Първоначално бях твърдо решен да не пиша за „Чернобил“, но имам квота от едно позитивно „ревю“ на година и ако 2019 е произвела нещо, което да заслужава смиреното признание на откровен хейтър, то това е „Чернобил“. Два дни след финала му все още не мога да се отърся от сетивно-емоционалния ступор и не ще игнорирам сериал, който за броени дни се превърна не само във феномен, засенчил даже осмия сезон на „Игра на тронове“, но и в еталон за качествена телевизия. Точно толкова добър е, защото функционира еднакво безотказно на три отделни нива – като интелектуално забавление, като информационен спектакъл, и най-вече – като предупреждение. Звучи твърде помпозно, още повече че годината е далеч от приключване, но маркирайте думите ми, че каквито и TV шоута да излязат до края й, “Чернобил” ще ги прати в забвение.

chernobyl

Не знаех какво да очаквам от мини-сериал, дело на Крейг Мейзин, известен с не особено благоприятното си портфолио, включващо сценарии на „Последния ергенски запой“, затова подходих леко скептично към идеята да гледам британски актьори, маскирани като руснаци в непознат за тях сетинг. Само няколко минути от пилотния епизод обаче бяха достатъчни, за да изпарят съмненията ми за излишен патос като вода в горещ реактор. Такива неща се случват може би веднъж на десетина години – телевизионно шоу, което се промъква отникъде зад гърба Ви, и още в самото начало се катапултира на висота, която е практически недостижима за подобен формат.

Почти съм сигурен, че в следващите години няма да видим шоу като „Чернобил“, по същия начин, по който не сме били свидетели на нещо такова през изминалите няколко. „Чернобил“ е като сърдечен удар, рязък и неочакван, но с максимален ефект. Идва и си отива набързо, но оставя трайни следи в съзнанието. Това може би е едно от най-сполучливите решения на авторите му – да го направят „мини“, а не разплута и досадна сапунка от 2+ сезона, с едничката цел да трупа рейтинги и накрая да се превърне в поредното TV заглавие, което времето ще забрави.

„Чернобил“ е само пет епизода, в които верига от събития са описани по ясен, стилизиран и най-вече – интригуващ – начин, където нито една сцена не е излишна и където всеки герой присъства, защото е необходим. В тази си сбита, премерена и неимоверно въздействаща форма, „Чернобил“ е много по-приковаващ вниманието, по-наситен в еманацията на изразни средства, били те артистични или визуални. Наративът се движи като механизъм на швейцарски часовник без протакане, но и без претупване, без превзета мелодрама, но без притеснение да се показват и най-грозните кадри. /в нормалните рамки, разбира се, сцената с липсващото лице на Акимов беше достатъчно сугестирана/ Хаосът, ескалацията, сблъсъкът с непознатото, всичко е изпипано със стряскащо качество. За пет часа „Чернобил“ постига това, което други сериали с по няколко сезона така и не успяха, а именно – да изригне внезапно и да освети телевизионната стратосфера с радиоактивна светлина, която ще остане фактор още доста време.

Хубавото на телевизионните поредици е, че имат възможност да презентират повече неща за по-дълго време, но лошото е, че бидейки такива, запомнящите се сцени в тях не са много. Има сезони на известни програми, които вече реално не помня, понеже в тях са се случили много неща, но нито едно от тях не е оставило отпечатък. Има цели сериали, от които съм сигурен, че в момента Ви е трудно да си спомните даже две открояващи се сцени. В този аспект „Чернобил“ е отрезвителният шамар, връщащ доброто име на телевизията с летва, невъзможна за сравнение с актуалните критерии. Това е сериал с не просто образцово заснети сцени, които по един или друг начин ще останат циментирани в съзнанието на зрителите, но което е по-важно – те не са една-две за петте му епизода, а средно по една-две на епизод. Лично аз с ръка на сърцето не мога да посоча друг TV проект с дотолкова педантично изградена структура, че да закотвя погледа дори в най-тривиалните моменти.

Съвършената атмосфера на комунистическата обстановка, където лицемерната бюрокрация и партийно чревоугодничество са сякаш парчета от декора; старанието в селекцията на реквизитите и костюмите, колкото и извиними пропуски да имат; бетонно сивия филтър на камерата /примесен с оловния оттенък на сцените върху покрива и около реактора/ – всички те са части от конструирането на перфектния мизансцен. Мизансцен, където реални хора вършат реални неща, но ги следим вцепенени и хипнотизирани, сякаш виждаме нещо, което никога не сме смятали за възможно. И в много отношения си е точно така. Майсторството на Йохан Ренк, режисьор на „Чернобил“ и творец с осезаемо бъдеще, е в дребните детайли, които с натрупване превръщат всяка сцена в пристрастяваща гледка, при това без да се споменават актьорските изпълнения, а те, на места, са брилянтни. В тази връзка, бях искрено изумен колко убедителна бе трансформацията на Шчербина, изиграна превъзходно от Стелан Скарсгард. Диалогът между него и Джарес Харис на пейката от последния епизод е една от най-силните им интеракции.

„Чернобил“ е направен така, че освен да показва исторически събития, да има и собствена индивидуалност. Също като оголен атомен реактор, мини-сериалът има собствено излъчване. Излъчва страхопочитание, излъчва респект, излъчва чувството на нещо неземно. Сериал, който се помни с тежестта на всяка негова дума, не се прави всеки ден. Всъщност, той е нещо като утопия. „Чернобил“ е редкият еднорог, въплъщаващ най-доброто от телевизията и най-доброто от киното, без да парадира с нито едно от двете. Едва ли ще съм далече от истината, ако кажа, че „Чернобил“ е много по-добър филм, отколкото други излезли на големия екран в близкото минало. Във всяка минута личи безпощадно внимание към най-нищожните дреболии, които да отговарят на периода и уважат историята. Целият мини-сериал е правен с неопровержим поклон към хората /буквални „супергерои“ в най-чистия смисъл на думата/, участвали в пост-аварийните процеси – оттам идва и онова чувство на избледняване на границата между художествената измислица и реалността. Това е вторият най-силен коз на „Чернобил“ – че не дерайлира от фактите /освен в отделни, но поносими в общата картина, моменти/ и работи като игрална документалистика, а не като адаптиран репортаж или още по-зле – хиперболизиран театър.

По-горе казах, че сцените на „Чернобил“ се помнят. Няма да изброявам всичко, което ме остави втрещен, но ще спомена конкретен момент от четвъртия епизод, който считам за един от най-напрегнатите сикуънси в телевизията изобщо, поне за последните години. Става дума за излизането на безименните „био-роботи“ на покрива на реактора и почистването на графитните отломки. Първото, което прави впечатление е, че сцената е заснета с хендхелд камера, второто е, че е еднокадрова, а третото – че през тези две минути на почти космически съпенс, единствените звуци, с които разполагаме, са учестеното дишане на хората, заглушавано от демонично тракащия дозиметър. Рядко оставам стъписан, особено докато гледам сериал, но тази сцена ми стегна гърлото по начин, който дълго ще уважавам. Други сцени пък използват страхотно идейни похвати, за да покажат поразяващия ефект на Чернобил, без нито една реплика. Такъв пример е визитата на съпругата на пожарникаря в болницата – в кадрите ясно се виждат светещи отблясъци, сякаш игри на слънчевите лъчи отвън, които всъщност показват точния миг, в който жената абсорбира радиация – за справка същият светлинен ефект се появява и на фотографските снимки от реактора, вследствие на облъчването на лентата. Такива моменти са настръхващи със своето тихо, но остатъчно действие, нюансирани и сякаш небрежни, но заснети с безупречна креативност.

Редно е да се отбележи, че достоверността на шоуто определено не е 100% и никога не е могло да бъде другояче, не само понеже се е работило по официални документи, продукт на масова дезинформация, но и защото нуждите на сюжета са били свързани с разказването на история, а не с извършването на съдебна възстановка. По-заядливите могат да се хванат за много неща, като например катастрофата с хеликоптера във втория епизод, случила се няколко месеца по-късно, или за присъствието на героинята на Хомлюк, може дори да се хванат за факта, че никой от актьорите няма бегла прилика с историческите си първообрази. Всичко това е така, но нека бъдем честни – за деликатна тема като Чернобил, толкова унищожителна катастрофа на ръба да превърне Европа в пост-апокалиптичен пущинак, достоверността на разказаните събития е някъде около 80%, а това, смея да заявя, е повече от достатъчно. Специално внимание може да обърнете на някои от научно-популярните филми по темата, като например “Zero Hour: Disaster at Chernobyl”, явно послужил за източник на сцените в контролната зала от петия епизод, както и “The Battle of Chernobyl”, където пък ясно си личи, че сериалът е направил чудеса, за да бъде максимално близък до действителността.

Истината е, че няма какво да се каже за “Чернобил”, защото магнетичният му авторитет е неоспорим и отказва да бъде пренебрегнат. Може би съм все още зашеметен от автършока му, може би просто се чувствам прекалено малък и жалък на фона на това, което наблюдавах през тези пет часа, но няма смисъл от празнословия. В интернет има достатъчно материали и форуми, където да получите положителен отговор на въпроса струва ли си „Чернобил“. Моите хвалби, колкото и преувеличени да се струват, биха само одраскали повърхността на вулканичната му драматургия, нечовешката му атмосфера и гръмотевичния му емоционален заряд. Малко програми са успявали да утилизират така успешно епохата на 80-те от гледна точка на Съветския съюз /единият е „The Americans“, но той бе по-субективен и колежански от настоящия/, още по-малко са успявали да бъдат безпристрастни, а не пропагандни, в представянето на катаклизъм, променил ДНК-то не само на СССР, но и на Европа. В тази връзка „Чернобил“ е достатъчно поливалентен, за да анализира, без да изпада в суха наука /показанията на Легасов в петия епизод са учебник по красноречива експозиция/, показвайки балансирано всеки аспект от аварията, всяка причина и последица. И някак си успява да го направи без да дотегне или подразни, но и без да пренебрегне нищо значимо. За нас остават единствено заключенията, а те са недвусмислени – инцидентът в Чернобил е чудовищна грешка, която не бива никога да се повтаря, докато мини-сериал като „Чернобил“ е нещо, което не просто трябва да се случи отново, но и да се превърне в стандарт за добра телевизия.

9.0/10