Ревю: „Жокера“ (Joker)

Отлагах гледането на „Жокера“, защото предварително знаех какво ще се случи. Наречете го „професионално“ изкривяване, но отдавна имам червена лампичка, която светва с надписа „ВНИМАНИЕ! ПРЕТЕНЦИОЗНА ЧЕКИЯ!“, само като видя дебютния трейлър на някоя претенциозна чекия. Още тогава бях на 70% убеден, че Тод Филипс ще се олее да взема насериозно герой, който по дефиниция не бива да се приема твърде сериозно, и, когато най-сетне се занесох в киното, процентите станаха 100%. Казвайки това не искам да твърдя, че филмът е тотал щета. Някъде в дълбините му има наистина добри попадения, но, ако изключим изпепеляващото изпълнение на Хоакин Финикс, „Жокера“ не е нищо повече от ненормално надценена и повърхностна origin-история.

Ще се постарая да съм кратък, защото филмът беше предостатъчно досаден в демагогията си. Може би първото, което прави впечатление е, че „Жокера“ не притежава нищо свое. Той е също толкова открояващ се, колкото осмия работник на шивашки цех в Бангладеш. Социалните му коментари са изтъркани многократно от десетилетия – главно проблемите на менталното здраве и обикновения човек, мачкан от Системата. Добре, че беше Артър Флек да ни отвори очите за тия работи, нали така? С риск да повторя акцента на почти всички негови рецензии – историята за „онеправдания“ шут няма дори собствен кинематографичен стил, а имитира Мартин Скорсезе, като целият му пълнеж се корени в наративната естетика на „Шофьор на такси“ и „Кралят на комедията“. Тоест, накратко, „Жокера“ е филм с чуждо съдържание и предъвкани мотиви, крепящ се само на централния си актьор.