Ревю: „Rampage: Унищожителите“ (Rampage)

Повечето филми са като котката на Шрьодингер – съществуват едновременно в две състояния /тъпи и интересни/ и само физическото им наблюдаване дава окончателната информация кое от състоянията е действителност. Има обаче продукции, които няма нужда да бъдат гледани, за да Ви стане ясно, че са говна – просто Ви трябва бърз поглед на постера и заглавието. Защото, поправете ме, ако греша, но не вярвам, че плакат, върху който са изтипосани представители на екзотичната фауна, а отдолу се мъдри надписа „Rampage”, може да бъде на стойностен филм. Освен ако е документална серия, озвучавана от Дейвид Атънбъро и продуцирана от BBC, но кой уважаващ себе си американец ще гледа подобно нещо, прав ли съм? Даже в момента водя вътрешен конфликт, за да преценя кой точно „Rampage” е по-голямата кретения – настоящият или този на Уве Бол – и за момента везните клонят към онзи с по-малкото маймуни.

Чудите се защо си дадох парите за това кино-леке, вместо да ги инвестирам в биткойни, което би било също толкова инфантилно, но реших, че щом съм оцелял окулярната форникация на „Играч първи”, значи ще преживея и бели маймуни в самолет. Спокойно, знам че много мразите шибаните маймуни в шибания самолет, но не съм виновен, че Холивуд тачи зрителите с дефицит на умствена достатъчност. „Rampage” е поредният филм-по-игра и в случая иде реч за аркадна машина. За тези от Вас, които са изпускани с главичката надолу по подовете на родилното след аркадната ера ще поясня, че става дума за един от древните модели на „игра-с-ръчки-и-жетони”, познати сред съвременните милениъли с обобщението „Бахти щайгата!” и известни като вторият най-пипан джойстик от деца в Америка през 90-те, след този на Майкъл Джаксън.

Аз самият не съм имал честта да тествам „Rampage”, понеже ранните ми геймърски години бяха насочени към по-реалистични 3-D игри като „Змията”, с уточнението че така наричах размахвания колан на дядо ми, който ме гонеше из стаите след поредната двойка по математика. Но въпреки че успехът на „Rampage” не засегна балканската ни култура, щатските деца са загубили безброй часове и родителски активи в слотовете й, а сега, вече пораснали като горди подoръжници на Тръмп и със собствена монголоидна челяд, са на път да загубят още толкова в купуването на кино билети. И защо не? В „Rampage” има всичко, което прави Америка велика – напомпан протагонист, мачо-каубой, санитарен минимум от логика, забавно размахване на средни пръсти, оръжейна пропаганда и показна деструкция на инфраструктура. Има още гигантски гущер, огромен вълк, човекоподобна бяла маймуна и горила-албинос. Но основно има повече срутени сгради, отколкото след въздушен удар на САЩ в Сирия и повече цивилни жертви, отколкото след въздушен удар на САЩ в Сирия.

От началната сцена, сякаш алтернативен финал на „Признак на живот”, разбираме че биологичен патоген с функцията да редактира генетичния код е паднал в три точки на САЩ, напълно удобно в непосредствена близост до диви животни. Съответните хайванчета се инфектират от вируса, или каквото там беше, след което започват да растат с неподозирана скорост. Единият пострадал е беловласата горила Жорж /от Джунглата/, битуващ в зоопарка на Сан Диего и неговият най-добър приятел Дейвис /Скалата/ е видимо угрижен за бъдещето на своя питомец. В същото време, останалите два мутирали екземпляра /скоклив вълк и крокодилът Гена, друсан с ГМО/ почват да вилнеят в центъра на Чикаго, принуждавайки армията на САЩ да вземе мерки. И тъй като знаем отлично манталитета на САЩ, някъде след десет минути е взето решение за ядрена атака. Но опитите им удрят на камък… или в случая – на Скала… понеже DJ The Rock, заедно с оборотната си негърка, трябва да намерят Ваксината и да озаптят маймуняка Гошо, кумчо Въльо и Lil` Рептил, за да спасят Чикаго, САЩ, а защо не и света.

Както виждате, ситуацията е тип „Майка плаче”, но хубавото на „Rampage” е, че не изисква мозъчна активност, така че може да се гледа спокойно дори от фенове на DC Comics. Странно, че в изречението „Филмът е режисиран от Брад Пейтън и разказва за генетично мутирали крокодил, горила и вълк…”, най-малоумното нещо е фразата „режисиран от Брад Пейтън”. На другата част биха повярвали поне няколко души, но не и че човекът, отговорен за „Сан Андреас”, вече не лапа серопозитивни пишки зад контейнерите за смет на трудовата борса. Кой е този мерзавец, който постоянно дава работа на Брад Пейтън, при условие че на произволен паркинг пред магазин на „Home Depot” има опашка от много по-изпълнителни, но също толкова талантливи, нелегални мексиканци? Сценарият също не помага, тъй като е писан от хора, които очевидно трябва да насочат творческата си енергия към писането на самоубийствени писма. Не че „Rampage” има нужда от сценарий, но е добре поне част от диалозите да са различни от поредица детски възклицания. Скалата вижда летящ вълк и казва „Разбира се, че вълкът може да лети!”, после вижда гигантски крокодил и казва „Сега ни липсваше само гигантски крокодил!” и прочее други премъдри наблюдения, които правят диалога в „Акулонадо” да звучи като писан от Аарон Соркин.

Напоследък бате Дуейн се снима във все по-отчайващи конски фъшкии, но за сметка на това го прави с респектиращо постоянство. Откакто оплешивя, завалията не е същият. Явно се опитва да имитира Брус Уилис, който правеше добри неща, но после алопецията източи целия му чар и сега се появява в комунални екшънчета с direct-to-recycle bin потенциал. За разлика от Уилис-а обаче, Джонсън-а балансира липсата на фоликули с мускулна материя, късаща всяка тениска под XXXL размер, а за „Rampage” друго не е нужно. Любопитното е, че това не е първият досег на Скалата с геймърските простотии – някои от Вас все още се опитват да го забравят в „Дуум”, което иронично звучи и като шумът от тоалетната му, когато е мъчен от запек. Другото любопитно е, че Скалата подсъзнателно иска да прекарва все повече време в джунглата, съдейки по „The Rundown”, „Journey to the Mysterious Island”, „Welcome to Jumanji”, сега „Rampage”, а съвсем скоро ще участва в „Jungle Cruise” на DISNEY. Той има опит и в работата с игриви примати, след двата му общи проекта с Кевин Харт. Комай човекът наистина иска да се върне при корените си и като казвам това, имам предвид корените на дървото, върху което е заченат.

Освен с втечняващите очния белтък ефекти, „Rampage” се откроява и с положителни нива на зоо/хомо/еротика. Скалата и Жорж разиграват отношения на опасна интимност, минаваща ограниченията на видовете. Дейвис обръща с главата надолу цял град, за да предпази любимия си от опасност и продължава да го обича, дори когато Гошо наедрява с няколко тона, което, нека бъдем честни, никога няма да се случи, ако ставаше дума за човешка жена. Същата близост бе малко, повтарям малко, по-достоверна в „Могъщия Джо Янг”, защото там имахме блондинка, което автоматично асоциираше с „Кинг Конг”, но тук виждаме еднополова връзка между две сравнително неразличими същества, така че конекцията се губи.

Затова и предполагам, че доста хора от антуража на DJ The Rock са били притеснени от избора му да участва в тази миазма, но Дуейн най-вероятно им е отговорил същото, което казва и след поредната си инжекция с анаболи, а именно: „Боли ме гъза!” Много критици са на мнение, че Скалата преиграва, защото е слаб актьор, но аз не мисля така. Аз мисля, че Скалата всъщност не преиграва, понеже винаги играе себе си… защото е слаб актьор. Той е от хората, родени за пред камерата, ала не и когато трябва да бъдат нещо по-различно от собствения си образ. Всеки път, когато Дуейн се опита да вкара артистично майсторство, вселената не може да компенсира енергията от напъните му и някъде в далечна галактика, една звезда имплодира. Но това не пречи на Джонсън да се препъва в траповете на актьорските си заложби, за да покаже висша драма, особено щом трябва да реагира емоционално на неща, които ги няма пред него, като например CGI горила и светло бъдеще в киното. Личат си годините театрални скечове на кеч-манежа, тъй като и тогава и сега, Скалата трябва буквално да се прави на актьор пред мутирали същества.

В ролята на правителствения антагонист Харви Ръсел е Джефри Дийн Морган, познат от умиращият сериал за ходещи умрели, наречен „Ходещите умрели”, както и като по-неуспелия клонинг на Хавиер Бардем. Сред останалите в каста има задължителния норматив от черна жена и комичен плондер, вършещи работата на статисти в училищна пиеса, а и както казах одеве, отношенията са прекалено броманистични, за да имаме нужда от сериозно женско присъствие. И не говоря само за горилата Жорж, но и за другарството между Дейвис и агент Ръсел. Двамцата много се мразеха в началото и се гледаха с погледи „На к`ъв ми се прайш, бе?”, но малко след това са добри партньори, уважават се взаимно и си пускат майтапи. Изобщо, мъжката дружба в този филм е корава като… като… ами като скала. За малко да забравя, че се мярка и Джо Манганиело, който игра върколак в „Истинска кръв”, а сега е преследван от вълкодав. Явно човекът има някакъв фетиш към вълчите роли, или по-зле – фетиш към тъпите роли. За щастие, участието му е кратко и още преди да си помислите, че щеше да е по-добре да го няма, него вече го няма.

Потенциалните блокбъстъри се стремят да са „four-quadrant” или, казано на езика на лаиците, да са насочени към четирите основни таргет аудитории – жените под/над 25 години, съответно мъжете под/над 25 години. „Rampage” обаче е иновативен в това отношение и се опълчва срещу общоприетото, понеже е създаден да гони един по-широк спектър, а именно – кретеноидите от всички възрасти. Те са легиони и не биха имали нищо против да гледат движещи се 3-D картини, където най-интересните сцени са тези с падащи сгради. В „Rampage” нито една сграда не остава пожалена от компютърния екип на WETA Digital, някои срутени от военни, други от животни, а трети от липсващото звено между животното и воина, а именно – скалното образувание със съмнително образование, Дуейн Джонсън. CG-картинките са зрелищни и ако се възбуждате от биещи се абоминации, комбиниращи “Donkey Kong”, “Godzilla” и “Wolfman”, значи сте попаднали на правилното място, за разлика от тези, търсещи минимално смислена история, които от своя страна ще попаднат в Дарвинов кошмар. Защото в Природата може и да оцелява най-приспособения, но в Холивуд оцелява само Скалата… и то с дупка в корема. Но още за това в следващия абзац, че този вече свърши.

„Rampage” анулира физичните правила, главно гравитацията и третия закон на Нютон /освен ако искрено вярвате, че Дуейн Джонсън може да противодейства на великански алигатор с равна по големина сила/, а за капак е едва 12% медицински коректен, поне по отношение на скалната анатомия. Някъде към края Скалата е ранен в онова свещено място около десния хълбок, където щом Ви прострелят в холивудски филм имате 97% вероятност не просто да оцелеете, ами сетне да тичате и скачате като олимпийски шампион. „Мисля че не уцели важни органи!”, казва Дейвис, но това щеше да е вярно само ако беше улучен в главата. Важното е, че откритата рана в корема не може да възпре Джонсън и в един момент той, а и самите Вие, ще забравите за нея, поне докато накрая нашият герой не реши да се хване многострадално за хълбока, сякаш той, а и самите Вие, току-що сте си припомнили какъв нечовешки дискомфорт изпитвате през последния половин час.

Тези от Вас, които все още могат да мислят след края на „Rampage”, не може да не се зачудят каква, аджеба, беше Великата Поука. Може би, че хората и горилите делят над 96% от ДНК-то си, но при Скалата процентът е по-висок? Или че природата може да направи колосални грешки, но не чак толкова огромни, колкото кариерата на Дуейн Джонсън? Или, може би, че няма нищо лошо в това да си приятел с горила, стига разликата в IQ-то да не е повече от 5 точки? Дълго може да се дебатира какво е искал да каже Авторът на този непреходен зоологически шедьовър, което в случая би било плюс, защото това ще е и най-дългият дебат за филм със Скалата. Но когато пушекът от срутените сгради се разсея, финалните надписи потекоха като кръвта от врата на великденско агне с лош късмет, а четиримата зрители в киносалона се насочиха към изхода, аз достигнах до реализацията, че ако не запомня прожекцията с нищо друго /а аз няма/, то поне ще я помня завинаги с факта, че „Rampage” беше моят личен 9/11.

1.9/10