„КНИГАТА НА ИЛАЙ“   (2010)

„Книгата на Илай” е холивудски постапокалиптичен уестърн с библейски пропорции, който страда от синдрома на неорентираните си послания, на фона на глупав сценарий, облечен в псевдо-визионерска режисура. Звучи сложно, но самият филм определено не е такъв. Няма нищо сложно в това Дензел Вашингтон да играе негроиден месия, който обикаля из девастираните от световна война САЩ, пазейки една свещена книга с твърди корици. Противно на очакванията ми, това не бе някоя от култовите книги-игри на Ейдриън Уейн, а нещо много по-смислено – Библията! Няма нищо сложно и в това, сетингът на филма да е изваден от който и да е антиутопичен сай-фай, за който може да се сетите, вкл. и „Fallout” вселената на PC игрите. Няма нищо сложно и в това, режисьорите на филма – братя Хюз – да се мъчат като грешни ярета да заснемат всяка сцена по модерен и визуален начин, без да осъзнават, че на моменти се закопават дори отвъд М. Бей низините. Но „Книгата на Илай” е филм, който трябва да се види, дори само за да разберете някои фундаментални неща за Вярата като цяло и как тя помага на хората, дори когато са простреляни в корема. И така, Вашингтон е Илай, който обикаля из пустошта, мъкнейки единствената оцеляля Библия със себе си. Група разбойници, начело с Гари Олдман обаче, ще се опитат да го спрат, защото Олдман наистина е „old man” и отлично знае какви са качествата на тази толкова свещена книга. На помощ на Илай ще се притече тийн-пичката Солония /Мила Кунис/, която ще гравитира около него не защото трябва, а защото филмът изисква да има силно женско присъствие в главна роля.

В крайна сметка и въпреки цялата драматична сложност, която филмът промотира през цялото време, всичко завършва силно опростено и доста инфантилно, обръщайки с хастара навън някои от предишните послания на филма и променяйки анти-религиозната първа половина на филма в доста про-библейски финал, който унифицира религията като изцяло християнска /другите религии да го духат!/ и превръщайки Илай в пост-нуклеарен светец. Алелуя! Филмът смуче по доста показатели, но актьорската игра е на очакваното добро ниво, показвайки че Вашингтон приема насериозно всяка роля, дори и по-тъпите такива, а Гари Олдман е ненадминато стилен в ролите си на злодей. Единствен минус е Мила Кунис, която все още няма грам талант в себе си, особено за сериозни превъплъщения като това, така че ако при сцените с нея започне да Ви призлява, грешката не е във Вашите монитори. В заключение, „Книгата на Илай” има интересни идеи и псевдо-оригинални референции /”Шифърът на Леонардо”/, но не успява да закърпи едно стабилно ниво през цялото време и често се клати между философските теми и чисто холивудските клишета. Ако обаче приемете филма като най-обикновен и неангажиращ апокалиптичен уестърн /да, филмът е уестърн и ако не се сетите по начина на заснемане на някои от сцените, то това ще Ви бъде натикано в мозъка с факта, че един от героите постоянно си свирука ОСТ-то на „Once Upon A Time In America“ на бай Мориконе/ то това е филм, който евентуално ще Ви донесе приятни мигове, но ако очаквате контроверсиални ревелации или нещо повече от средняшка и доста показна духовност, то е по-добре да си спестите мъченичеството.

4.7/10

„HIERRO“   (2009)

Винаги съм уважавал испанските трилъри, защото за разлика от американските си колеги, испанците имат нещо, което е витално за този жанр – креативност. И точно поради тази причина, не се  подвоумих особено, когато видях, че каталунските братя са сътворили нов психологически трилър, който да ми разбърка ума за час и половина, карайки ме да се упражнявам в това, което владея най-слабо – в мисленето. Само че за „Hierro” не могат да се изредят множество суперлативи, по простата причина, че той не е филм, който ги заслужава, при все таланта вложен в него. Главната роля е поверена на разхойканата Елена Аная, която има навика да си показва циците в абсолютно всеки неин филм /дори в късометражните такива/ и настоящата лента не е изключение. Героинята й е изправена пред майчинска драма, защото още в първите няколко минути съумява да изгуби сина си на един ферибот и прекарва останалата част от филма в търсенето му под дърво и камък. Сюжетът е не само неоригинален, но и доста абсурден на моменти, което обаче не пречи на филма да се взема насериозно, сякаш всичко това води до някакъв епохален финален туист, който зрителят чака, но той така и не настъпва. Вместо това, настъпват съвсем логичните и очевидни неща, които са ясни още на петнадесетата минута и всеки от Вас, който е победил училищната ни система, получавайки поне основно образование, ще се сети за развръзката доста бързо. Не мога обаче да се кривя само в негативи, защото филмът умело лавира между психологическия трилър и общочовешката драма, а режисурата е на доста добро ниво и независимо че това е първият пълнометражен проект на Gabe Ibanez, човекът е вкарал стилна и художествена кинематография, която да краси иначе постничкия сценарий. В крайна сметка, „Hierro” e пропуснат потенциал, който вместо да бъде нещо много повече от поредния незабележим европейски трилър, е един от малкото филми, които са толкова наивни, че можете да осъзнаете финала им още от постера.

4.1/10

„THE HUMAN CENTIPEDE (THE FIRST SEQUENCE)“   (2009)

Ако има нещо, което ценя в хорърите, то това са оригиналните идеи, защото всички отлично знаем, че хорърът е възможно най-предсказуемия жанр в историята на киното, назависимо дали става въпрос за азиатски момиченца с дълги черни прически, които отмъщават за това, че някой ги е зашлевил приживе или за извратени серийни убийци/изверги, които колят невинни тийнейджъри по време на съвкупление. „Хуманоидната Стоножка” /или както там се превежда тази убер-перверзна гнилоч/ е именно от тези хоръри, които се опитват да вкарат малко свеж полъх в буксуващия от години жанр и точно това ме накара да го гледам, макар и отлично да знаех синопсиса му, който би накарал дори върл фен на психологическия ужас да се почеше замислено по четината. Две девойки в напреднал стадий на американска тъпотия, пътуват с кола из Европа, но нещата бързичко се вмирисват на биволски тестиси, още щом колата им се разваля на някакъв германски кър, където биват „спасени” от изтънчен психопат, който смята да извърши най-великото постижение на съвременната медицина – да им залепи устите за гъза и да ги превърне в хуманоидна стоножка. Ако това все още не Ви е накарало да свъсите косматите си вежди, то нека Ви допълня, че тялото на т.нар. стоножка се състои от трима души /двете пикли + някакъв random азиатец, който е предницата/, а лудият хирург с нацистки наклонности ще ги унижава, измъчва и тормози в продължение на около 45 минути, така че ако не Ви е приятно да гледате exploitation притча за женски устни, зашити за мъжки анус, които мучат от болка и мъка половин филм, то може би не е хубаво да се докосвате до това парче изкуство.

Режисьорът на противоречивия проект – Том Сикс – се е постарал да вкара доста депресираща атмосфера, а шокът за зрителя е заслужен, особено от грубата транзакция на почти комичното начало /извадено от учебник по хорър клишета/, към неочаквано бруталната и дори драматична втора част. Уродът, който играе лудия учен /немският актьор Дитер Ласер/, е избран повече от сполучливо и ще бъде най-притеснителното нещо на лента, което сте гледали от дълго време насам, но това е всъщност единственият позитив, за който мога да се сетя. Всичко останало от филма лъха на евтиния, но облечена в претенциозност, така че очаквайте просто поредния второразряден хорър, макар и с доста идеен и смущаващ сюжет, който си струва да се види, поне докато не повърнете. Добрите новини са, че операцията извършена във филма /която залепя устите на трима души за задниците им/ е 100% хирургически коректна, а лошите са – че това ще доведе до сцена, в която първото тяло на стоножката дриска в устата на второто. Изобщо, селската идилия е пълна, а финалът е типичен за останалата част от филма и едва ли ще сюрпризира някого. Нещо повече – догодина ни очаква и втората серия на филма, така че по-лабилните от Вас е добре да планират срещите си с психотерапевт още отсега.

3.4/10