Точно като сън в лятна нощ, за какъвто е предвиден, „Имало едно време в Холивуд“ е сюрреалистична, хаотична, хумористична, разточителна и подсъзнателно ретроспективна фантазия, конструирана в ума на най-продуктивния съвременен кино-поклонник. Деветият филм на Куентин Тарантино е кариерен апогей, генериращ артифициален свят, съставен от действителни лица и имагинерни подправки, където тънката линия между автор/актьор/зрител е безкомпромисно зачертана, а единственият смисъл е жизнерадостната липса на такъв. „Имало едно време в Холивуд“ е изумителна ода за/във/на Холивуд, компилиращ жанрове, стилове и тоналности, впрягащ както творческия максимум на създателя му, така и артистичния талант на всички пионки в лукавата му игра с аудиторията.

Бясно галопиращ във въображението си, като дете, чието сърце препуска след края на първата му кинопрожекция, но в същото време използващ кинематографични умения на ерудиран ветеран, Тарантино ни поднася своята версия на фенбойско писмо към индустрията, с която е закърмен. Трябва да призная, че винаги съм възприемал Тарантино като ходещо противоречие – на някои места имам чувството, че е роден на снимачна площадка, на други сякаш няма абсолютно никаква идея. Тази му черта присъства и тук, но вече осъзната и целенасочена. Тук Тарантино вече разкрива цялата си същност без да завоалира, а именно – имитатор, възпитан с киното на 60-те, овладял техническите аспекти до съвършенство и използващ наученото, за да поднесе своя хиперболизиран реверанс към ерата, оформила го като режисьор. И като такъв, „Имало едно време“ е най-интимният и най-неТарантиновският му филм.

Всъщност, „Имало едно време в Холивуд“ е най-добронамереният продукт на Тарантино. Бидейки нещо, което може да се случи само в нечий блян, филмът е позитивен, дори в най-мрачните си мигове, а героите му търпят несполуки, но винаги преодоляват ограниченията. Те са готини, изящни и винаги усмихнати /даже когато към тях е насочено оръжие/ и като такива са също толкова нереалистични, колкото и спомени от хубав сън. Това е единственият филм на Тарантино, в който характерният му репертоар се открива рядко – интелигентният диалог и бутафорното насилие тук са по-скоро загатнати. Не отричам, че съдържа сцена, където главата на млада хипарка е превърната на пихтия, но моментът е игрив, абсурден и почти комичен – отново сегмент, разиграващ се в нечия фантазия. И въпреки това, „Имало едно време в Холивуд“ е творба на Тарантино, може би по-персонална от останалите му. Най-вече, защото тук е себе си и което е по-важно – работи със сантиментална и носталгична тематика, която е емблематична за киното, но двойно по-сакрална за самия режисьор.

Деветият филм на Тарантино може да се счете като символичен, понеже също като 9-ка, която се бърка с 6-ица, видяна от погрешен ъгъл, „Имало едно време в Холивуд“ представя огледална перспектива на Тинсълтаун и може да създаде тотално /и тонално/ противоположни реакции. Някои се гневят на липсата на премерен ритъм и излишната протяжност на иначе незначителни моменти /като например шофиране или вървене по улица/, но всичко това не е пропуск на монтажиста, а щрих от конкретната идея. Всичко, което виждаме на екрана, не е обикновен филм. Да, има характеристиките на такъв, но атлетично прескача границата на конвенционалния наратив и ни вкарва в калейдоскоп от копнежи и халюцинации, където най-тривиалните моменти улавят вниманието толкова ефектно, колкото и драматичните. В страната на илюзиите няма как да търсим правилно темпо, там всичко е еднакво важно, еднакво колоритно и еднакво оптимистично. Там границите на възприятията са промити – каскадьорът пребива Брус Ли, мачо-актьорът циври като обидено хлапе, а малкото момиченце е по-отдадено на изкуството от възрастните си колеги. Светът си е същият, само реалността е алтернативна.

Други могат да упрекнат, че Тарантино употребява чувствителни исторически събития /убийството на Шарън Тейт/ като въдица за финалната си част, а ги изтипосва по, според някои, обидно неуважителен начин. Призмата е изкривена, а историята пренаписана – нещо, което Тарантино е правил и преди. „Имало едно време… в Холивуд“ е баш това, което заглавието подсказва – приказка. Приказка за разкошен свят, където принцовете са заменени от актьори /или каскадьори/, а принцесите винаги са спасявани накрая. Всяка история, започваща с „Имало едно време“, трябва да завърши с „всичко завършило щастливо“, нали? А че Тарантино си позволява исторически своеволия личи още от дребните подсказки, като всички „филми-във-филма“ сегменти, презентиращи портфолиото на Рик Долтън /Леонардо Ди Каприо/. Те са отличен пример за вече обузданото майсторство на Куентин да усвоява и осъвременява чужди истории, правейки го този път съвсем директно, но още по-виртуозно. Някои от извадките на Долтън са като изрязани от стара лента – нещо, което демонстрира не само изключителен перфекционизъм, но и пословично уважение към материята. В синхрон работят разнообразни жанрове и похвати, смесени в безпрецедентен коктейл от документалистика, мюзикъл, скечове и даже войсовър. Изразните средства на киното са едни от малкото позволени инструменти за писане на алтернативна история и Тарантино го знае. Затова и тук фактическата достоверност на събитията е на втори план, служеща по-скоро като реквизит в театър на вероятностите, където декорът е снимачна площадка, а киното – единствената истина.

Филмът е не само романтичен поклон към залеза на една златна десетилетка, но и хроника на едно невъзможно приятелство, породено от обща кариера. Някога известният артист, принизен до участие в треторазрядни роли, трябва да намери вътрешния си център, за да изгрее отново, а до него, като по-добра сянка, или като „ян“, допълващ „ин“, е каскадьорът Клиф Буут /Брад Пит/, който винаги е скрит, но не по-малко ангажиран към професията си. Двамата представляват страните на един и същ образ – този на „холивудския актьор“ – а отношенията им не са изцяло естествени, но пък са странно енергизиращи. Изпълненията на Ди Каприо и Брад Пит са чисто удоволствие за гледане – имат страхотна химия и са толкова заредени с харизма, че правят дори банални ситуации, като например „Брад храни куче в продължение на десет минути“ или „Ди Каприо и Пит пият бира и съзерцават епизод от TV сериал“, да изглеждат като най-интересните сцени за последните няколко месеца.

Въжделенията на персонажите са също са част от Куентиновата фантасмагория, натруфени и поукрасени, но винаги в тон с общата идея. В тази връзка бе и критиката за Шарън Тейт /Марго Роби/, която има привидно безплътно и безсмислено участие. За всички, освен за самия Тарантино. Представена е като ефирна красавица, елегантна и грациозна, перфектна във всяко отношение. Показана е по леко наивен и идеалистичен, на моменти умерено фетишизиран начин, съвсем акуратно с идеята на Тарантино да я увековечи като иконата, за каквато самият той я възприема. В „Имало едно време“ Шарън Тейт, досущ като много други елементи от филма, е хубав мемоар, запечатан като перфектна картина, на която може само да се наслаждаваме. Куентин й поставя своеобразен ореол и това, заедно с игнорирането на кончината й, я възвисява от жертва на ужасно престъпление до холивудска богиня, крачеща с обикновените хора.

Споменах преди малко, сега ще повторя – Тарантино е впримчил целия си опит до момента в реставрирана кинематография, стилизирана по неподражаем начин. Светът на сънищата/холивудските мечти е пъстър, наситен, звучен и динамичен. Робърт Ричардсън е магьосник с камерата, а практиката с Куентин му дава ясни насоки как да снима така, че хем да отговаря на авторитетната визия на режисьора, хем да носи квалитетното старошколско усещане, типично за самия Ричардсън. Саундтракът пък е пълен с класика, подхранваща усещането за абстрактно ретро и помагаща в ориентацията. Чудесен пример е парчето „California Dreamin`“, загатващо на онези, които все още се чешат по главите, че всичко случващо се е по-скоро в сферата на „калифорнийските бълнувания“.

Куентин Тарантино е от малкото модерни творци, обичащи да правят кино, не защото гонят хонорар или медийно одобрение, а защото самите те са били повлияни от силата на седмото изкуство. А изкуството имитира живота, също толкова колкото и обратното. „Имало едно време в Холивуд“ е рядък продукт, какъвто няма да преживеем скоро. Казвам „преживеем“, понеже не е конкретна история, а специфично чувство и като приятен сън, ще ни накара да се събудим освежени. Това е метафорична авторска снимка, на която можем да гледаме като доказателство за „какво се е случило“, но и като спекулация за „какво е могло да се случи“. И, досущ като снимка, е скъп спомен, поставен в рамка за всеки, който иска /и може/ да му се възхити.

8.0/10