Ревю: „Лоши момчета до живот“ (Bad Boys For Life)

Щом научих, че се готви трета част на “Лоши момчета”, направих това, което всеки нормален човек би направил при подобна вест – погледнах инстинктивно календара, за да проверя дали случайно не съм се върнал с машина на времето в 2009, когато на някого щеше да му дреме. Оказа се, че все още съм в добрата стара 2019, следователно решението за сикуъл ми се стори по-закъсняло и от цикъла на Ким Бейсингър. Но, както се утешават завършващите последни на Специалната олимпиада, „по-добре късно, отколкото никога”, макар и в случая на „До живот”, „никога“ щеше да е много по-удачният вариант.

Във времена, когато негри с оръжие по улиците са по-познати на полицията с кода „Движеща се мишена.“, „Лоши момчета 3” дръзва да ни върне в носталгичното минало, когато Уил Смит бе все още свеж, а черният живот на Мартин Лоурънс имаше значение. Четвърт век след оригинала на Майкъл Бей, предназначен като гето-алтернатива на „Смъртоносно оръжие”, позакъснялата трета част шокира с невероятното си безличие и бутафорност. Да, жанрът може да е „екшън”, но реално е толкова лишен от живот, че щеше да изглежда по-жизнен, ако беше прожектиран върху белия чаршаф, с който се покрива труп. Играта е измъчена като възрастен уретер, атмосферата е изсушена, горе-долу колкото яз. Студена, а събитията са по-насилени от прохождаща актриса в Miramax. Подлъган от високите оценки, се прецаках да го гледам на кино и какво да Ви кажа – ако не сте пуберче, което наскоро е скачало с главата напред в празен басейн, шансовете да Ви хареса са по-малко и от шансовете да харесате „Събота вечер с Дони“.

Ревю: „Отряд самоубийци“ (Suicide Squad)

Задниците са като мненията – всеки си има и повечето са лайняни. Изкуството е субективно и както би се съгласил д-р Лектър – хората имат различен вкус. Казвам това, понеже днес отново сме изправени пред поляризиращ феномен, който хем е деморализиращо нагрубяван от реномираните критици, хем в същото време поставя нови бокс-офис рекорди. Нека заглавието „Отряд самоубийци” не Ви обърква – вътре не става дума за някаква апокалиптична секта, а за сборна дружина от най-доброто, което пенитенциарната система на САЩ може да предложи, следователно името трябваше да е „Отряд Само Убийци”, но нека кажем, че това е най-най-дребният дефект на филма.

Преди десетина години едва ли някой би повярвал, че ще настъпи ера, когато супергеройските премиери се редуват всеки месец, но както майката на Шумахер е отговорила, когато малкият Михаел я попитал дали някога ще стане толкова богат и известен, че да не му се налага да става от леглото – “Животът ще намери начин”! След почти две години, през които Интернет се задръсти от маркетинговата кампания на „Отряд самоубийци”, включваща задкулисни пикантерии от нездрав характер и проблемни снимки, пострадали допълнително от мозъчната пункция, наречена „Батман срещу Супермен”, поредното холивудско алангле на Дейвид Ейър най-после излиза наяве и също задръства… но не интернета, а клозета.

Ревю: „Денят на независимостта: Нова заплаха“ (Independence Day: Resurgence)

Ако Холивуд ни е научил на нещо, то е, че извънземните обожават САЩ, въпреки че и там, също като на Марс, няма разумен живот. Всеки път, щом решат да атакуват, си избират големи американски градове, пълни с красиви хора, смели капитани и достолепни президенти, а накрая постоянно си тръгват с подвита опашка /или друг израстък, в зависимост от расата/, защото предприемчив учен им е заразил операционната система с вирус или находчив войник е успял да унищожи Нещо Важно в кораба-майка, или друг кораб-роднина. Веригата от събития е една и съща, а изходът – задължително оптимистичен за цивилизацията. Още по-добре, ако извънземните съчетаят пристигането си с някакъв светъл празник като Рамазан байрам, Ханука или Банго Васил – няма значение, стига накрая да има фойерверки, развети национални флагове и горди лица, гледащи към сикуъла. Говоря за сикуъла на „Денят на независимостта”, който винаги съм смятал, че ще се нарича Денят на Благодарността, но всъщност е преведен като „Нова заплаха”, макар че заплахата си е все същата и се нарича Роланд Емерих.

Някои наричат Емерих „Малкия Спилбърг от Зинделфинген”, други го знаят като „The Master of Disaster”, докато аз смятам, че е единственият бивш художник от Германия, който е изпълнил мечтата на Хитлер да разруши света, макар и само дигитално. През последните двадесет години Емерих се навря във всички възможни жанрове, за да покаже, че не става за нито един от тях – от имитацията на „Смело сърце” /”The Patriot”/, та чак до имитацията на „Умирай трудно” /”White House Down”/. Точно, когато си мислехме, че вече не му е останала кариера за унищожаване, 20 Century Fox му дадоха зелена светлина за „Нова заплаха” и бидейки Емерих, какъвто го познаваме и обичаме, Роланд не е изневерил на своето реноме, сервирайки ни фекална проба с повече клишета от раните по ръцете на наркоман с тремор и семейна драма, по-евтина от погребението на бездомник. Но, ако трябва да бъдем честни, истинската сила на „Денят на независимостта” никога не е била в режисурата, нито в сценария, нито в актьорската игра, нито в монтажа…

Ревю: „Земята: Ново начало“ (After Earth)

Добрите научни фантастики в последно време са редки щастия, затова всеки успешен опит в това начинание трябва да бъде поощряван и адмириран. След актуалните сай-фай разочарования ”Забвение” и „Стар Трек: Пропадане в Мрака /на септичната яма/” беше време за продукт, който да размести коловозите и да инжектира малко креативност във фантастичните сюжети. Да събуди публиката, сервирайки й нещо наистина иновативно и стойностно, чийто висок бюджет няма да засенчи философските и социални послания вътре. Да комбинира умело талантлив каст с доказани творци в екипа. Беше крайно време да излезе класика от ранга на „2001: Одисея в Космоса”, която да еволюира жанра и най-после да го пренесе в новото хилядолетие. И ако сте истински почитатели на научната фантастика, то Вие вече знаете, че „Земята: Ново начало” НЕ Е този филм.

Правило №3: „Никога не очаквайте нещо смислено от филм, който няма бял човек по постера“

„Земята: Ново начало” и типичен представител на who-gives-a-shit заглавията т.е. филмите, за които никой не се интересува, докато не излязат, а след като излязат, биват пренебрегнати и забравени. Но този специално си има два важни туиста. Първият няма да го видите в трейлърите, няма да го прочетете и на постера /освен ако не използвате лупа за четене на въздребничък шрифт/, но „Земята: Ново начало” е режисиран не от кого да е, а от… многоуважаемия М. Найт Шялаламан! У-а-а-а-у-у-у! /напрегнато поемане на въздух/ Точно така, М. Н. Ш. е все още жив и твори, но този път под прикритие и пълен контрол, а контролните органи са „г-н и г-жа Смит” а.к.а. Уил и Джейда-Пинкет. Вторият туист е дори още по-ужасен – „Земята: Ново начало” не е просто обикновена утайка на дъното на киноварела, а зле маскирана сциентоложка пропаганда за подрастващи.  В-ъ-ъ-ъ-ъ-й! /драматично издишане/