„Оскар“ 2019 – най-добрите филми

Снощи се разхвърляха Бафтите, а същинските Оскари пристигат след 13 дни и на 14-тия никой няма да си спомня за тях. /за читателите ми от Алфа Кентавър пояснявам – 13 земни дни/ Филмите, номинирани в категорията „най-добър” тази година, са колекция от драмедии, повечето от които отговарят на едно и също условие – базирани са на що-годе истинска история, боравят с невралгични теми като расизъм и феминизъм, и поне 50% са номинирани от лицемерие. Също така в цели два от тях се говори за черни пантери, но и в двата те са добрите, така че спокойно.

Направих си труда да ги прегледам и вече съжалявам, че го направих. Ща не ща обаче, те са селектирани като елита на 2018-та, затова реших да им отделя по един абзац от кумова срама, колкото да поддържам заблудата, че това е блог за кино.

 

„BlacKkKclansman“

Спайк Лий е хроничен расист и можете да ми вярвате, понеже it takes one to know one, дет`се вика. Това е човек, който открито плюе Джон Уейн, само защото преди повече от половин век e участвал в уестърни, в които индианците са представяни като злодеи. „BlacKkKclansman” е несъмнено интригуващ и базиран на реален случай, а 70-тарската атмосферата е удачно колоритна, но историята е изопачена, а Спайк се оплита в потребността си да преекспонира стереотипа за „злите бледолики” и се олива в сферата на етническата пропаганда. За сметка на това винаги е любопитно да се наблюдават актьорските изкривявания на „красивия Адам Драйвър”, както е известен сред никого. Общата ми оценка е пълно безразличие, но мога да се съглася с едно – расизмът и афро-прическите са едни от най-грозните моменти в американската история.

 

„Bohemian Phapsody“

Биографичен филм, преписан дословно от детския буквар за биографични филми, където най-доброто са песните на Queen, които може спокойно да слушате отделно и така да спестите два часа от живота си. Претупана и повърхностно разказана, страдаща от сериозни пропуски в конструкцията, но и от видими художествени своеволия, историята на един от най-великите музиканти в глобален мащаб се помни само толкова, колкото най-дългата му песен. А когато за най-прехваленото нещо в него се счита имитатор на Фреди Меркюри, който изглежда сякаш току-що е излязъл от гримьорната на „Като две капки вода”, значи може би шибането на непълнолетни момченца не е било най-голямото, а просто едно от многото грешни решения на Браян Сингър, повлияли на продукцията.

 

„Roma“

„Рома” е уникален ретроспективен поглед към детството на Алфонсо Куарон, който обаче така и не ме грабна с нищо, освен с безупречната си и на моменти извънземна кинематография. /уточнявам че използвам думата „извънземна“ в добрия смисъл, а не защото главната героиня прилича на извънземно./ Брилянтно заснет, но тематично непоносим, поетичен мемоар, който се гледа по задължение. Наречете ме привилегирован бял, какъвто и съм, но битовите драми на глуповата мексиканска прислужница, колкото и лични да са, просто не ме жегват. Адмирации на Алфонсо за интимния си авторски портрет, но не мога да нарека кафявото бяло или с други думи – не мога да харесам нещо, което не усещам така, както е било предвидено да се усети. Обичам да го описвам на познатите си като „Най-красивият филм, който никога няма да изгледате.”, даже когато никой не ми е искал мнението, както се случва и в момента. Като всяко изкуство, киното е субективно, а Куарон е демиург с езика на това изкуство, но обикновеният живот като форма на изкуство, явно не е моят тип изкуство. Това дори аз не го схванах, но го мисля. Сигурно не разбирам достатъчно от кино, кой знае? /не, не ми отговаряйте!/

 

„A Star is Born“

Може би най-дразнещият от цялата група. Музикалните филми ме дразнят. Романтичните филми ме дразнят. Лейди Гага ме дразни. Актьорът Брадли Купър ме дразни, но режисьорът Брадли Купър ме дразни най-много. В лайното, което Томи Уайсо е настъпил на тротоара, точно преди да получи вдъхновението си за „The Room”, има повече творчески потенциал, отколкото в цялото тяло на последния ергенски хубавец. Сигурен съм, че като за рамките на жанра „Роди се звезда” може и да става за нещо, но като изключим Сам Елиът и останем само с ужасяващите клишета и аматьорски хаотичната втора половина, стойностните му моменти са по-неоткриваеми от тялото на Джамал Кашоги. А поради някаква причина Гага има и голи сцени, което вече съвсем не е за хора с лабилни сетива.

 

„The Vice“

Крисчън Бейл е подул корема, сякаш не жадува за ОскУр, а предварително го е изгълтал целия. Псевдодокументална биография, срутена като WTC кула под напора на амбицията си, понеже така и не уцелва правилния подход в презентацията на титуляря си. В началото Дик Чейни е показан, едва ли не, като това, което съм аз във фитнеса, а именно – комичен персонаж. Накрая е еволюирал до завършен Сатанаил. Между тези две точки обаче трансформацията му е крайно неубедителна и всички опити за сатирични мета-намигвания /вкл. фалшиви финални надписи по средата на филма и Шекспиров диалог/ не са нито остроумни, нито адекватни. Общо-взето “The Vice” се държи на повърхността единствено заради удивително хипнотичното преобразяване на Крисчън Бейл, но иначе минава и заминава без да се запомни с нищо, освен с очевидните симптоми на болестта „Искам Оскар и то веднага!”

 

„Black Panther“

За „Черната пантера” не ще говоря хули, тъй като всяка дума против него може да ме банне от Facebook. Сигурно, ако спомена факта, че Данаи Гурира е единствената актриса, която изглежда по-добре плешива, отколкото с коса /справка – „Живите мъртви”/, също ще излезе, че съм ксенофоб или сексист. Както и да е, филмът просто е тъп. Определено е с една-две степени по-добър от типичните екземпляри на марвелската менажерия, като например самостоятелните проекти за “Спиндерман” и “Мравка-мен”, но каквото и да говорим не струва нито хайпа си, нито поп-културния си бум, нито етническото напрежение, което генерира. Това не е продуктът, който чернокожите трябва да приемат като автентичен за културата си, нито да го използват като оръжие за извоюване на някакво признание, но истината е, че се случва точно това и ако не сте доволни, най-вероятно или със сигурност, сте расисти. А иначе филмът си е тъп, не знам дали го споменах.

 

„The Favourite“

Шантавият бате Йоргос се завръща с ново предложение, този път без писналия на всички Колин Фарел, но с почти същата инжекция от креативен абсурдизъм. Придворно гъзолизане, женски манипулации, attention whore-изъм и меркантилен лесбионизъм са част от психо-драматичната динамика на „Фаворитката”. Историята е толкова очарователно налудничава и даже на ръба на гротеската, че най-вероятно ще поляризира в двата края на спектъра, но за разлика от предните филми на Йоргос, този води до най-неосезаеми психологически травми. И ако не мога да го препоръчам на всеки, то категорично мога да похваля еманципираното женско трио, най-вече Оливия Коулман, чиято нелицеприятна физиономия често си представям, когато искам да ми спадне ерекцията, но тук е прегърнала грозотата си така, както педофил прегръща изгубено в мола дете, и балансира с огромно количество талант, който още от „Tyrannosaur” насам остава недооценен от Академията.

 

„The Green Book“

Само „Да возиш мистър Дейзи” ми хареса така, както трябва да се хареса претендент за най-добър Оскар – емоционално и интелектуално. ½ от братята Фарели е направил носталгичен road trip-филм и като казвам “носталгичен” нямам предвид, че ми липсва расизма от 60-те, а че „Зелената книга” създава усещането на отдавна забравена feel-good класика – като ония, дето вече не ги правят. Централната двойка е химически споена, тонът е игрив и приятно сантиментален, а общото чувство е на тривиален, но образцов продукт. Играта на Мортенсън е абсолютно удоволствие, но крадецът на някои сцени е Али, въпреки че отново играе гей и най-вече – отново играе негър. /typecast much?/ Както се казва, Аферим, Али, Машшалах! /искам да уточня, че използвах думата „крадец”, защото е талантлив, а не защото е чернокож – б.а./