Ревю: „Междузвездни войни – Епизод 8: Последните джедаи“ (Star Wars – Episode VIII: The Last Jedi)

В памет на адмирал Акбар, R.I.P.

Според Айнщайн дефиницията на лудостта е да правиш едно и също нещо, а да очакваш различен резултат. По тази логика аз съм най-лудото копеле на Земята, защото за пореден път гледам „Star Wars”, очаквайки че ще е добър. „Епизод 7”, по-известен като „Епизод 4” с нови плъгини, беше търпимо забавление, хранещо се от фенската носталгия и даващо, ако не качествено кино, то поне „нова надежда” за някакъв потенциал в следващите епизоди. Е, следващият епизод е налице, нарича се „Последните джедаи” и в него всички джедаи надежди умират.

„Епизод 8” е 150 минутна каша /най-дългата серия от сапунката/, в която сумарно има общо 5 минути добро кино, ако изобщо останете заинтересовани в кадрите, за да ги идентифицирате. След Джар-Джар Ейбрамс, върховните лидери от DISNEY са решили да сменят посоката на уриналната струя и са повикали Раян Джонсън – режисьор, който търси мястото си в комерсиалното кино и съдейки по “Looper”, все още не го е открил. Също като Гарет Едуардс в “Rogue One”, Джонсън прилага неортодоксален поглед към стандартните старуорщини и това щеше да е отлично, ако не бе пресиран от юдейската десница на DISNEY, контролиращи всяко негово решение, особено в сценария. Напълно обективно, „Последните джедаи” е сред най-добре заснетите епизоди, но визуалните му джакпоти са разпилени, емоционално дистанцирани и пренебрежимо малко като брой – просто откъси от сцени, в които да си кажете „Брей, доста яко… като за “Star Wars”.

На режисьорския пулт Джонсън е витален ресурс за „Епизод 8”. Проблемът е, че шантавите завои в сюжета и тираничната студийна намеса няма да Ви позволят да видите авторската му експресивност в пълния й блясък. Понеже най-големият немезис на Силата не е Тъмната страна, а сценарият. Не съм изцяло убеден защо DISNEY са теглили майните на Лорънс Каздан, а са преценили, че Джонсън е уредът, който да хармонизира сензитивен наратив като този на втора част от трилогия, ала грешката им лъсва още в увода. Никога не съм бил чак такъв фен на “Star Wars”, обаче дори на мен ми стана неудобно, когато разбрах, че хуморът е на ниво „Ало, търся генерал „Хлъц”! Имам съобщение от майка му!”  Верно ли, брат, верно ли от майка му?! Толкова беше смешно, че даже двама-трима души в киното се закикотиха от кумова срама.

Това, разбира се, е само прелюдия към обезсърчаващите глупости, очакващи Ви във втората половина, където плоски лафчета се размятат, като велики уанлайнери /изтърканото блокбъстърско клише “Need a lift?” е използвано два пъти в рамките на половин час/, а някои от репликите са толкова неестествени и изговорени с видими резерви от съответните актьори, че правят малоумните изказвания в „Нова надежда” да изглеждат като изгубени Шекспирови съчинения. Свръхестествено драматични моменти са размивани от тъпашки лиготии, както в актуален стил „полицаи гонят негър, яздещ извънземни катъри”, така и в класически стил „полтъргайстът Йода бие Люк с бастунчето си”, което наистина беше забавно преди има-няма 30 години. Не знам дали Ви става ясно, но DISNEY са успели да вземат поп-културен феномен и да го смачкат в най-обикновена машина за продажба на играчки, която е само малко по-добре заснета и интелигентна от „Трансформърс”. Тук вече не говорим за Събитие, а за ежегоден конвейерен продукт. Без да преувеличавам, за мен най-готиният момент от всеки “Star Wars” е винаги онази тиха и изпълнена с трепет пауза между надписа “Преди много време в една далечна галактика” и ударната музикална тема на Джон Уилямс – сега, за първи път в живота си, я преживях с кравешко безразличие, защото DISNEY някак си съумяха да ми отнемат дори тази позитивна секунда.

Новата китайка Роза е толкова грозна, че с Фин са си лика-прилика.

Малко се отклоних, прощавайте. Връщам се на сюжета, който накара всички мидихлорини в тялото ми да излязат през дебелото черво. Цялостната структура на събитията и мотивацията на героите будят недоумение. Филмът се движи на три фронта, като два от тях са симбиотично свързани /преследването на Съпротивата и приключенията на Фин и Роза в Монте Карло/ и точно там се забелязват такива адски пробойни, че ако бунтовниците правеха такива пробойни с атаките си, Империята щеше да остане без Кръстосвачи. Веднага пояснявам – за да избяга корабът на Съпротивата в хипер-супер-космоса, нео-партизаните трябва да хакнат звездолета на Сноук, затова изпращат своите expendables Фин и Роза на планетата Казино Роял, където да открият съответния хакер. Оттам следват 40 минути на весели гоненици и ха-ха-сцена, в която BB-8 стреля охраната с жетони от ротативка. В същото време обаче, бунтовниците решават да избягат с транспортните си кораби, изоставяйки главния, с което практически обезсмислят всички действия на Фин и Роза. Ако не сте схванали ще повторя – горе-долу 30% от този филм имат нулева сюжетна стойност. Това не е просто сценарен провал, ами направо обида за интелекта на зрителите, следящи развитието – знам, че не са много, но все пак има и такива.

Вълната от помия обаче не спира там, нито изсъхва с времето. Постепенно изгражданата динамика в отношенията и манталитета на персонажите е разпердушинена, сякаш „Епизод VII” въобще не се е случил. Първо имаме Рей и Кайло, които много се мразят, но пет минути след като го е анатемосала с цигански клетви, Рей внезапно вече иска да го „промени” и даже се самопоканва на кораба му, за да му стане BFF. А? Ко каза?! Кайло-Шмайло все още се колебае между сексуалната и емоционалната си ориентация, като тук поне става ясно, че е намразил даскала Люк, защото се е събудил през нощта и го е видял над леглото си, гледащ жадно с еректирал меч и си е казал „Не! Няма да ти позволя да блудстваш с мен… не и отново!” Нещо повече, забележете как сюжетът грижливо подготвя почвата за любов и неизбежно чифтосване между Рей /Светлата страна/ и Кайло /Тъмната страна/, вследствие на което да се изроди Бебето на Баланса. Имаме си полу-еротично докосване на ръце, възбудено дишане и shirtless сцена с Бенджамин Соло, показваща колко добре се епилира със светлинната самобръсначка.

Кайло най-после довърши това, което дядо му започна – счупи си маската.

Помните ли химията между Рей и Фин? Забравете я! Фин вече е отстрелян дълбоко във friend-зоната, но като компенсация получава собствен политкоректен романс с новата героиня – трътлестата инженерка Роза. Първоначално си помислих, че е някакво извънземно, но после се оказа, че очите й са цепки, защото е азиатка, така че не повтаряйте грешката ми. Грозотата й е като Черна дупка, която колапсира в самата себе си и някак успява да я превърне в чаровна. Накрая даже има самоотвержена сцена, където Фин за малко не се претрепва в едно имперско оръдие, но за жалост бива спасен точно от Роза, което за мен автоматично я прави отрицателен герой.

А помните ли другата химия, онази хомоеротичната, между Фин и Поу Дамерън? Забравете я! Съ-противният пилот е понижен до едноизмерен „Топ Гън”-имитатор с афинитет да стреля и взривява разни неща, стига никой да не го кара да разсъждава. Но поне пилотажът му е висш, спор няма. Още в първите няколко лупинга, Поу-Уоу извършва професионален маньовър на 180-градусово завъртане с ръчна спирачка – летателен похват, който съм виждал само веднъж преди. В „Смотаняци”. Язък за таланта на Здравко от „Биг Брадър” да играе толкова елементарна роля. Ала ако има актьор от „Епизод 8”, който реално да се самоунижава във всяка наносекунда от екранното си време, то това е Донал Глийсън а.к.а Генерал Хлъц, деформиран не просто до типичната за Империята стереотипна нацистка карикатура, а направо в корен квадратен на плазмодий, чиито единствени появи са свързани с това някой да го подхвърля наляво-надясно, докато той предсмъртно скимти като котка в ръцете на Алф. Не знам за Вас, но ако бях на мястото на Глийсън, щеше да ме е срам да говоря за това участие пред баща си, камо ли да го включвам в портфолиото си.

Срамът за каста продължава отвъд и като казвам „отвъд” имам предвид Отвъдния свят и съответно Кари Фишър. Навсякъде се тръбеше, че след кончината й Джонсън е направил така, че „Последните джедаи” да е достойно изпращане на култовата принцеса/генерал Лея и ако това, което видях, е „достойно изпращане”, значи наследниците на Фишър, а именно – кучето й Гари Фишър – трябва да съдят DISNEY. Най-вероятно няма да запомните Лея с нищо друго, освен с една наистина ужасяващо малоумна сцена, където е изстреляна в Космоса след експлозия и прекарва няколко минути във вакуум, но изведнъж решава, че е Жената-Чудо и генерира ускорение от вградените в задника си реактивни двигатели, за да се върне обратно на кораба. Егати нещастната пародия! Ако тази сцена е „поклон“ пред нещо, то това е хероиновата зависимост на Фишър, понеже е по-зле от наркомански кошмар. Лея никога не ми е била интересна, но тук буквално умря за мен – в пряк, преносен и междузвезден смисъл. Честно Ви казвам, това са двете най-жалки минути от цялата прожекция на „Епизод VIII” и тук броя даже трейлъра на „50 нюанса освободени”.

Най-ироничното е, че Джонсън е решил да спаси героиня на мъртва актриса, а да убие герой на жив човек. Говоря, разбира се, за дъртия отшелник Люк Скайуокър, който изглеждаше ОК като възрастен учител-мъдрец, но накрая реши да се прави на мачо пред Кайло Рен и интеракцията им уби всичките ми мили спомени за него. А също така уби и него. Или по-скоро се самоуби? Какво, по дяволите, се случи, мамка Ви? Суб-сюжетът с Люк и Рей пък е пълен с типичните клишета от сорта на „Не искам да те обучавам!” и пет минути по-късно „Добре, ще те обуча!”, както и „Няма да се замесвам!”, а сетне вече е замесен. Люк е избрал да живее на остров Скелиг, където цока прясно мляко от извънземни биволици, хапва печени поргове и удовлетворява половите си нагони с рептилоподобни монахини. Рей обаче иска да бъде обучена и той я обучава, ама на какво я научи, така и не става ясно. Важното е, че накрая и „като на кино” тя е по-силна от Скайукокър и равностойна на „ин-ян” половинката си Кайло.

Рей иска да влезе, но Люк я пъди – много драма!

Самият Кайло претърпява най-видимо развитие, понеже осъзнава абсурда на маскирането си и в 99% от „Последните джедаи” е с натуралната си асиметрична мутра. Мутрата е на Адам Драйвър, когото много жени гласят за сексимвол и този символ е „минус”. Ако трябва да съм честен, баш Драйвър е истинският MVP на „Епизод VIII“, може би защото е приел насериозно критиките от предната серия и поне се опитва да бъде физически заплашителен. Същото не може да се каже за работодателя му – Сноук – чиято история е приключена с шокираща плиткоумност, особено като се има предвид грижливо трупаната мистерия и тежест около него в „Силата се пробужда”. Заебете това – оказва се, че Сноук е копи-пейст на Императора от „Епизод VI” и досущ като него бива убит от собственото си протеже. Много, много, рядко тъпо. Приблизително също толкова кретенска е и участта на лъскавата капитан Фазма, която мислех че умря още в миналата серия, но тук отново е с арсенал от три реплики и даже има време да размаха няколко пъти пръчката си, преди да бъде покосена от негър с горделивия пънчлайн „Аз съм бунтовническа измет!” LOL, някой да ми донесе VHS да си запиша филма на видеокасета – нямах представа, че “Star Wars” вече е тъп 80-тарски екшън!

Мързи ме да си хабя пръстите, за да споменавам в „дълбочина“ кратките роли на Бени дел Торо и Лора Дърн, както и да посочвам камеото на Джъстин Теру и Гарет Едуардс, нито да уточнявам какво конщунство са мизерните появи на R2-D2, C-3PO и Чубака, нито искам да се ядосвам повече за кухата сцена между Люк и Йода, а най-малко желая да коментирам изумително безпаметните композиции на Джон Уилямс, който наистина трябва да си почине /спокойно, имам предвид – почине, а не „почине”/, защото е видно, че главата вече не го слуша, а също и музиката. Ще спомена само, че това е първият епизод с книги на хартиен носител и първият епизод, поне по моите спомени, където джедиизмът се определя като „религия”. Единствените моменти, които наистина ми харесаха, бяха суицидният хипер-скок на Лора Дърн и сетингът на солната планета, където много хитро дизайнерско решение бе всяко съприкосновение с почвата да предизвиква кървавовиден облак. Звучи привидно поетично, но никак не променя факта, че гледаме просто вариация на битката в Хот от „Епизод 5”.

Филмът е тотална поргия.

„Последните джедаи” завършва с Надежда /нищо, че от цялата Велика Съпротива са останали осем хуманоида, три робота и един саскуоч/, но и с обещание за още няколко спинофа за Детето-с-Метлата, което ще се превърне в следващия Дъ Чоузън 1 – може би Пюк Шитмейкър или Фют Коксъкър – името все още се обсъжда в офисите на DISNEY.

Накрая и на последното място, което заслужават, малко за пилешките хапки, с които филмът се промотираше, а именно – плюшените паразити, наречени „порги”. За незапознатите, това са говна в перушина, по-известни като Играчка №1 в списъка до Дядо Коледа на всяко дете, болно от синдрома на Даун. Иска ми се да вярвам, че поргите не са само мърчъндайз, около който е завъртян тричасов филм, но всички знаем, че си е точно така. Те са навсякъде /дори си имат гнездо на Хилядолетния сокол/, а най-емблематичният момент с тях е сцената, когато Чубака е изпекъл едно поргче, а няколко други го гледат с миловидни, но обвинителни, очички. Толкова хумор, толкова неловък!

Мисля да приключвам, защото по-добре от това няма да стане и тук не говоря само за моето „ревю”, а за целия франчайз. „Последните джедаи” е категоричното доказателство, че „новото ръководство” е оперирало “Star Wars” от оригиналност, митология или култовост и оттук-насетне ще гледаме агресивно набутване на маркетингови стратегии, маскирани в гащите на псевдо-кино. Всичко, което сте обичали в сагата, е умъртвено или тепърва ще бъде ликвидирано, а новите попълнения са по-скоро дразнители, отколкото находки. Това е погребален филм, както за сагата, така и за Кари Фишър, но разликата е, че Фишър поне си отиде бързо и безболезнено, докато “Star Wars” ще продължава агонизиращите си конвулсии още дълги години.

4.7/10