След като локвите от новогодишната повърня по улиците и домовете Ви са изчистени прилежно от някой парцал с парцал в ръка, е време да Ви посрещна за добре дошли с първото ревю за 2011 година в моя скромен, но и пропит от имагинерно его, блог. По стара народна традиция, годината се познава с първото същество, което премине прага на жилището Ви – ако то е визуално противно, годината Ви ще бъде неуспешна, но ако бъде красиво или дори чистоплътно, то през 2011-та ще се радвате на някакви благини. Ето затова не бива да бъда винен, че изпратих в несвяст първата партида от мургави сурвакари, които дебнеха входната ми порта, врещейки за парче от празничната баница, като вместо такава получиха няколко символични юмрука по заскрежените си бузи. Но стига битовизми – днес ще Ви занимая с първия филм за годината, който гледах и който реших да презентирам пред все още примижалите Ви от празничните снаряди очи, с тази разлика обаче, че ако поговорката за „първото нещо” след НГ е вярна, то ни очаква уникално дебилна филмова 2011-та.

Признавам, че не притежавах никакво предварително инфо за „Туристът”, с изключение на това, че е римейк, правен от оскароносец и /за щастие?/ няма никаква връзка с едноименния роман на Богдан Русев. Ето защо приех /така както предполагам са се заблудили и повечето от Вас/, че става въпрос за сериозен филм, който ще варира професионално между тънката червена линия на трилъра и ударната романтика, която винаги съпътства двама непознати американци в чужбина. Каква обаче бе изненадата ми, когато след края осъзнах, че последното нещо, за което е трябвало да приема филма е „трилър”, а предпоследното – „сериозен”. Защото „Туристът” всъщност е една ситуационна комедия, която е толкова subtle имплантирана в уж-драматичен сюжет, че по-възпрепятстваните от Вас ще се объркат дори повече, отколкото след последния филм на Дейвид Линч. Не, скъпи приятели – „Туристът” си е една относително забавна, но умело прикрита развлекателна история за неловките премеждия на два колоритни образа, единият от които по-едрогърд от другия. Скеч, маскиран в час и половина шпионски гимнастики и актьорски преигравания, през първата половина на който ще се смеете наум, а през втората – на глас.

За режисьор на този сценичен фарс е селектиран Флориан Хенкел вон Донерсмарк, чието име лесно можем да асоциираме с черна униформа на Гестапо, ако ни е толкова акъла, разбира се. През 2007 немецът спечели чуждоезичния Оскар за комунистическата си драмичка „Животът на Другите”, в която също нищеше перипетиите на шпиони, но от доста по-сериозен ъгъл. Един от драскачите на настоящия скрипт пък е Кристофър Макуири, сценарист на „Обичайните заподозрени”, което също бе заявка, че зрителите няма да останат интелектуално изнасилени в киносалона. Да не говорим, че в главните роли са набутани две от най-известните и скъпоплатени имена в Холивуд към днешна дата, а сетингът на целия филм е романтичната и красива Венеция. Стабилен режисьор, опитни сценаристи, красиви актьори и екзотични локации – all check! На теория всичко трябва да е перфектно, а уханието на безапелационен бокс-офис успех да надвишава вонята на венецианските канали, но някъде по трасето някой е направил правилната крачка в грешната посока /или обратно/, срутвайки цялата тази потенциално добра продукция в локва от слуз.

„Туристът” ни запознава с неземно прекрасната Елиз /Анджелина Джоли, с 12 различни тоалета през целия филм/ – сексапилна агентка на Интерпол, която е влюбена в енигматичния лешпер Александър Пиърс – изпечен мошеник, откраднал два милиарда от руски мафиот с пъпка на челото /Стивън Бъркоф/. Тя получава мисия да се качи в един влак за Венеция и да прелъсти първия шанток, който прилича на Пиърс, за да заблуди ченгетата и мафиотите, които го търсят. В същото време, самият Пиърс си е направил пластична операция на сурата и никой не знае как изглежда тия дни. Джони Деп от своя страна играе невзрачния американски турист Франк Тупело, който има късмета да пътува в същия влак, в който Елиз търси своята жертва. Много скоро waypoint-ите им се пресичат и двамата започват стокообмен на палави погледи, похотливи гримаси и страстни флуиди. Елиз сваля Франк за около 1.7 секунди и го кани в хотела си във Венеция, откъдето нещата загрубяват, защото всички започват да го мислят за истинския Пиърс и да го преследват, обстрелват и което е по-зле – потъпкват правата му на американски гражданин.

Сюжетът е смело конвертиран от френския оригинал „Антъни Зимър” от 2005 година, в който грееха а-остаряващата София Марсо и един друг актьор. Историята е почти едно-към-едно, така че хората, гледали оригинала не само, че няма да бъдат особено изненадани, но има вероятност да сменят няколко нюанса на зеленото от яд, когато видят колко безвкусен и лишен от съдържание може да е един съвременен US римейк. В „Туристът” като че ли авторските сили са били впрегнати да глорифицират тялото и лицето на кака Анджелина във всеки един кадър /като се започне от откриващата сцена, в която камерата центрира задника й/, превръщайки филма в 90 минутна реклама на напращялата брадпитовица. В един момент зрителят има чувството, че е попаднал в някакъв TV spot на дамски парфюм, където главната героиня винаги върви елегантно и грациозно в близък план и на леко забавен кадър, докато зад нея група мъже от всякакви възрастови ограничения обръщат горните си глави, захласнати от красотата, която ги е обдухала. Тук Джоли върши почти същите действия и повечето реплики на трети лица във филма са насочени към нейното съвършенство. Жалко само, че ни е спестила голата си плът – нещо, което със сигурност щеше да направи от „Туристът” много по-гледаемо преживяване. Но той си е PG-13 комедия и ние не бива да забравяме това.

От другата страна на гондолата пък е Джон Кристофър Деп ІІ, който отново е заставен да играе ролята на леко смахнатия лузър, вечно неразбиращ какво и защо се случва около него, но въпреки това участващ активно във всяко действие чрез собствено мнение. Тук не виждаме нещо по-различно от стандартния Деп, повтарящ едни и същи мимики и жестове от повечето си филми, но този път срещу $15 милиона хонорар. Единствената разлика с предишните му въплъщения е, че в „Туристът” е принудително затлъстял за нуждите на ролята си, което по никакъв начин не занижава красотата му, тъй като едрите бузи го правят дори по-чаровен. С мизерна роля за фон пък е турен и русолявият тъпкач на Дженифър Конъли, който играе агента, търсещ самоличността на Александър Пиърс под дърво и воденичен камък. Пол Бетани така и не се научи, че не е интересен за гледане в нещо различно от религиозен сюжет, така че е по-добре да ни спести присъствието си, освен ако не е свързано със celebrity sextape на жена му. С Бетани е и една от най-смехотворните сцени, в които възстановява – забележете – изгорено на парчета писмо и дори го разчита с една компютърна програма, сякаш току що е изгледал последния сезон на „CSI”. Може би е редно да спомена и краткото участие на урунгела Руфъс Сюъл, който се появява във филма за общо 30 секунди на ключови места, просто защото… трябва да е там.

Бидейки развит във Венеция, „Туристът” набляга на романтичните искри, избухнали между Франк и Елиз и на техните интимни разговори, изтъкани от поетични словосъчетания. /първото нещо, което Франк й казва, когато я вижда с вечерната рокля е “Fuck.”/ Това би наелектризирало пубичните косми на романтично настроените зрители, които очакват някаква интересна и реалистична любовна нишка до момента, в който става ясно, че „Туристът” всъщност съдържа диалог, на който има вероятност да се задавите със слюнката си от смях. Никога досега не бях чувал толкова грозни реплики, излезли от устите на толкова красиви хора, поне не и от „Здрач” насам. Шпионските любови и задушевните моменти между двамата главни герои са до такава степен абсурдни и изкуствени, сякаш гледате първите свалки между елитна курва и селския идиот. Вярно е, че нещата са опростени умишлено до максимум, но дори всеки максимум си има някакви граници, по дяволите. Тя сяда до него във влака, кара го да я заведе на вечеря, после го мъкне стаята си в хотела, а горкият Франк гледа безволево като шиле пред гилотина и се съгласява с всяка нейна дума, без да си зададе резонните въпроси коя е тя, защо е толкова напориста и какъв е той, че да заслужи вниманието й. Но на кого ли му пука всъщност? След като сме замаяни от градските красоти на Венеция и телесните такива на Джоли, едва ли подобни въпроси са на челно място в дневния ни ред, зает от напудрена романтика и измъчени опити за напрежение.

Историята на „Туристът” взаимства свободно от филмите на Ал Хичкок, в които имаме случай на сгрешена самоличност. Тук обаче нямаме реална мистерия – всъщност има, но тя е разплетена като скъсан терлик още в самото начало и публиката просто няма нервите да следи развоя на конците до края, имайки предвид, че финалният „туист” е изяснен още в първите минути. След като няма реална интрига, героите също стават скучни, защото плахите им напъни за подгряване на интереса будят единствено срам и/или досада. Филмът определено не печели и от режисурата си, която лесно може да се обърка с тази на стажант в НАТФИЗ, нито от сценария, защото въпреки няколкото смехотворни опити за нововъведения, той всъщност си е груб copy-paste на френския оригинал, точно както беше случаят и с другия актуален римейк – „Следващите три дни”. Тогава какво точно трябва да видим в „Туристът”, за да не го низвергнем като поредния минерал, изскочил със засилка от нечия клоака?

Ще Ви обясня с прости думи, тъй като сложните ми се изчерпаха още миналата година. Единственото, което спасява „Туристът” от абсолютния провал, е умишлената комичност, която струи от него и го превръща в една чиста и проста комедия на ситуациите. Не преувеличавам, драги зрители – единственият вариант този филм да не бъде сритан под тезгяха на кварталната видеотека и забравен до 2012-та, е ако някак си повярваме, че е бил предвиден като хумористична история, която да не бъде открито смешна, нито прекомерно очевидна, но в крайна сметка да върши това, което комедиите правят най-ярко – да забавлява, без в нея да се влага много мислене. Нека разгледаме детайлно оставените трохички. Джоли и Деп несъмнено са надарени актьори, първата от които притежава завидна екранна каризма /особено в областта на бюста/, а вторият от които – може да изиграе почти всяка роля оригинално, вкл. и такива на анимирани рептили. Защо тогава и двамата са по-вдървени от трупа на Буратино, а химията в сцените им е по-несъществуваща и от мозъчната активност в черепната кухина на Мегън Фокс?

Защото и двамцата са били напълно наясно, че тези роли не бива да бъдат играни „сериозно”. Обърнете внимание как те дори не се и опитват, а просто рецитират репликите си с минимум емоции и максимум клишета, като на места преиграват толкова осезаемо, че дори засенчват актьорите от „Забранена Любов”. Повечето сцени с Деп пък са изтъкани от абсурдни диалози, в които очевидни неща се изговарят по пародиен начин, а интеракциите му с останалите неигрови персонажи са меко казано банални. Забележете „екшън” сцената, в която Деп търчи по нощница из покривите на Венеция, а след това се приземява върху една сергия и бута един полицай в канала – циркаджийска каскада, на която Бъстър Кийтън заслужено би се обърнал в гроба си. Забележете и самия герой Франк – незначителен даскал по математика, който пуши електронна цигара и се опитва да общува с венецианските местни на развален испански. Вижте и някои други моменти, които са ясни улики, че гледаме комедия, но не го осъзнаваме изцяло – стереотипността на героите и иронията в избора им /шпионски филм, в който Тимъти Далтън е шефа на Скотланд Ярд/, нелепата финална развръзка и дори музиката на Джеймс Нютън Хауърд, напоена с преобладаващи леки и комични тонове.

Още едно доказателство, което трябва да Ви послужи като удар с камшик върху гърба на гяур е и фактът, че „Туристът” е номинирани за „Златен Глобус” в категорията за най-добър актьор/актриса в комедия. И най-интересното е, че това се е случило не по идея на HFPA (Hollywood Foreign Press Association), а по молба на самия вон Донерсмарк, който е предложил „Туристът” да се води „комедия” и студиото е решило, че във филма има много повече „preposterous fun” моменти, отколкото в обикновена драма. /според мен има и много повече „fashion show” моменти, отколкото в обикновен филм, но това е отделен въпрос./ „Туристът” никога не е бил целен за нещо повече от комедия, маскирана като рекламен филм със сюжет, който трябва да бъде преценяван единствено в хумористичното си ядро, веднъж когато зрителят си е отворил очите след дрямката. Това иронично го превръща не в „mistaken identity”, а в „mistaken genre” филм. Режисьорът и актьорите са били наясно и именно затова изпълненията им са толкова привидно жалки и номинирани като „комични”, тъй като се искат доста умения да презентираш откровено комичен образ, без публиката да е наясно с това, чак до позитивния хепиенд, в който героите отплават към изгрева. Дори финалните реплики са породени от самоиронията на главните актьори, които ясно ни показват, че както те, така и Вие не бива да приемате филма на сериозно, ако изобщо смятате да останете с някакви псевдо-приятни впечатления от него.

Народната мъдрост гласи – „Виж Венеция и умри!” В случая, Деп и Джоли вече изпълниха първото условие от тази поговорка, така че на нас ни остава да се надяваме да не изпълнят и останалото. Поне не и скоро, тъй като актьори като тях със сигурност ще има с какво да ни изненадат и тепърва. А колкото до „Туристът”, това не е точно филм, на който да отидете с вече готово мнение или настроение, защото той самият не е изрядно подреден като жанр и атмосфера. Той може да е а/комедия, за тези които я осъзнаят; б/романтичен трилър, за тези които го пожелаят или в/сериозен филм за тези, които никога не са гледали нещо с Джони Деп. Той е и филм-реклама, тъй като почти ¼ от него се състои в птичи погледи на най-интересните дестинации от италианския град и Т&А шотове на гЪзелата с бясна матка Анджелина. Както и да го приемете обаче, „Туристът” си остава слаб и излишен римейк, чиято единствена реална стойност щеше да бъде, ако бе разпространяван ексклузивно като документален video guide на Венеция. Или бе правен по роман на Богдан Русев.

4.0/10