Факт е, че понякога гледането на тъпотии е полезно. От една страна, изнуреното Ви от сивото ежедневие сиво вещество би си починало адекватно, докато се рибуутне за час и половина в киното, гледайки нещо, което само човек с умствен дефект би харесал, а от друга – тъпите филми винаги качват егото Ви с няколко пункта, защото вътрешно вярвате, че щом филмът за Вас е елементарен, значи Вие по някакъв начин сте доста умни. Ето затова, реших да посетя прожекцията на „Чиракът на Магьосника”, рекламната кампания на който включваше посмешището Никълъс Кейдж, облечен като клошар-ексхибиционист. Както може и да се досетите от заглавието, филмът ухае на попара с изтекъл срок на годност, но уликите за това не се крият точно в заглавието, а малко над него и по-специално в думичката „Дисни”, горделиво пльосната на постера. Но тъй като съм на принципа „никога не излизай от филм, за който сам си платил билета”, аз останах безмълвен в мрака и попих от изяществото и разкоша на това, което магията на киното /и тази на героите от филма/ ми беше приготвила.

Има една неписана истина и тя е, че „Дисни” е компания, която разчита на франчайзите си, за да източва и последните драхми от изкорубените портфейли на обеднелите родители. Студиото пуска по кината филми, които трудно могат да минат за гледаеми, ако вече сте преодолели критичната възраст от 14yo. Изключение правеше “Карибски Пирати”, който се превърна в пукнатият кръвоносен съд, от който дебелите гуши на „Дисни” сърбаха като затлъстели комари. И тъй като това добиче вече е съсухрено от прекомерна злоупотреба, на „Дисни” им трябваше нещо, което хем да става за деца, хем да носи съвременно звучене, хем и да ориджинира от класиките на компанията. И това „нещо” е „Чиракът на Магьосника” – филм, въплъщаващ в себе си всичко, що е неприятно за гледане. /с изключение на Моника Белучи, която този път не бива изнасилена./ Ако някой от Вас е чувал за Гьоте /хвала на google!/ ще знае, че историята за плахия ученик на опитния маг извира още от поемата на философската шваба, макар и в доста по-примитивна форма. И което е по-ужасяващо, това не е първият досег на „Дисни” по темата, тъй като точно те обработиха противоречивата анимация „Фантазия”, в която кирливият пълшок Майкъл Маус се рееше из екрана в сюрреалистични шарении, достойни за всеки фееричен сън на кокаинов дегустатор. И тъй като „Фантазия” разрева повече деца, отколкото зарадва, сега „Дисни” са на път да измият името си с гумен маркуч и да възродят старата басня на нов глас.

Логично за целта, в проекта е качен Джон Търтълтъп, който помним основно от point & click & puke адвенчърите „Съкровището” 1 и /разбира се/ 2, след които много американци загубиха представа за националната си идентичност. Каквото и да кажа за режисурата на филма, ще бъде отвъд пределите на цензурата, така че ще си спестя суперлативите за някой, който ги заслужава повече, като например Джо Джонстън. Търтълтъп отново показва приказна невъзможност да фокусира темата на филма, без да изпадне в инфантилни излишъци, като дори есенцията на подобни приказки – магическите бойни сцени – са показани с възможностите на избягал от ТВУ. Нещо повече – Толостолоб открито се е опитвал да копира стила на магьосническите конфронтации от „Властелинът на Пръстените” и поредицата за ушопляси „Хари Потър”, в които смело се размахваха жезъли и бастуни.

Кейдж се прави на герой от „Mortal Kombat“, докато зад него Молина се вживява като Устата.

Може би единственият плюс от присъствието му обаче е, че Никълъс /бидейки за трети филм под негов контрол/ е доста по-уравновесен пред камерата и изглежда почти на мястото си. Трябва да признаем, че бате Кейдж като че ли нарочно избира най-тъпите възможни роли през последните няколко години. Сякаш агентът му изсипва пет сценария на масата и Кейдж избира кой от тях да заснеме на базата на хвърлянето на зарче или въртенето на колелото на Къци. И което е по-страшно – прави го с адско настървение, снимайки не по един, а средно по два тъпи филма годишно, което за всеки друг актьор, който не носи фамилията Копола, би било равносилно на кариерен суицид. Тук обаче, Никълъс е някак си озаптен и толерируем, може би защото най-после е осъзнал, че бъдещето му вече е предначертано и носи водния знак на „Холмарк”. Като плюс в случая може да се отбележи, че шизофреничните му гримаси са доста по-разредени, но чорлавата му перука отново има свой собствен живот и отделните й кичури се реят в разнообразни посоки, превръщайки горната част на главата му буря от парцали.

Ъгълът, под който са избирани останалите артисти, също не заслужава особена атенция – имената, които ще топлят душите Ви са тези на Джей Баручел, Алфред Молина и Моника Белучи, единият от които не става за нищо, другият – само за тестове на фетбърнъри, а третата – за полов атлетизъм. Баручел играе ролята на нещастното копеленце Дейв, което всъщност е повторение на всяка една роля, която Джей е играл някога. Дали защото му се удава, дали защото играе себе си, но Баручел отново успява да бъде правдободобен в жалостта на героя си и не дразни повече от нормалното. Молина пък явно е харесал първия хонорарен чек, който е получил от „Дисни” за ролята му на щраусофила от „Принцът на Персия” и е решил, че и тук ще му платят добре, за да се излага на стари години. Е, излагацията му е гарантирана – сега остава и да са му платили добре за нея. Мистерията в каста обаче си остава Моника Белучи, която след известно време на липса по киноекраните, сега се завръща в роля, която Мегън Фокс би заслужавала много повече. Може би  причината за драфтването й е била, че кастът отчаяно се е нуждаел от имплантирането на сексапил /не броя Тереза Палмър, защото тя е толкова сексапилна, колкото Кристен Стюърт в „Здрач”/ на фона на класическия кок-фест от пръчове, или че Белучи е искала да се поразсее малко, правейки филм за внуците си, не знам, но изборът й остава енигма за мен. А по-голямата енигма е как е позволила на старческия език на Кейдж да инфилтрира устната й кухина по време на не особено заслужена романтична целувка.

Моника Белучи изглежда притеснена, но защо ли не гледам към лицето й?

Това, че ориджинът на историята идва от бай Гьоте не е никаква гаранция, че в сценария ще намерите нещо умно, така че ако сте мислели противното, ударете леко главата си върху дървена повърхност, за да я дефрагментирате и помислете отново. Подобно на повечето „Дисни” крапове, филмът започва със смешна предистория, в която ни е обяснено, че добрият магьосник Балтазар трябва да открие свещеното дете, което да утрепе лошата вещица Моргана /притеснително грозната Алис Криг/. Всичко започва в един благ и невинен ден през Y2K, в който на малкото лешперче Дейв се случва немислимото. Отивайки на екскурзия из колоритния Ню Йорк /креаторите проявяват поредната доза наглост, изтривайки от градския пейзаж двете кули на WTC, въпреки че те ще бъдат катурнати едва през 2001/ Дейв попада „случайно” в магазина за един лев на Балтазар /Ник Кейдж/, който продава китайски стоки втора употреба. Оказва се, че точно Дейв е избраното калпазанче /о, чудо!/ и че именно то ще се превърне в новият чирак на магьосника.

Вибрациите на позитивизъм обаче са опетнени от кратка супернатурална схватка между Балтазар и злия му немезис Хорват /Алфред Малина/, по време на която двамата биват затворени в една порцеланова ваза, а върху гащите на Дейв се изсипва някакво вещество от течен произход, карайки всички негови съученици да му се подиграят, че се е напикал в гащите, докато той всъщност.. wait for it… не се е. Това публично унижение се манифестира пред любовта на детския му полов орган, а именно – хубавата Беки /Тереза Палмър/ и Дейв получава трайна емоционална травма, която го превръща в социална подметка. Десет години по-късно, колелото на каруцата отново се задвижва, Балтазар и Хорват излизат от декоративния си затвор и добрият маг започва да обучава своя млад падуан в тънкостите на занаята, докато в същото време двамата се гонят с китайски дракони, биват търкаляни от монументални бикове и летят върху каменни гургули.

Никълъс сияе, защото мисли, че с настоящия филм ще възвърне старата си слава. Баручел се хили тъпо, защото знае, че това са просто илюзиите на един дядо.

Олигофреничната епика е налице, но в случая лицето явно е от ромски произход, защото благовонието на развалени яйца ще Ви съпътства през цялото приключение. Стари коли ще се превръщат в нови, грозни хора ще се превръщат в красиви и една отрепка ще спечели любовта на отколешната си изгора, правейки се на умен. Точно така, филмът разчита на реалистичната обосновка за магическите си катаклизми, защото налага теорията, че магията всъщност е в тясна връзка с /и произлиза от/ физиката. По този начин, креаторите очевидно опитват да се докоснат и до обществените аутсайдери сред зрителите си /като например олимпиадните физици от малолетен калибър/, показвайки че „Дисни” уважава дори и нърдовете и може да сътвори цял филм, за да глорифицира ползата от образователната система на САЩ. Интересното обаче е, че една от необходимите предпоставки, за да може Дейв да направи първата си магия, беше да „вярва“, което някак си обезмисли „физическите“ обяснения. Другата предпоставка бе да „изчисти ума си“, но все пак говорим за Джей Баручел, така че това условие бе изпълнено by default.

Нека продължим и с малко естетика. Музиката на „Чиракът на Магьосника” е писана от популярния Тревър Рабин, който успява да повърне върху музикографията си с един отривист замах на диригентската си палчица, превръщайки музикалния съпровод на филма в нов метод за слухово мъчение на военнопленици. Добри слова мога да изрека само за визуалните ефекти на заглавието, които поне са сравнително гледаеми и радват очните ябълки на малките деца, без да изпадат в прекомерно пикселизиране. Въпреки това обаче, можехме да минем и без сцената на битката между Баручел и армията от метли – „Дисни“ така и не се научиха на мярка.

И в крайна сметка, ревюто ми се получи доста късичко, защото мозъкът ми действително се рестартира в киното и премина на режим „send to Recycle Bin”, а след подобни операции, никой не е на себе си. Ако трябва да опиша филма с няколко думи това са – приятна за проспиване и непретенциозна бозичка, която трябва да се консумира разредена, защото иначе води до газове. А сега сериозно – „Чиракът на Магьосника” не става за гледане от хора, които не са завели децата си на него, защото той е правен с цел и с определена таргет аудитория. Освен ако нямате дете с афинитет към магически чепици, или сте от онези дърти хлапета, които са на мнението, че една вълшебна пръчица и един анус са напълно достатъчни за страхотни преживявания.

3.5/10