След рождения ден на блога получих своите заслужени 15 минути слава, а след изненадващото мнозинство от позитивни коментари получих и 100 точки ego boost. Зареден с тази нова енергия, е време да се върна към анал-&-зирането на тъпи филми от всякакъв сорт. „Карибски пирати 4“ е представител на този сорт. Не знам кое ме накара да прекрача прага на киното, знаейки че ще гледам четвърта част на детски филм, правен по циркова атракция. Дали беше факта, че нямаше нищо друго в киноафиша, дали беше заради предчувствието, че поне това ми ревю ще бъде прочетено от някого, или защото ако не бях дал парите за билет, щях да ги дам за къде по-неприятни неща, като например кола маска на скротума си. Нямам идея, но фактът е, че влязох в киното, седнах като пич и се загледах в екрана с надежда в ценителските си очи. Четиридесет минути по-късно и няколко изнервени поглеждания към часовника,  съжалявах за грешката си, ала още повече съжалявах за пропуснатата кола маска, която вече ми изглеждаше много по-привлекателния вариант. Ако бях обикновен ревюист, щях да Ви кажа просто, че филмът ме е „разочаровал”. Аз обаче не съм обикновен ревюист /всъщност, ако изобщо мога да мина за ревюист, то аз определено съм „специален” такъв/ – ето затова, ще Ви разкажа надълго и нашироко за четвъртата ми интеракция с кап. Джак Спароу, а Вие сами си направете изводите.

„Карибски пирати” бе събитие. Не събитие за киното, нито дори събитието на годината, но определено бе събитие за дебелите гуши на Disney, които съумяха да сътворят една масивна и внушителна по размерите си дойна крава с изящни и лесно източващи се вимета. Да се направи цял франчайз от проста панаирджийска люлка не е особено идейна работа, но тактиката определено даде резултати. Първият „Карибски пирати” направи своеобразен фурор и се превърна във внезапен хит, обещаващ множество сикуъли/прикуъли/спинофи. Не стига това, ами Деп дори бе номиниран за Оскар, което за мен бе голям туист, макар и не чак толкова голям, колкото номинирВането му за „Туристът”. Последваха две продължения, които бяха видимо налети с бидони от зелени гущери, а Гор Вербински имаше бюджетната възможност да се развихри, че дори и да се олее. Една завършена трилогия, която обаче нямаше начин да остане завършена, особено щом от Disney се усетиха, че това е единственият им филм, от който могат да печелят до Денят на страшния съд. Ето защо, след дълги спекулации, преговори и увещания, свързани с уволняването на добрия приятел на Деп – Дик Кук – серията е продължена с четвъртата си част, в която капитан Спароу, Барбоса, ведно с останалите урунгели, отново са облечени в пиратските си носии и беснеят из хавайските морета. И тъй като знам, че ревютата ми са дълги и трудни за четене, Ви уверявам, че в момента пиша изключително бавно, с надеждата този път да смогнете да се ориентирате.

Нека първо си зададем въпроса, кому бе нужен този филм. Нека и отговорим на този въпрос – на Disney, очевидно. Не на децата, не на зрителите, а на годишния счетоводен баланс на Disney. Нека си зададем и втори въпрос – защо Джонатан Деп участва във филма отново? Айде и да си отговорим – за пари. Не за слава, не заради децата си /както често се опитва да се оправдава пред медиите/, а заради годишния си семеен отчет. А сега нека зададем и въпроса за 200 милиона долара – къде, в името на Тор, са отишли всичките парите от бюджета? В зрелищни ефекти – мне, в епични корабни битки – хич; в оригинални каскади – мба; в екзотични локации и интересен сюжет – hell no! Добре тогава, къде са парите? Ще Ви отговоря – в рекламата и в левия джоб на мистър Деп. Останалите трохи са пръснати за същинските и важни неща по продукцията, но по-голямата част от бюджета са точно там, където Ви казах. И след като знаем отговорите на тези три въпроса, сериозно ли искаме да гледаме подобно конвейерно и комерсиално отпадъче, че и да се блъскаме после в гърдите с оправдания за „guilty pleasure”, „mindless summer fun” и други заучени реплики. Не и аз, мили деца.

Комерсиално, та дрънка. Премиерата на „Карибски пирати 4” се превърна в най-мащабният opening day за киното на 2011 година, откривайки филма в 4 155 кина само в САЩ. Да не говорим, че още от първия си ден, филмът нагуши $35 милиона и сериозно почна да ме дразни. Врътката обаче е следната – в сравнение с третия филм, който се е излъчил в повече кина на премиерния си ден и е спечелил $42 милиона, „В непознати води” всъщност губи надпреварата. То не е надпревара, тъй като Disney се състезават сами със себе си, но резултатите са показателни, че четвъртата част ще получи много по-малко приходи от третата. Съответно, петата ще получи по-малко от четвъртата и т.н. и т.н., докато порочният цикъл не завърши в нечий външен клозет. И като казвам $35 милиона имайте предвид, че голяма част от тази сума е дошла от по-високите 3D билети, което означава, че без този си трик, филмът съвсем щеше да потъне в непознатите си води. Изброявам тези сухи статистически данни, за да загреете, че колкото и доходоносен да е даден франчайз, той е обречен да се съсухря с времето, а когато продълженията му се правят само и единствено за пари, този провал е още по-очевиден. Не казвам, че „В непознати води” ще flop-не /напротив, направил е $90 милиона само от първия си уикенд в САЩ/, но всичко това е машина за пари и ние просто ги даваме, за да гледаме изкуствено и насила сътворен продукт, без грам свежест, нито мерак, нито дори живинка.

След успеха на първите три филма стана ясно, че основната двигателна сила на поредицата има име и то е Гор Вербински. Четвъртата инсталация няма този късмет. Бай Гор е аут от екипа, а на негово място е положен захиленият лик на Роб Маршал, който до онзи ден подскачаше из снимачните площадки на пищни мюзъкъли, а днес вече командва каст от миризливи пирати, които дори не могат да пеят. Маршал не става. Казвам го веднага, за да не Ви губя времето в странични приказки. Той просто не е подходящ за този франчайз, колкото и да се опитва. Не че Вербински е някакъв незаменим класик, но той поне притежава адекватното ниво на абсурдистични похвати, шантава визия и авторска смелост. Разликата не е голяма, но я има и се намира между краката на Роб Маршал, където вместо тлъсти мъдури, има празно пространство. Роби очевидно няма куража да замести Вербински, защото режисурата му е малко по-плодовита от кастриран помияр, а единствените му ходове са да действа на сигурно и чрез социално желани похвати. Вербински показа смелост и риск с първите три филма, правейки ги много по-сериозни, отколкото рейтингът позволяваше. Дори обеси деца в началото на тройката, което беше WTF момент за Disney филм. Тук Маршал е много по-нежен, подтикван от сексуалната си ориентация или просто от желанието да се хареса на всички. И пак не става, горкият. Може би героите не са толкова разкошни, може би в сценария няма достатъчно песни и танци на народите, а може би просто Маршал не е успял да се възползва от финансовия потенциал на млекодайния франчайз. Каквато и да е причината, липсата на Вербински е повече от осезаема и то в много лошия смисъл. Иронично на заглавието си, „В непознати води” няма толкова вода, колкото суша и тази суша е изцяло режисьорска.

Сюжетът на „Карибски пирати 4” продължава този на третия филм, макар и няколко години по-късно. Джак Спароу бива заловен в Лондон, тъй като притежава специфична карта, показваща местонахождението на Фонтана на младостта – приказно място, където се лее минерална вода с мистериозни pH 5.5 бактерии, които забавят стареенето и изглаждат палавите бръчки. В търсенето е включен и стария познайник – капитан Барбоса /Джефри Ръш/, нает като ловец на пирати от краля на Англия, понеже колегата корсар Черната брада му е отмъкнал „Черната перла”. /получава се тавтология с думата „черна”, затова ще се обръщам към злодея като капитан Мъхеста брада/ Като трето главно лице се включва и красивата дъщеря на Мъхеста брада – Анджелика /Пенелопе Круз/, която има обща интимна история с Джак, но в момента отношенията им са жежки, тъй като Джак винаги го е давал малко омекотена китка. Цялата тази пасмина от миризливи селяни поема своя път по картата, търсейки едно и също нещо. Някои обаче го търсят с цел, други – само защото така пише в сценария. По пътя си срещат самия капитан Мъхеста брада /Йън Макшейн/, който е много зъл и лош, но не разбрах точно как. После се сражават с възбудени русалки, предвождани от Джема Уорд и… ами това е всичко, приятели. Ако сте очаквали повече, значи сте седнали на грешното място, в грешното кино, на грешния филм.

Противно на очакванията, „Карибски пирати 4” не е „пиратски” филм, защото ако беше, това трябваше да означава, че нарушава нечии авторски права. Той е приключенски филм с щъкащи пирати. И пиратите не са сомалийски /защото така всичко щеше да завърши с някое дружно клане/, а карибски, макар и филмът да е заснет на Хаваите и то само малко след заминаването на каста от „Изгубени”. А характерно за филмите с пирати /особено тези със супернатурален привкус/ е, че могат да разказват за почти всичко и на никой няма да му дреме. Е, „В непознати води” разказва за Фонтана на младостта и наистина на никой не му дреме за него. Не само на зрителите, но явно и на самия кап. Джак Спароу, който се движи из сюжета като слепец със скършен бастун, без да има ясна идея защо и накъде отива. Основните виновници за баналния сценарий са отново Тед Елиът и Теди Росио, но този път пичовете са решили да го карат през просото. От позитивна гледна точка, историята им е много по-свързана и лесно проследима, но от друга – на никой няма да му хареса какво ще открие в нея, след като я проследи. Напълно съм наясно, че това е филм за деца, затова и няма да се впускам в детайлни плюнчения върху отделните аспекти на сюжета, но на места „В непознати води” просто си мирише. И то не на непознати води, а на отходни такива. Вярно е, че ако талантът можеше да говори, аз щях да си мълча, но същото може да се каже и за двамата Теди-та. Освен, че хорицата дори не са се помъчили да създадат собствена история, а е трябвало да се използват мотиви от едноименната книга на Тим Пауърс /нямаща никаква връзка с вселената на „Карибски пирати” до момента/, те са лишили от мотивация най-важния персонаж – баш капитана Джак Спароу. Той вече не е този екстравагантен, ексцентричен и с една дума – шашав по цялата глава пишман-пират, който помним от първия филм, а бързо и яростно се е превърнал в една пародия на самия себе си, която се движи и говори като героя, но всъщност е по-безлична и от гумена кукла в стаята на сериен изнасилвач.

Нямам идея защо е станало така. Може би Деп вече не се чувства толкова комфортно в кирливите си пиратски потури, или може би самият Спароу не е в свои води, участвайки в приключение, което дори не е негово собствено. Точно така, сюжетът на „В непознати води” арогантно избива Спароу от челното място и го праща с елегантен бекхенд в редиците на второстепенните герои. Той вече не е важен за сюжета, той не е катализатор на събитията, неговата роля е надцакана от тези на другите, които реално имат някакъв мотив да се движат напред и открият този пуст Фонтан на младостта. В сравнение с първите три филма, тук Деп има смущаващо по-малко екранно време, което обаче съвсем не му е повлияло на $35-милионния хонорар. Другото интересно за Деп е, че той орева интернет с писъците си как няма да участва в повече филми от поредицата, тъй като любимият му шеф е бил уволнен от Disney. Ала всички знаем, че „приятелството си е приятелство, но сиренето е с пари“ и едва ли е изненада за някого, че Disney са успели да подкупят Джони с подходящия чек и да го примамят да участва, ако не за нещо друго, то поне да изкара пари за частните колежи на децата и внуците си. Една от основните причини Деп да се навие за четворката обаче пак е свързана с дълбоко платонично приятелство – това между Деп и китариста на „Търкалящите се камъни” – Кийт Ричардс. Публична тайна е, че Деп е калибрирал образа на капитан Спароу на базата на характерни поведенчески черти на Ричардс и точно заради това последният имаше кратка роля като баща му в „На края на света”. За четворката, Деп изрично е разпоредил, че няма да занимава с черни перли, ако с Ричардс отново не споделят обща софра. Ето защо, чичо Кийт пак е на линия с кратка роличка, в която играе себе си. Тъпо е, но пък интересно от гледна точка на факта, че рядко се вижда първообраз и базиран на него герой, да делят една сцена.

Любовният интерес на Джак е в лицето на Анджелика, която е новото попълнение в пробойните на сюжета и авторите са се постарали да я покажат като равносилна и равноправна на самия Джак. Тя всъщност е огледално копие на Джак, но с по-разработен анус. Отношенията между тях са в сферите на мистиката, понеже така и няма да разберете дали са влюбени или загубени. В един момент се бият, после се мляскат, после се гонят, а накрая се карат – съзнавам, че току-що описах ежедневието на произволна семейна двойка, но във филма нещата не са толкова ясни. Да не говорим, че Пенелопе Круз може да е готина и да става за пиратка /макар и да не се казва Радка/, но химията между нея и Деп просто отсъства. И като казвам отсъства, имам предвид че не съществува в познатата ни реалност. Деп имаше същия химичен проблем и в екранните си взаимоотношения с друга Анджел-ка /Джоли/ в „Туристът”. Явно мистър Деп е по-срамежлив отколкото изглежда и се притеснява в присъствието на доказани нимфоманки. А и е нямало как иначе, като се има предвид, че по време на снимките Круз е била леко бременна и хормонално дебалансирана.

Към конкурентните двама капитани нямам сериозни забележки. Джефри Ръш е на обичайното си високо ниво, но ролята му вече е преместена в коловозите на жалостта – явно никой не си прави сметка, че той умря в първия филм като лош, после бе съживен за третия като добър, а сега никой не знае какъв е той последно – добър или лош; жив или мъртъв? Това обаче не пречи на Ръш да си играе за хонорара и нищо повече. Пък и е интересно да видим трансформацията му от ролята на изтънчен логопед в тази на неизмит морски вълк. Йън Макшейн също е стабилен позитив за филма, макар и минимален такъв, тъй като персонажът му се губи с липсата си на особени качества – той е просто незабележим на фона на злодея от предишните две серии – не само като визия /Дейви Джоунс бе едно от най-детайлните CGI мекотели в киното/, но и като реална заплаха – Макшейн е абсолютен изверг, но в случая Бил „кой е по-по” Най го надминава отвсякъде в злобарщината. Единственото запомнящо се нещо при него е, че владее умението да оперира вуду кукли и си има менажерия от сравнително интелигентни зомбита. Естествено, че ще има и зомбита, Вие какво си помислихте.

А сега е време за малко /но не много/ красота. На всички бе пределно ясно, че младият Уил вече е прокълнат в подводния Ад, докато възлюбената му Елизабет трябва да го чака по десет години, за да бъде шибана в задната част на таза, а това е съдба, която не пожелавам на никого. /проклятието, не шибането/ И тъй като техните one-in-a-decade копулации едва ли ще заинтересоват някого, освен продуцентите на “Pirates XXX”, а и са ирелевантни за сюжета, „В непознати води” ни запознава с непознати герои – мисионерът Филип /Сам Клафлин/ и ох-на-батко русалката Сирена /Астрид Берже – Фризби/. Любов трябва да има, но този път тя не е по време на холера, а по време на скорбут. Двамцата са специално селектирани да служат като сурогати на извинените Орландо Блум и Кийра Найтли. Клафлин обаче не е точно Блум. Не твърдя, че Блум бе добър, но поне имаше присъствие и някаква каризмичка, хайванина, докато Клафлин е просто Блум за бедни. Поправка – за крайно нуждаещи се. Героят му е една огромна нула и до последно не можех да си обясня защо съществува в сюжета. Момата пък е поредната европеидна изгряваща звезда, тъй като наскоро спечели награда в Кан за такава. Хубаво беше обаче покрай френската любов да научи и малко английска, защото девойката просто не може да изговаря репликите си и в повечето случаи акцентът й звучи така, сякаш Джаки Чан е бил внезапно стиснат за орехчетата. Причината за присъствието й е, че нашите пичове трябва да заловят real life русалка, защото им е необходима сълза от прекрасните й очи. За целта, ставаме свидетели на групов русолов /като риболов, но за русалки/ със силно селскостопанско излъчване /признавам, една от по-добрите сцени на филма/, в резултат на който шматката Сирена бива хваната и помъкната барабар с останалия филмов баласт. Някъде там, за първи път усещаме накъде отиват нещата – към поредната неземна любов между човек и приказно същество, като този път съществото не е вампир, върколак или там в каквото се влюбват съвременните пикльовци, а генитално възпрепятствана русалка. Първоначално лошите напразно се мъчат да я разплачат със заплахи и насилие, макар и от опит да знам, че едно показване на скротум е достатъчно за всяка благородна девойка да изригне в порой от сълзи. И в тази връзка, а и за да приключа с каста, ще отбележа присъствието на британския шут Стивън Греъм /”Сезонът на вещиците”/, по познат като BFF-а на Гай Ричи, който има малка и тъпа роля на герой с името Scrum. Честно, още две букви и щях да си помисля, че се ебават с мен.

Най-красивите скумрии, които някога съм виждал

Тук ще отворя една масивна скоба и ако забравя да я затворя, не ми обръщайте внимание. Още след „Малката русалка” /в която героинята носеше име на прах за пране/, голяма част от детството ми бе похабена в търсене на голи снимки на русалки. Дали защото подсъзнателно усетих как Disney се опитва да промотира тези създания като сексуални обекти /темата за извратеността на компанията е академична, но в случая ще спомена само скрития пишок в постера и сцената с ерекцията на свещеника/ или просто защото, когато нещо няма крака, то по-лесно се настига и употребява, не знам. Знам само как от малък си вярвах, че русалките миришат не само на риба, но и на еротика. В „Карибски пирати 4” русалките са представени като бледи, изнежени и невинни мъфини, които не възбудиха нищо в мен, освен желанието да си бия ваксина срещу анемия. Пък и горките създания са крайно ограничени, като се има предвид, че 2/3 от сексуалните им отверстия са покрити с люспи.

Редно е да уточня, че сценарият на „Карибски пирати” винаги е бил с много по-митологична, отколкото историческа нотка. Това може да се забележи и в костюмите на героите /особено тези на Уил и Елизабет от предишните серии/, които са шити за различни епохи. В настоящия случай заигравка с митологията също има, макар и да е трудно да се определи доколко е заигравка и доколко подигравка. Не говоря за това, че русалките са показани като вампири-амфибии с елемент на сукубуси, а за това, че главната такава е кръстена с името Сирена. Не знам дали сте наясно, но сирените всъщност са „реално съществуващи” креации от гръцката митология, които обаче представляват жени с пилешки черти. Т.е. да кръстиш русалка Сирена е все едно да кръстиш еднорог с името Пегас. Сега представите на децата за приказните твари съвсем ще се объркат, а и никой на печели от този митологичен буламач. Особено тези, които вече са гледали TV простотийката „Mermaids Chronicles: She Creature”, където пак имаше лов на русалки и те пак бяха изкарани като демонични кучки. Самата Астрид пък има такова срамежливо изражение на първична невинност, сякаш току-що е пръднала пред гаджето си по време на секс. Да не говорим, че единствената й функция за филма е да се разреве и/или покаже малко плът. Не много плът, разбира се, все пак говорим за PG-13. Така например, русалката е гола през повечето време, но никога не виждаме бюста й в пълната му прелест. /аз обаче го видях другаде/ Евала на Disney за престараването – в някои от кадрите дори кичурите на косата й се движат по CGI път, за да прикрият срамното зрънце истина. Още една тънка проява на перверзност от страна на компанията е и включването на репликата „I support the missionary`s position” във филм за деца, макар и не точно в този контекст, за който се сещате сега.

Тъй като „Карибски пирати 4“ е предназначен за пре-тийн аудитория, задължително трябва да имаме зомбита и вампири. Зомбитата вече ги споменах и все още ги мразя. Споменах и вампирите, но в случая те са маскирани като полуголи русалки. За момента няма внедрени върколаци, освен ако не се объркате от животинското излъчване и зверска мутра на боцмана Гибс. Отделно от това имаме и задължителните сюжетни неуредици, като например факта, че Мъхеста брада управлява „Черната перла” на автопилот със силата на мисълта си и запалва двигателя й с меча си, което тутакси обезсмисля присъствието на екипаж, но пък тогава откъде щяхме да вземем десетките статисти и пушечна мръвка. Ще си спестя коментарите и за финала, където са въплътени смайващо очевидни асоциации с „Последния кръстоносен поход” и то дори тъпо направени такива. Не знам за Вас, но аз не давам fuck за подобни евтинии. И под „евтиния“ нямам предвид бюджетна такива, защото вече уточнихме колко пари струва това заглавие. Имам предвид евтинията на нови идеи и оригинална визия. Веднага давам пример. Обърнете внимание на „екшъна” с лондонските карети в началото, когато Спароу трябва да скача от една каруца на друга, в напрегнато преследване с 1-2 конски сили. Действието е откровено жалко и смехотворно заснето, а да не говорим, че доста наподобява симиларната сцена от началото на „Островът на главорезите”. Но вместо да вкара малко повече разнообразие и ресурси в презентацията й, Маршал е решил, че много по-интересно ще да е, ако вкара Джуди Денч за кратко и ненужно камео на копнееща за сношение викторианска бабичка. За повечко хумор, нали се сещате? Щото сцената не ни бе достатъчно смешна преди това. Като казах камео, във филма има още едно такова – на култовия шебек от първите три серии, чието участие тук е екстремно минимизирано и най-вероятно е последица от творческите противоречия между маймуната и Маршал.

Музикалният департамент също е в батака. Ханс Цимер винаги ми е бил just a little bit of лекенце и тук отново го доказва. Не че музикалната му тема за „Пиратите” не ме кефи /слушал съм й всички видове ремикси/, а и Цимерчо се е постарал да промени малко звученето в някои от композициите си, но като цяло всичко е просто още повече от същото и аплаузите са безпредметни. Не за първи или втори път, а за четвърти. Вярно, че когато нещо не е счупено, не бива да се поправя, но понякога нещо трябва да бъде счупено, за да се направи по-добре. В тази връзка, препоръчвам да хвърлите едно око/ухо на адската музикална пародия от новия албум на The Lonely Island, която отлично показва накъде се е запътил франчайза – може да я преслушате при колежката Lu с готините очила.

Относно техническата част на филма, за „Карибски пирати 4” са използУвани небезизвестните RED камери, което е просто прекрасно, но в нито един момент не усетих защо трябва да ме радва. Спрямо злоупотребата с третото измерение пък имам две новини. Добрата е, че всичко е заснето в 3D, а не пост-конвертирано. Лошата е, че разликата между двата формата е малко по-голяма от половия орган на Доналд Дък. /ето още една извратена тенденция на Disney – защо, по дяволите, Доналд Дък винаги ходи без гащи?/ 3D-то на филма отново и като всяко 3D не върши нищо полезно, освен да пуска по някоя и друга зрителна лиготия, а единствените запомнящи се триизмерни ефекти са една росна капка и две остриета, насочени в посока на зрителите. И което е по-зле, лентата си върви и без да слагате съответните очила, както проверих на няколко пъти. Даже може би ще е по-добре и да не ги слагате, тъй като на излизане пак имах някаква адска болка в черепа, която се конкурираше с болката от последния път, когато си чесах скротума, без да си изрежа ноктите. /на ръцете/

За финал е неизбежно да предупредя, че ни очакват още /поне/ две серии от сагата, тъй като отрочето на Маршал е събрало почти $350 милиона от първите си пет дни, което на всяка планета означава само едно – задължително продължение. Мазната брадавица Джери Брукхаймър със сигурност потрива изгладените си от липса на физическа работа длани с ехидна усмивка, докато гледа боксофис резултатите и това е напълно нормална реакция. Ненормалното в случая е, че това не е филм, а стока, която ще се ре-произвежда на всеки няколко години, докато първите й зрители получат бели косми в ушите, а новото поколение престане да се интересува от темата. Тоест, още поне 15-20 години на корсарски неволи, повечето от които ще са отново с Деп, защото и ние и Вие знаем, че без Джони Деп, филм за карибски пирати просто не може да функционира. „Йо-хо-хо и бутилка ром!” са възкликнали героите на Робърт Луи Стивънсън. И това е така – със сигурност ще искате да пиете нещо силно и алкохолно, след като излезете от киното. За да забравите спомените или да промиете горчивия вкус на тлеещо лайно в устата си, е отделен въпрос.

Заключението е, че „Карибски Пирати 4” страда от същата проказа, от която боледува всяка една четвърта част и щом Лукас не си взе поука след „Индиана Джоунс  4”, то едва ли Disney ще го направят баш сега, когато Джак Спароу е по-известен дори от въшлясалия им плъх Майкъл Маус. Ала нека завърша позитивно поне веднъж. Филмът имаше ефект върху личността ми, макар и не точно такъв, какъвто предполагате – накара ме да си спомня с носталгия за златните години на куестовете и след като се върнах вкъщи си свалих всички серии на истинското пиратско забавление „Monkey Island”. Ако не друго, то поне e ясно, че във всеки един пиксел от тялото на Гайбръш Трипууд има вложени повече талант, интелект и хумор от цялата лента на „В непознати води”. Гръм да те удари, Джак Спароу – теб и продъненото ти корито!

4.0/10