Ревю: „Ной“ (Noah)

„Ной” на Дарън Аронофски се превърна в мишена на свирепи и несправедливи плюнки от страна на милиони зрители, поради факта, че не уйдиса на предварителните им очаквания и бе недостоверен с писанията на Добрата книга. Да приемем хипотетично, че Аронофски е ползвал Библията като първоизточник и се е отклонил от нея. Нима това може да е фундаментален проблем за филма? Разбира се, че не, дори напротив. Припомнете си класиката „Сиянието”. Адаптацията на Кубрик контрастира с книгата на Кинг толкова рязко, че на моменти разликите са остро неуважителни към текста, което пък доведе до множество хорски ропот, а самият автор се дистанцира от готовия филм. Това обаче не попречи на „Сиянието” да си остане един от най-емблематичните представители на хоръра и един от най-обсъждани шедьоври на Кубрик.

Сравнявам двете книги не защото смятам Стивън Кинг за Бог, а защото и двете се базират на художествени измислици, така че не се шашкайте. Сравнявам ги и защото историята се повтаря с „Ной”, а именно – критикува се филм, само понеже не отговаря на някаква книга, и то на базата на смехотворни доводи, които нямат досег с реални аргументи. Много хора още не проумяват, че „Ной” не е старозаветен Christmas-friendly филм, а зрелищна, нестандартна и пост-модернистична адаптация на една престара легенда, далеч предхождаща християнството. Doomsday-сценарият за Ноевия ковчег е универсална история, присъстваща в културата както на европейски, така и на арабски държави, и служи като притча за хуманизма, а не като ексклузивно християнска даденост.

Ревю: „47 Ронини“ (47 Ronin)

Какво може да се каже за една всепризната класика, издържала проверката на времето? За вдъхновяващ шедьовър на изкуството, може би най-великата творба, контрастираща Изтока и Запада? Какво може да се каже за провокативен, почти гениален епос, поставящ бял чужденец в центъра на политическия и военен живот на Феодална Япония? За едно произведение, отнасящо се не само с уважение към японската история, но и подчертаващо екзотиката на азиатската култура? Могат да се кажат много неща, тъй като сюжетът е комплициран и многопластов, и определено заслужава сериозни дебати. Но стига за „Шогун”. Нека се съсредоточим към настоящия филм, който е…

…пълен боклук. „47 Ронини” е древна японска легенда, основаваща се на реални събития и превърната в национален празник за страната на изгряващото слънце. Това е кратък очерк на група самураи /за точната бройка вижте заглавието/, които отмъщават за обезчестяването и обезживотяването на господаря си, след което групово си разпорват коремите, защото така повелява традицията на бушидо. Знам, че не звучи като адекватен пример за подражание, особено за американската публика, която е свикнала героите им да поемат към залеза, след успешното приключване на дадената /невъзможна/ мисия, но японците винаги са били шантав народ, така че щом искат да възхваляват шайка отмъстители със суицидни нагласи, кой съм аз, че да споря.

Няколко думи за „Хобит: Пущинакът на Смог“

За да може „Хобит: Пущинакът на Смог” да се оцени напълно обективно и безпристрастно, зрителите трябва да се съобразят с две неща. Първото важеше още за първия филм и важи със същата сила за втория, така че си го набийте в главата, докато не сте станали за смях – това НЕ Е “Властелинът на пръстените”! Имам смътното чувство, че съм го казвал и преди, но явно не е имало полза, така че сега си го повторете няколко пъти наум, пък дано информацията се намърда в недрата на плоския Ви череп. Всички, които са очаквали, че „Хобит” ще се окаже “LOTR”v.2.0, /особено челите книгата/, са малоумници. Дори маймуната Цезар знае, че „Хобит” е много повече приказно фентъзи във фолклорен стил, отколкото комплициран драматичен епос, и трябва да се възприема като такова.

Това обаче не спря сума ти незадоволен разбирачи от миналата година да ореват интернет, че – видите ли?! – не са получили „Властелинът на пръстените – Епизод IV”. Колкото и различни да бяха упреците им, те всички бяха дело на хора, които не са обременени с тежестта на интелекта. „OMG, не мога да повярвам, че шибаният Питър Джаксън е направил филм за весели хобити, по книга за весели хобити! Как е посмял?! Аз очаквах… ъ-ъ-ъ….” Какво си очаквал бе, пръдльо? Филм за динозаври, филм за Баба Яга? Шокът от разликата между двете трилогии е напълно разбираем и очакван, но не е повод за маниакално циврене, а напълно закономерна последица от екранизирането на книга с много по-олекотена атмосфера и тон. За сметка на това никой не си призна, че получи най-добре адаптираното фентъзи на десетилетието – нещо, което е видно дори в много по-слабата първа част.

Ревю: „Хобит: Неочаквано пътешествие“ (The Hobbit: An Unexpected Journey)

„В една дупка в земята живееше хобит…”

Дж. Р. Р. Толкин едва ли е предполагал, докато е седял на оксфордското си писалище, че това най-обикновено изречение ще стартира верига от събития, които ще отекнат през идните 75 години и ще доведат не само до най-великата фентъзи книга на всички времена /”Властелинът на пръстените”/, но и до заснемането на най-епичния филм на всички времена /”Властелинът на пръстените”/. Кой е очаквал, че триста страници на приказно търчане по горички и планински върхове ще окажат толкова съдбовен удар върху световната култура? Кой да знае, че едно чорлаво лилипутче с весело окосмени ходила ще се превърне в един от най-историческите литературни герои? Кой е предполагал, че кратко книжле за приспиване на хиперактивни дечурлига ще получи такъв топъл прием и ще принуди автора му да напише четири пъти по-обемисто продължение?

Не и Толкин, който по време на публикуването на „Хобитът” през 1937 година, е бил уважаван преподавател и ветеран от WWI, а последното в to-do листа му е било да се изгърбва над белия лист в писане за тролове, елфи, дракони и други феерични отпадъци. Но феноменалният успех на “Властелинът” седемнадесет години по-късно не само го превръща в най-великият фентъзи автор, но го принуждава да се върне назад и да редактира оригиналното издание на “Хобитът”, за да премахне някои от ударните й детинщини, за да може трансферът между двете книги да е колкото се може по-плавен. „Хобитът” е концентрирана авантюра с точна мисия, водена от ясни герои и също толкова отчетлив злодей. Повествованието е леко и динамично – персонажите трябва да стигнат от т. А до т. Ц, като между точките имат чести и фатални интеракции със злонамерени твари, а накрая – в т. Ц имаме епичен завършек с типичния за всяка приказка хепиенд.