Ревю: „Аквамен“ (Aquaman)

Ако някой непознат ми беше казал, когато се събудих вчера, че няколко часа по-късно ще гледам епос за лъмбърсексуален шаран, най-вероятно щях да го зашлевя инстинктивно, но не защото мразя шараните, а защото щях да реагирам импулсивно, че непознат е стоял в спалнята ми, точно преди да се събудя. Също така щях да отделя няколко секунди, за да направя пълна преоценка на житейските си избори, които са ме принизили до такова ниско стъпало, че по собствено желание да дам истински пари, за да прекарам два часа със съответния шаран и неговите тинести авантюри, предназначени за дрогирани сърфисти. Но, както са казали древните траки, „човек и добре да живее, пак се натриса на DC филм” и в случая името му е „Аквамен“, което, както добре знаете, на български се превежда като „Св. Кольо“, а на мъртвия език на индианците хопи означава „Пикаещият-в-океана.“

Знам какво си мислите, но грешите. Бидейки наречен Аквамен, специалното умение на този влажен супергерой не е да пие отходни течности и да сере хайвер. Напротив, неговото кардинално умение е да спасява DCЕU, точно когато всички бяха вдигнали ръце от нея. Знаете, че от известно време над коалицията DC/WB е надвиснал черен облак и този облак не идва от мръсния въздух на София, а от драматичните кадрови промени, развиващи се в студиото. Бенджамин Афлек е под въпрос за следващ Батман и този въпрос е „Може ли алкохолизмът да се изцери с електрошокова терапия?”, а Хенри Кавил също измърмори под мустак /схванахте ли?/, че предпочита да отиде в телевизията, вместо пак да нахлузи поизцапаните гащи на Супермен. Клетата Ейми Адамс и тя не ще остане дълго подир него, което поставя DC в изключително неблагоприятна позиция да търси нови главни актьори баш по средата на т.нар. си „вселена“. Единственият плъх, останал на борда на потъващия кораб, поради простата причина, че няма къде другаде да иде, освен обратно в катуна си, е Джейсън Момоа. Казано на нАучен език, в момента DCEU е в състояние на максимална ентропия и “Аквамен” е едно от финалните им издихания, от успеха на което зависи бъдещето на много други техни ключови фигури, като например това на Бари Анал.

Към момента DC приличат малко на ЦСКА – и двете жонглират с отбор от прехвалени играчи, имат скъпа емблема, но отдавна не са на ниво и вече дори най-върлите им фенбойчета ги подкрепят само по инерция. На DC им трябваха цели 6 години да осъзнаят, че филмите им са зле както на земята /”Отряд Самоубийци”/, така и на небето /”Лигата на справедливостта”/, поради което им остана само едно място, където евентуално да се заврат – на дъното. И като казвам това, нямам предвид онова художествено дъно, което отдавна обитават, а морското такова. И какъв по-добър екземпляр за употребяване от самия Аквамен – един от най-емблематичните герои на компанията, след Супермен, Батман, Жената-чудо и още десетина от по-неизвестните им. Напомпаният гмурец е сред най-важните персонажи на тяхната вселена – толкова важен, че им трябваше половин век, за да го изтикат до голям екран. Нужно е да се отбележи, че оригиналният Аквамен е бял блондин, докато сега имаме смугъл самец от малцинствена група. Като добавим факта, че е режисиран от ½ китаец и в централните роли са също жена, жертва на битово насилие и горд чернокож, „Аквамен” автоматично печели вниманието на всички социално ангажирани полит-кОрове.

Като стана дума за режисьора на “Аквамен”, това е Джеймс Уан /няма роднинска връзка с Оби Уан/, който стресна много хора със “Заклинанието”, но не защото филмът бе кой-знае-колко страшен, а защото избирателите на Тръмп се уплашиха колко влиятелни са станали азиатците в Холивуд. Дръпноокият директор е известен и с работата си по „Убийствен пъзел” – тъпия хорър за Инженери /да не се бърка с “Прометей” – б.а./ – както и с режисурата на печалната шеста част от поредицата „Бързи и яростни”, където Пол Уокър загина, а което е трижди по-зле – Вин Дийзъл оцеля. Каквото и да говоря за жълтокожия лилипут обаче, Уан отдавна показа, че има нюх за добрия екшън, което веднага го направи оперативно интересен за комиксовите студиа. WB даже го навиваха да снима първо „Светкавицата”, но Джими явно е преценил, че по-добрият избор е морска притча, понеже по време на снимките със сигурност ще умре някаква риба, а Уан е азиатец, което означава едно – безплатен обяд всеки ден.

Историята на „Аквамен” е изпълнена с мистификация и фантасмагории, или с други думи е почти толкова голяма измишльотина, колкото и историята на македонския език, с разликата, че за съществуването на първото има реални сведения. /комикси/ Сюжетът е насочен към малко хибридче, родено от абсурдната любов между дърт фараджия и еднакво дърта, но софтуерно подмладена, кралица на Атлантида. Фараджията прекарва дните в лъскането на фара си /във всякакъв смисъл/, а кралицата се появява на брега и между двамата пламва междувидова искра, достойна за спиноф на „Корабът на любовта”. Няколко секунди по-късно се ражда и малкият Аква-бой – чорлаво мелезче, грозновато като баща си, но за сметка на това простовато, като баща си. То притежава умението да комуникира с морските дарове, докато още не са на филета, както и да диша под водата, дори когато тя е заразена с уран. Майка му обаче трябва да бяга, защото е в списъка с най-търсените престъпници на Атлантида и Аква-пича израства като пройдоха, пияница и квартална мутра. Както виждате, може би най-добрата origin-история на DC филм за последните десетина години.

Ала в дълбините на океана, неговият полу-брат Орм /под „полу” имам предвид „красив”/ решава, че му е писнало да го раздава втора цигулка, трето колело и последна дупка на кавала, и стартира военна кампания за завладяването на повърхността. Мера, дъщерята на царя, предупреждава Аквата и го кара да се изправи срещу братчето си. Последващите приключения на атландитатчанина и другите морски деликатеси могат спокойно да се опишат като водовъртеж от помия, като специални споменавания заслужават ремиксът на „Африка” на Питбул, водещ до Синдрома на Кървящите Уши, както и епизодът с Никол Кидман в страната на динозаврите, който ме накара да се почеша по плешивото теме и да си задам въпроса как е възможно човек, вярващ в съществуването на бог Ксену да избира ролите си по-добре от нея?

Но, както и да е, да се върнем към филма, който, за съжаление, още не е приключил. Докато Ви говорих за глупости, забравих да спомена най-важното – т.нар. злодей. Сигурно си мислите, че основният немезис на Аква-бейбе е брат му Орм, но той е само лицето на операцията. Има още един архи-враг, който пък е цветът на операцията и, естествено, говоря за Черната манта. Може би няма да повярвате, но той не е кръстен така, защото е изигран от чернокож актьор. Ни най-малко. Даже съм сигурен, че ако се казваше Алената или Розовата Манта, пак щеше да се изиграе от чернокож актьор. Просто времената са такива – „черните животи имат значение“, знаете как е.

В ролята е Яхия Абдул-Матийн ІІ, което звучи като сикуъл на бушменско порно, но в случая цифрата „ІІ“ уточнява номера на поредното дете, което родителите му не са искали да правят. Мантата е чернокож пират, практикуващ семеен бизнес – атакува руски подводници заедно с баща си. По това, което прочетох от първия абзац на някакъв сайт в интернет, Мантата е от най-старите врагове на Аквата, поради което предположих, че ще има малко по-задълбочено участие. Все пак му е отделено време за жалостива предистория, показваща колко близък е с татко си и колко страда, когато Аква-Мунчо го убива. Явно US негрите наистина имат неизживяна фантазия, свързана с бащи, които не са ги изоставили и/или не са в затвора. Черната манта се озлобява от този акт на рибешко посегателство и решава да отмъсти, а Орм му дава и оръжието за това – high-tech, sci-fi, hi-fi, wi-fi костюм на хуманоидна муха, който мяза на нещо, откраднато от кашона с реквизити на евтин „Пауър Рейнджърс”.

Също като прасе в коледен снъф-филм, ролята на Черната манта е незаслужено кратка, но изпълнена с насилие, а най-смешното при него /освен изумително кретенската употреба на Depeche Mode по време на костюмирането му/ е, че в крайна сметка е победен с нещо като затворнически окови, което исторически доказано е най-успешният начин да се озапти беснеещ негър, поне по данни на всеки роб в плантация от 19 век. Но стига сме обсъждали черни работи, нека поговорим за останалите от каста. Приятелката на Аква-коча е Мера /Амбър Хърд/, която е известна с две неща – стряскащата прилика с Кристен Стюърт и кратката й, но физически запомняща се, връзка с Джони Деп. За неинформираните, преди известно време тя го обвини в домашно насилие, битови побоища и вербална агресия, което може да звучи грубиянско, но всъщност е нещо, което едно нормално семейство в BG село нарича „вторник вечер”.

Друга знаменитост е Патрик Уилсън, a.k.a. Аква-братчето. Уилсън винаги играе уникално забравимо и сега със сигурност може да се сетите за филмите, в които е участвал, но не и че той е участвал в тях. Най-свеж пример е „Заклинанието”, което донякъде навежда на мисълта доколко настоящият му кастинг е подходящ и доколко е приятелска услуга от страна на Уан. Външният му вид, маниерите и интонацията на Уилсън, изпълнени с някаква превзета театралност, явно придобита от внимателното изучаване на българско кино, ме карат да си мисля, че актьорът много е искал да играе елф в “LOTR”, но не е успял и сега избива натрупаните си комплекси.

Следващият по реда е УилЪм Дефо, който играе личния фитнес инструктор на Аква-тийнчето. Неговата роля е най-важна, понеже той е единственият от каста с перманентно елитна кариера и наистина дава всичко от себе си да не изглежда нелепо. Но пък от друга страна, дори “Джон Картър” не успя да го провали, така че едва ли някакъв “Аквамен” ще успее. И накрая, но и на последно място, стигаме до Николета Кидман, която изглежда красива, магнетична и грациозна, всичко това благодарение на майсторския VFX екип. Любопитното е, че тримата горепосочени не са новобранци в комиксовия жанр и в годините си са имали вземане-даване със супергероите. Патрик Уилсън в “Пазителите”, Дефо в “Спайдърмен” и Кидман в “Батман завинаги“. Това донякъде обяснява защо в „Аквамен” са се чувствали… като в свои води.

Но стига с моите плахи опити за весели pun-чета, нека се повърнем към титулярния индивид, г-н Водоливник. Джейсън Момоа безспорно е актьор-хамелеон, и като казвам това нямам предвид, че е адаптивен или всестранно развит, а че ако бъде поставен сред гора от дървета, никой няма да го познае, също като хамелеон. Още от самото начало мускултурният хаитянец вилнее по без връхни дрехи, което със сигурност ще стимулира ерогенните зони на всяка отчаяна за ласки булка. Необлеченият му торс дава основания да предположа, че Аква-билдъра е израснал в тежки и видимо спартански условия, и като казвам „тежки”, имам предвид, че са били свързани с вдигането на тежести, а като казвам „спартански” нямам предвид, че е живял скромно, а че очевидно е прекарвал дните си в усилени тренировки за тяло на спартанец. Тъй като хортуваме за получовек/полурусал, героичното му боди е покрито с повече татуировки от Дани Трейо, почти всичките на люспи. Явно зрителите на DC са с опасно нисък дефицит на внимание и имат нужда от зрително напомняне, че Аквамен е от сем. Риби, затова щом няма истински люспи, трябва да има нарисувани такива. Така се пестят пари за визуални ефекти, а  и се подсилва мачо-имиджа му на комплексиран рокер.

Туй, що не може да се татуира обаче, са впечатляващите буци от мускулна маса, които със сигурност подобряват уменията му да отваря капачки на буркани с десет точки. Самият Момоа разсеяно заяви, че не бил тренирал цяла година, а съдейки по външния му вид, не е ползвал и шампоан за същия период. Косата му прилича на нещо, което не е мито от времената на Атлантида, но това не бива да ни изненадва, понеже както е казал народът – рибата се вмирисва откъм главата. Истината е, че говоря глупости за Момоа не защото няма как да ги прочете и да ме премаже от бой, а защото никога няма да бъде възприеман като нещо различно от „екранен дивак”. Първо Конан Циганина, после Хал Дрого, това е неговата бумеранг роля – няма да може да се отърве от нея. Даже и в конкретния случай, напук на опитите си да изглежда аристократичен, авторитетен и цивилизован, Аква-батката също е просто арогантен и невъздържан социален аутсайдер, разчитащ повече на силата, отколкото на интелекта си.

Джеймс Уан се хвалеше, че не искал да прави „стандартен” комиксов филм, но съдейки по факта, че „Аквамен” не може да е по-стандартен, може би режисьорът е имал предвид, че няма да е по стандартите на DC. И комай е прав, понеже „Аквамен” се отличава значително от типичните представители на DCEU. Той е динамичен, автономен, не се опитва да борави с помпозни философии и целевата му група не са депресирани чички на средна възраст. От комикс-компанията най-после са осъзнали, че в киното има и други цветове, освен черно, мръсно сиво и най-вече кафяво с леки оттенъци на уринално жълто, и „Аквамен” е може би най-пъстроцветният им продукт, като основната му палитра включва разнообразие от багри – тъмносиньо, светлосиньо, небесносиньо, морско синьо и разбира се, онези остатъчни синини по лицето на Амбър Хърд, които даже Валентин Кулагин не би могъл да заличи.

Ако сценарият трябва да бъде споменат с нещо, то е че, ако бъде навит на руло и оставен на щанд с тоалетна хартия, има голяма вероятност да бъде купен и използван по предназначение. Отдавна не бях попадал на такива притеснителни пропуски в наратива. Някои от най-слабоумните са например факта, че Аквамен е морски бог, който диша и усеща водата, но вижда 25-метрова приливна вълна едва три секунди преди да го удари, или необяснимото телепортиране на герои от всяка точка на земното кълбо до друга, без транспорт /пример – от недрата на Сахара до Италия за няколко секунди, без храна и пари, но с искрящо чисти дрехи./, или онази комична гонка по сицилианските покриви, като изтрита сцена от „Бързи и яростни”. Най-ироничният момент обаче е, когато един от лошите воини-риби остава без шлем на повърхността и трябва да си навре главата в тоалетно гърне, за да може да диша… нещо, което със сигурност е за предпочитане, пред гледането на този виртуален аквариум. За плоския хумор пък да не говоря – почти съм сигурен, че си счупих едната пломба, докато скърцах със зъби на сакатите диалози. В „Аквамен” има нездравословно количество глупости, дори и за лежерен комиксов филм, така че който и да е писал сценария, следващата му кариерна стъпка трябва да е еднопосочна разходка до най-близкия център за евтаназия.

Водата може и да отразява слънчевите лъчи, но огледалните прилики с MCEU са повече от смущаващи Всъщност, „Аквамен” е толкова дежурно марвелски, че на два пъти влизах през телефона си в IMDB, за да проверя дали случайно не съм се объркал и филмът е на DISNEY. Точно така, правилно прочетохте – телефонът ми има връзка с интернет, не че се хваля, разбира се. Друго, с което не бих се хвалил, е ако години наред тръбя колко мрачна, жестока и adult комиксова тематика предпочита моята компания /съвсем наскоро DC показаха даже Бат-пишката/, а сетне Ви цакам на всичко коз с празнична джувенилия като “Аквамен”. Но, за да компенсира тези заемки, “Аквамен” не забравя DC корените си и включва установени похвати, като задължителните mommy issues на главния герой. Е, поне този път името й не е „Марта”, но някак си пак се случва така, че основните противници споделят една майка.

Тревопасните опити за зрелищна имитация от страна на Джеймс Уан, особено на финалната битка, където отличните художествени дизайни не могат да отмият Джордж Лукас/Питър Джаксън дежавю-то, са малка част от доказателствата за потресаващата формулатичност на “Аквамен”. Е, да, опаковката е по-шарена, декорите са по-екзотични, а главният герой е по-алфамъжествен от Батман и Супермен прегърнати заедно, но във всеки свой градивен атом „Аквамен“ е досущ като селски кретен, облечен в скъп костюм. Ако не го познавате, първоначално ще се възхитите от външния му вид, но след няколко минути, прекарани с него, ще осъзнаете, че той е поредната паразитна материя, натоварваща Земята.

Не може да не сте усетили, че напоследък комиксовото кино взе да понамирисва на разложение и тук не говоря за трупа на Стан Лий. Аква-ромът не е изключение. Във време, в което седиментни супергеройски пръднички се пръкват всяка година „под път и над път”, той се откроява с това, че е „под вода”. Даже мисля, че обезателно ще Ви хареса, ако сте пили вода… стига да е била огнена… и сте пили много от нея. Плюс това, ако някога сте искали да видите Уилъм  Дефо, яздещ акула; или Никол Кидман, облечена като Хищника; или Долф Лундгрен, който не изглежда жалък без автоматично оръжие, то значи „Аквамен” е правен специално за Вас. Ала нито един комиксов дефект не му е чужд, а камерните напъни за подводна опера го правят още по-досаден, затова и разликата между зрителите на филма и страдащите от сънна апнея е, че вторите поне имат медицинско извинение да умрат, преди кошмарът да е свършил. Като обобщение, „Аквамен” е атракционен водевил, отговарящ изцяло на заключението от огледа на трупа на Тони Скот, а именно – “dead in the water”.

4.0/10