Индиана Йоана

Подир вече затихващата шумотевица след премиерата на нърдската еякулация „Играч първи”, Спилбърг започна да се обажда с много неща, които противоречат на здравия разум. Първо беше завистливото му дуднене срещу Netflix, а сега е преминал към саботирането на собствените си проекти, коментирайки бъдещето на Индиана Джоунс след предстоящия пети епизод.

Както добре знаете, някъде догодина започват снимките на следващата инсталация от франчайза за професор доктор хонорис кауза Хенри Джоунс и вчера Спилбърг заяви, че това ще бъде последното участие на Форд в поредицата, защото дядо Харисън вече не изглежда атлетично в индианаджоунските си панталони, особено щом трябва да ги загащва една педя под гърдите.

Ревю: „Tomb Raider: Първа мисия“ (Tomb Raider)

Едва ли трябва да уточнявам, че „Tomb Raider: Първа мисия” е вдъхновен от игра и то не коя да е, а онзи класически адвенчър, превърнал няколко поколения геймъри в мъже, по един преждевременно еякулиращ начин. Точно така, говоря за динозавърската ера на първите PS/PC, където пикселите бяха по-големи от сюжета, а Лара Крофт бе сред най-емблематичните символи на това да „пипаш жена” в пубертета. Дългата история накратко – след успеха на играта образът на Крофт бе обезсмъртен в поп-културата с гърдите на Рона Митра в модните фотосесии, а по-късно и канонизиран в Холивуд с гърдите на Анджелина Джоли в две екранизации. Нищо чудно, че поредицата винаги е била с едни гърди пред конкуренцията.

След всички тези приказки за гърди ще продължа да говоря за Лара, докато не ми е спаднала ерекцията, т.е. още максимум пет реда. /не съм първа младост, все пак/ До голяма степен тя е синът, който Индиана Джоунс би искал да има, ако Мът Уилямс не беше оцелял аборта. Но което е по-важно – тя е от малкото жени, чиито „бутони” може да натискате постоянно, без да се притеснявате, че ще Ви се сопват. Крофт е и втората най-известна Лара, на която съм мастурбирал като дете, след водещата на „Милион и едно желания”, но в случая с новия „Tomb Raider” героинята е целенасочено десексуализирана /за разлика от водещата, която е житейски десексуализирана/, така че няма да възбуди нищо във Вас, освен желанието да гледате друг филм.

Ревю: „Тъмната кула“ (The Dark Tower)

Летните блокбъстъри доказват, че между касиерките в кината и тези на обществените тоалетни има нещо общо, а именно – и на двете плащате пари, за да гледате чужди лайна. Днес ще Ви запозная с едно такова, чийто произход започва от пишещата машина на младия Стивън Кинг преди почти 40 години и завършва трагично по кината миналия петък.

„Тъмната кула”… или може би вече е „Афроамериканската кула”, не съм сигурен… е литературен цикъл от набедения за хорър-гуру Стивън Кинг. „Тъмната кула” обаче не е точно хорър, а по-скоро микс от всички познати жанрове, събрани и периодично разбърквани като джибри в бидон, докато качествата им прогресивно почнаха да се занижават с увеличаването на цифрата след заглавието. Специално последните две книги са позор за сай Кинг, но и логично следствие от факта, че са писани след като авторът изпадна в кома и част от него така и не излезе от нея, а именно – частта с добрите романи.