Започвам с необходимото уточнение, че „Към звездите“ не е лош, чисто визуално, макар да е много по-слаб, отколкото трябваше. При излизането от киното бях на кантар дали да се оставя да ми хареса, или да го намразя. Дадох си аванс от 24 часа, което явно беше грешка, понеже точно в тези последващи часове, грубите му минуси започнаха да ме удрят по челото, като негърски член в тясна тоалетна. И така реших да го намразя.

5cf6e1d3bd434

Напълно съм наясно с целта му да бъде фройдистко-дарвинистка психоемоционална одисея в космоса. Наясно съм и че Брад Пит се е навил, само защото други красиви човеци като Деймън, Маконъхи, Гослинг и дори Патинсън вече си имат междузвездни рецитали и той не смята да остава по-назад. Наясно съм също, че Джеймс Грей е искал да направи метафорична фантастика с личен елемент, но без да си дава зор. Единственото, с което не съм наясно е как „Към звездите” има самочувствие за голям екран, при условие че, дори да игнорираме белите петна в сюжета, които са повече от белите петна по дивана за кастинги на Харви Уайнстийн, всичко в него е отдавна гледано. Тонално неуравновесен, замърсен с множество вредни асоциации /както умишлени, така и неволни/, и подклаждан от всеобща инертност /не само в повествованието, но и в лирическия герой/, „Към звездите“ е много неща, но нищо цялостно. /следват спойлери!/

Сбит преразказ на случващото се, за да схванете контекста. Бащата на готиния US космонавт Рой МакБрайд /Брад Пит/ е водел експериментална мисия, наречена „Проект Лима”, която да стигне до Нептун в търсене на извънземен живот. /в ролята на отеца е Томи Лий Джоунс/ Корабът му е задвижван от антиматерия, но изчезва преди близо 20 години, а комуникацията е преустановена. В наши дни обаче, необясними излъчвания от Нептун прииждат към Земята и правят поразии наляво-надясно, причинявайки смъртта на хиляди. Военните карат МакБрайд-младши да прати съобщение от Марс, за да провери дали баща му е жив и ако е – учтиво да го помоли да спре да обстрелва родната си планета със смъртоносни влияния. По пътя го гонят лунни пирати и насмалко да го изядат опитни маймуни – две сцени, служещи като съвършено ненужна екшън инжекция, макар че без нея във филма щеше да има по-малко динамика от тази в седмичния парламентарен контрол по БНТ 2. А и интеракциите с примитивни видове едва ли притесняват Брад Пит, защото ако не беше свикнал с дивашките истории нямаше да осиновява туземните деца на Анджелина Джоли.

Както и да е, нашият пич праща съобщение в стил „Тате, липсваш ми, хлъц-хлъц!“, но после решава, че е по-добре да се заеме с нещата лично и заминава към Нептун, на борда на чужд кораб, чийто екипаж умъртвява с минимално разкаяние, но и без да иска, разбира се. Пристигайки на Нептун се оказва, че падрето е избил останалия си екип, а звукът от хлопащата му дъска може да се чуе и във вакуум. Това не е проблем за Рой “poster-child-for-daddy-issues” МакБрайд, който се опитва да го върне със себе си, но бащата не ще, дърпа се. /отношенията им са мно-о-о-го комплексни, не знам дали ще Ви стане ясно от десетия път, когато е намекнато/ В крайна сметка, Рой се прибира сам, но не и преди да хрипне из поясите на Нептун с метален капак в ръцете /поради липса на древногръцки щит/, като за изпроводяк унищожава кораба на баща си с добрата стара американска ядрена бомба.

Сега… не знам за Вас, но тази поредица от събития ми породи едни такива сложновати питанки, на които все още се мъча да намеря логичен отговор /а може и да съм го проспал в киното, което също не отхвърлям като вероятност/, надявам се че Вие ще ми помогнете.

1. Излиза, че да се стигне до Нептун не е чак толкова трудно. Пътуването, поне според науката на филма, отнема 3 месеца, т.е. по-кратко даже отколкото африкански бежанец стига до Европа в лодка. Само дето МакБрайд-младши пътува в кораб без антиматерия. И го управлява сам. /въпреки че стандартният екипаж е от 4 души, но Брад Пит струва повече от четирима човека, всеки го знае!/ Та, въпросът ми е, защо, две десетилетия след изчезването на МакБрайд-старши, никой не е изпратил спасителен екип, или организирал нова изследователска мисия към Нептун? /напомням – и сам човек би вършил работа./

2. Като изключим евтините родителско-детски сополивости, защо Рой е обсебен от желанието да върне баща си на Земята, при условие, че А/ сам казва, че ако баща му види в какво се е превърнал светът по време на отсъствието му, ще поиска да го разруши и Б/върне ли се на Земята, МакБрайд-старши би трябвало да бъде съден за военни престъпления? Рой или подкрепя деструктивния манталитет на баща си, което автоматично го занулява като мотивация, или наистина мечтае да прекарва повече време с татко си… в затвора… до живот.

3. Джеймс Грей иска да ни убеди, че пукнато двигателче с антиматерия изпраща вълни, които постепенно да се ускоряват към Земята и в крайна сметка да породят масови поражения в цялата слънчева система. Как е възможно с малкото количество антиматерия от „Проект Лима”, което изобщо не е достатъчно да заплаши пространство от милиони светлинни години, особено при условие, че дори да има излъчване, то не се ускорява, а забавя по пътя си към Земята? Нямам обяснение, но пък е добро извинение за Брад Пит да спаси света и направи Космоса отново велик, прав ли съм?

4. Защо едно обикновено гласово съобщение трябва да бъде изпратено към Нептун от Марс, а не примерно записано от Земята/Луната и после предадено на Марс? И то от конкретна база на Марс, притежаваща интериора, осветлението и персонала на клиника за лечение на шизофреници?

5. Към края става ясно, че бащата на Рой не е открил извънземни и мисията му се категоризира като провал. Момент. Минали са по-малко от 20 години /неимоверно кратко време за окончателен резултат/, а изследванията са правени от видимо изкуфял космически каубой, което определено не е помогнало за акуратните му наблюдения. Мога да се хвана на бас, че поне три пъти е имало контакт с извънземни, които обаче дъртият Рой просто не е регистрирал, тъй като, както сам казва, има пердета на очите. /ха-ха?/ Та, въпросът ми е, защо някой изобщо трябва да вярва на получените от него данни, които синчето така грижливо даунлоудва за изучаване от поколенията, все едно не е наясно, че сваля анализите на повреден мозък?

6. В сцената с маймуните става ясно, че биологична лаборатория е узурпирана от изкрейзали шебеци. Какво означава това? Че всички хора вътре са били убити от две агресивни екстри от „Планетата на маймуните“? Вие сериозно ли ми казвате, че две болнави човекоподобни, с изтощени от тестове и безтегловност организми, са затрили цял кораб с хомо сапиенси? Ако пионерите на бъдещето могат да бъдат надхитрени от два примата, значи нищо чудно, че извънземните не искат да контактуват с тях. Имам чувството, че Джеймс Грей е питал личния си шофьор за някаква екзотична сцена, която да вкара ни в клин, ни в ръкав, и онзи му е казал „Що не туриш некви маймуни, брат?“, но Грей е казал „Звучи доста шантаво.“, ала шофьорът е настоял „Аре ве, на къв се прайш, колко по-зле може да стане от пирати на Луната?“, на което Грей е отвърнал „Хм, и ти си прав, дейба!“ Та отново напомням, говорим за филм, където интелигентни учени + капитан на звездолет, са изядени от два маймуняка. При нулева връзка с основния сюжет.

7. А сега интересен въпрос, който би трябвало да събуди въображението на екшън-джънкитата – как е възможно ядрена експлозия в космоса да генерира начална скорост? Сигурен съм, че сред Вас има фенове на „Трансформърс“, които ще си кажат „Бахти якото, копеле-е!“, но като изключим, че щеше да го поразклати и обсипе с шрапнели, корабчето на Рой щеше да си остане горе-долу на същото място. В сцени като тази имам чувството, че сценарият на „Към звездите” е по-ужасен и от сценария за „Брекзит-без-сделка”. Но нали пак нещо там гръмна, та да се събудят зрителите, задрямали след фиаското с приматите.

8. Един от любимите ми моменти, където буквално не вярвах какво виждам, е Рой МакБрайд, драматично шмугващ се в излитаща ракета. Само ще повторя, ако се е породила неяснота – Той. Влезе. През задния вход. На излитаща ракета. „Що за невероятен реализъм!“, врещят горепосочените „Трансформърс“-ентусиасти, но останалата аудитория със сигурност е получила синдрома на червените /от срам/ бузи. Как, по дяволите, го направи този готин Брад Пит? И как е възможно да има отключен шлюз на излитаща ракета? Дори допотопните вагони на БДЖ се заключват при потегляне, а тук говорим за интерпланетарно инженерно чудо, мамицата му! Даже Том Круз в следващата „Мисия: Невъзможна“ би се озъбил на подобна част от сценария с думите „Абе, я не ме излагайте като кифладжия!“, но уви – каскадата присъства гордо в научна фантастика, която Джймс Грей е предвиждал за /цитирам го от 2016-та/: „most realistic sci-fi film ever.“ Верно ли, Джеймс, верно ли това искаше, кажи честно! Ами евала, човече, ти го направи, получаваш значка!

9. И последния въпрос – как, в името на Мелкор, е възможно Рой МакБрайд да скочи като самозван Супермен в петте пръстена на Нептун, грабнал само парче от корпуса на татковия си кораб, и да стигне невредим от т.А до т.Б през облак от убийствени частици? Как ускоряваше с две ръце на платното? Как изобщо не забави скорост от силата на удрящите се в „щита” камъни? Просто си чилваше и преживяваше катарзис, докато парченца извънземен материал се забиваха пред него със 70 км./сек. А някъде в Рая за Инвалиди Стивън Хокинг със сигурност ридаеше, докато го наблюдаваше. Може би щеше да е зрелищно, ако не бях средноинтелигентен, но за добро или за лошо съм точно такъв и подобни циркови атракции обиждат мен и предците ми, които са гладували по време на комунизма, за да мога да гледам бисери на Демокрацията като ето това. Нека го перифразирам така – ако Максим Генчев се изпикае върху гроба на Стенли Кубрик, това би било по-малка обида за киното, отколкото щитовидното сърфиране на Брад Пит в „Към звездите”.

Естествено, всеки сай-фай си има своите „физически кусури“ /съкр. – „фисури”/, но повечето успяват да наблегнат на добра история и пълнокръвни герои, които някак си да балансират глупостите. „Към звездите“ не успява да покаже добра история и колкото и софистициран да си мисли че е, философията му не го възвисява, още повече когато всъщност е елементарна. Двучасов моноспектакъл с многострадални диалози на 45 годишен войник с тийнейджърски проблеми, гарнирани с мъжки сълзи, спускащи се по Аполонови скули, на фона на шаблонни реплики зад кадър, с които Брад Пит отчаяно се опитва да ни убеди, че, видите ли, много е тежко да си син на баща си.

„Към звездите“ е красив в празнотата си и недодялан в претенциите си. Това е филм, където единственият достоверен персонаж е Вакуумът и в който Брад Пит има по-малко лицеви изражения от маймуната, която се опита да го изяде. Ако някой ми отговори логично на горните въпроси, най-вероятно ще преосмисля мнението си за поредния псевдо-екзистенциален напън за Оскар и може да го гледам пак, макар че на този етап бих се жертвал повече да гледам втори път „Интерстелар“, отколкото настоящия. В заключение – може да си причините „Към звездите“ само ако А/имате проблемни отношения с бащите си, които са Ви оставили, за да отидат в космоса, или Б/обичате близките кадри с Брад Пит повече отколкото смисъла.