една очевидна християнска агитация, рекламираща Хесус.

И така, мъката приключва с щастлив край, в който умират само невинните, но пък възтържествува любовта, а единственият туист е, че никой от свещениците не блудства с деца. „Ритуалът” е банален филм, действащ като спиритуален boost на неверниците и служещ за афиш на християнската религия. В тази връзка, защо никога демоните не обсебват будисти или мюсюлмани? Нима християнският Бог е резервиран ексклузивно за католиците или просто Буда и Аллах не са толкова зле? Всъщност, повечето от теологичните въпроси в „Ритуалът“ също си остават неотговорени, което не ми пречи по никакъв начин, понеже и без това не обичам риторичните въпроси. Но той е и филм за липсата на избор – Майкъл няма друг избор, освен да стане поп; няма друг избор, освен да отиде в Рим; няма и друг избор, освен на финала да приеме вярата в себе си. Зрителите обаче не са чак толкова ограничени, защото ако религията не дава право на избор, то свободната воля винаги работи на Ваша страна. В крайна сметка, „Ритуалът” не става нито за хорър, нито за реалистичен поглед върху процедурата по екзорсизъм – става единствено за мотивационно видео, което да бъде пускано на неделните служби в местната църква. Той е просто една леснозабравима драмичка, която ще ни покаже, че Злото се явява под формата на тлъсто муле със зачервени очи, но ние много, ама много трябва да вярваме и така всичко ще се оправи – войните ще спрат, а Озоновата дупка ще се запуши от само себе си. Сега обаче ще се наложи да ме извините, защото Великден идва, а аз все още не съм боядисал яйцата на скротума си. Весели празници, чада мои!

4.1/10