Ревю: „Лудия Макс: Пътят на яростта“ (Mad Max: Fury Road)

Мога да стартирам тривиално с това какво гигантско влияние имаше поредицата „Лудия Макс” за съвременната поп-култура, но няма да обиждам интелекта Ви. Ще оставя „Пътят на яростта“ да го направи вместо мен. При все факта, че е един от най-кинематографичните екшъни за последните години, четвъртият филм от сагата е, чисто и просто, ментален Армагедон. Няколкото наистина феноменални авто-мото каскади, гарнирани със зрелищно деструктивни сикуънси, не извиняват абсурдния сюжетен вакуум и душевната парализа на героите вътре. Той е едно двучасово преследване в пустинята, без цел и посока, и без централен персонаж, за когото да Ви пука.

Малко е спорно да квалифицирам „Пътят на яростта” като епизод от „Лудия Макс”. Ако Джордж Милър не беше режисьор, филмът можеше да се казва другояче и само шепа хора щяха да ги асоциират. Да, вътре има човек на име Макс, който не е психически стабилен, ала това определено не е онзи Макс Рокатански. Нещо повече – дори не е особено интересен като личност. Ала нека не изпреварвам събитията и Ви запозная с т.нар „сюжет”, или поне с извинението за такъв. Цялото повествование гравитира около опълчването на бойната мадама Фюриоза /Чарлийз Терон/, която предава своя лорд Имортан Джо /брей, колко „мета” – актьор от „Mad Max 1” играе злодей и тук, уа-а-у!/ и краде цистерна, пълна с петрол, вода и най-чистокръвните компаньонки от Цитаделата му. Мисията й е да се върне в родния Оазис, а нейни сътрудници по неволя стават трупната маса с промит мозък – Нукс /Никълъс Холт/, отряд от пясъчни бабушкери и… хм-м, сигурен съм, че забравям някого… а, да, и един брой луд Макс.

Ревю: „Снежанка и ловецът“ (Snow White and the Huntsman)

Снежанка е много модерна мухла напоследък. Показва се по филми и сериали, без да осъзнае, че всъщност изобщо не е за показване. След няколко неуспешни опита и няколко откровени провала, сега идва най-новата версия за битието на хипер атрактивната и неземно красива принцеса Сноу Уайт. Този път нещата са мрачни, може би дори и „здрачни”, а филмът е насочен към по-възрастната аудитория. Малко по-възрастна от аудиторията в бебешките кошари. Противно на целия вложен труд обаче, фалът си е пак налице и нито илюзията за епика, нито евтината имитация на “LOTR”, нито дори присъствието на талантливата Чарлийз Терон могат да измият вкуса на течна курешка, който ще има да преглъщате цял час и половина.

Какво би се случило, ако писанията на братя Грим бъдат модернизирани и преработени за young adult аудиторията? Нищо особено. А какво би станало, ако към този премис се добави Бела Суон? Пълна простотия. На тази формула залагат сценаристите не-ме-интересува-кои-са, сътворили съвременен прочит на Грим-ската притча, макар и техният прочит да не става нито за прочитане, нито за гледане, защото е пропит от безброй клишета и малкото потенциал се изпарява секунди след началните надписи. Ако някога сте искали да се почувствате като екстрасенси, гледайте „Снежанка и ловеца” – в него ще знаете какво се случва десет минути преди да се е случило, но няма да може да направите нищо, освен да дъвчете билета си от яд. Ситуацията е толкова абсурдна, че ако Якоб и Вилхелм бяха живи днес, след гледането на този филм вече нямаше да са.

Първи трейлър на "Snow White and the Huntsman"

Приказката за Снежанка не ми е особено интересна, освен ако не е под формата на порнографски gangbang със седем лилипута и една лилип**ка, ала догодина ще се наложи да я изтърпя насила. И то два пъти. Вторият път ще е версията на Тарсем Синг, а първият път е фентъзи епоса на Рупърт Сандърс – „Снежанка и ловеца” – който току-що сефтоса интернет с трейлъра си.