Ревю: „Междузвездни войни: Възходът на Скайуокър“ („Star Wars: Episode IX – The Rise of Skywalker“)

Дълго разсъждавах дали „Възходът на Скайуокър“ е най-тъпият “Star Wars” за последните 15 години, след което станах от гърнето, пуснах водата и хипнотизиращата гледка на тъмната материя, изчезваща в канала, ме убеди че действително е. Също като тоалетен акт, новата трилогия на DISNEY започна с напън /“Епизод 7”/, премина през конвулсии /“Епизод 8”/ и сега приключва на дъното на клоаката, където й е мястото. Доста хора няма да се съгласят с възгледите ми и ще кажат, че “Последните джедаи” беше по-зле. Само че, за разлика от настоящия епизод, предишният имаше ма-а-лко смелост да покаже нещо ново и различно. Вярно, не беше особено интересно, но беше ново и различно. Беше развитие на историята, а не повторение. “Възходът на Скайуокър” прави точно обратното – в бесните си опити да поправи грешките на “Епизод 8” рециклира всичко случило се досега, стъпка по стъпка и туист по туист. /следват спойлери!/

А какво се е случило досега няма нужда от припомняне. Дори родопските пъдари знаят кой е Люк Скайуокър, а даже в най-северозападните райони селяните са използвали поне веднъж /на седмица/ Силата върху жените си. Целият свят знае какво е Междузвездни войни и следи сапунената им драма, затова и фактът, че Ейбрамс е действал под мотото „Ако не е счупено, не го поправяй, но ако Раян Джонсън го е счупил, го поправи по-зле.“ е дълбоко трагичен. Най-вече, защото феновете на SW не заслужаваха подобно отношение. 40 години от живота им бяха инвестирани в развоя на тази космическа феерия и търпението им е възнаградено с какво? Стари похвати, стари развръзки и което е още по-жалко – стар злодей. Кому беше нужно зомбифицирането на Палпатин? Така ли нямаше някой чистач на комините на DISNEY, който да измисли нов, по-интригуващ и съвременен антагонист? То бива фенсървиз, ама бива ли чак толкова? И след като се връщат стари разбойници, защо пък точно Палпатин, бе аланкоолу? Десет от всеки девет попитани ще Ви кажат, че изобщо не им дреме за него, ако може да се върне Вейдър. А явно може. Не знам дали знаете, но в “Star Wars” може всичко – може да се връщат умрели, може да се яздят коне върху летящ звезден разрушител, TIE-файтърите могат да прескачат във светлинна скорост и не на последно място – всички са роднини.

Ревю: „Соло: История от Междузвездни войни“ (Solo: A Star Wars Story)

Още една година, още един „Star Wars”. Преди беше събитие, сега е просто нещо ануално. /да не се бърка с „анално”, макар че и двете са верни – б.а./ „Соло” е втората самостоятелна история от вселената на Жорж Лукас след „Rogue One”, този път центрирана около младите години на емблематичния контрабандист и трафикант на бежанци, някога изигран от Харисън Форд и по-късно убит от грозния си син. Извинявам се, забравих да сложа спойлер – все пак не всички зрители са наясно, че синът му буквално е грозен като смъртта. Но „Соло” не ни занимава с дисфункционалните отношения между Хан, дъртата лейка и изроденото им дете, а с прохождането на харизматичния звезден пират – преди много години, в една далечна галактика – през времената, когато в космоса имаше само 1 /един/ негър.

С поп-културната еволюция на сагата, произходът на Хан Соло е придобил почти митологичен статут – нещо, което всички знаят, че съществува в някаква форма, но никой няма интерес да го види в действителност. Досущ като пишката на Джар-Джар Бинкс. Ето защо самостоятелен филм за Соло беше точно толкова необходим на феновете, колкото и самостоятелен филм за кървящия хемороид на Джаба. Ала когато DISNEY купиха Lucasfilm и започнаха да планират 142 SW-продукта за следващите десет години, беше пределно ясно, че под прицел са origin-историите на всеки персонаж с повече от четири реплики, появявал се някога в „Междузвездни войни”. И Катлийн Кенеди – мръсната кучка, която менопаузира цялата магия на “Star Wars” – не се подвоуми чия глава да падне първа под гилотината.

Индиана Йоана

Подир вече затихващата шумотевица след премиерата на нърдската еякулация „Играч първи”, Спилбърг започна да се обажда с много неща, които противоречат на здравия разум. Първо беше завистливото му дуднене срещу Netflix, а сега е преминал към саботирането на собствените си проекти, коментирайки бъдещето на Индиана Джоунс след предстоящия пети епизод.

Както добре знаете, някъде догодина започват снимките на следващата инсталация от франчайза за професор доктор хонорис кауза Хенри Джоунс и вчера Спилбърг заяви, че това ще бъде последното участие на Форд в поредицата, защото дядо Харисън вече не изглежда атлетично в индианаджоунските си панталони, особено щом трябва да ги загащва една педя под гърдите.

Ревю: „Блейд Рънър 2049“ (Blade Runner 2049)

Много хора обявиха  „Блейд Рънър 2049” за визуален шедьовър и са прави, защото той е точно това. И нищо повече. Тридесет и пет години след вечната класика на Ридли Скот, която продължава да е стълб за научната фантастика в киното – не просто като жанрова супернова, но и като безпрецедентен world-building – продължението му не е нито едното от двете. Здраво стъпил върху гърба на титана Роджър Дийкинс, канадското чудо Дени Вилньов рисува разкошна авансцена, впечатляваща с носталгичен футуризъм, но изолирана от дълбочината на предшественика си. Алфред Хичкок е казал, че трите най-важни неща за всеки филм са сценарий, сценарий и сценарий, ала „Блейд Рънър 2049” е задвижван само от един елемент. И той е опаковката.

Ще започна с лошото, докато съм в афект – сюжетът на „Блейд Рънър 2049” е пълна дупка. 30 години след събитията от първия филм, блейд рънърите продължават да ловят хуманоиди, за да ги „пенсионират”. Един от тях е героят на Раян Гослинг – офицер К – който работи в Lа Lа LAPD и е натоварен с озаптяването на аскета Сапър Мортън /Дейв Батиста/, но вместо поредната рутинна задача, К попада на мистерия, която ще го отведе до бившия му колега Рик Декард /Харисън Форд/. Нищо особено, нищо невиждано или пионерско. Класически макгъфини, предвидима развръзка и излишно разточително повествование, което може да накара много зрители да заспят и сънуват електрически овце. На хартия изглежда така, сякаш имаме перфектната комбинация между нео-ноар детективска история и фантастичен екшън с екзистенциален оттенък, но реално получаваме грабнати оттук-оттам мотиви – леко зачекнати, след което подминати в бързината и недовършени в някаква консистентна форма.