Ревю: The Last of Us („Последните оцелели“)

Дълго мислех дали да пиша за този сериал, но тъй като мисленето не е от силните ми страни, реших да рискувам. Може спокойно да игнорирате долния хаос от думи, ако вече смятате, че „Последните оцелели“ не е кой знае какво. Ако обаче сте на обратното мнение, значи имате нужда да спрете райския газ и прочетете защо не сте прави, дори ако стоите изправени. (no pun intended) И така, „Последните оцелели“, както започнах да наричам мозъчните си клетки някъде след третия епизод, е новото шоу на HBO за зомбита /нямам предвид публиката/ по мотиви от игра на Sony Interactive Entertainment и, като казвам шоу, използвам думата в щедър вариант, понеже е също толкова „шоу“, колкото концерт на Лили Иванова – много хайп, малко пукане на стари кокали, композиции на запис, преобладаващо мъртва материя и общото усещане, че гледате нещо, което отдавна е демоде.

Сигурен съм, че повечето от Вас са почитатели на сериала, което е очаквано, защото съм наясно с ниската възраст и не по-високото IQ на читателите си. За разлика от масовия геймър, аз не харесах още оригинала, нищо че го помня като първия exclusive, който разцъках на хакнатия си PS3 преди седем-осем години. Надявах се само HBO-лигофрените да го направят с поносим сюжет и по-забележими разлики от играта. Последното го исках, понеже „The Last of Us“ е изключително линейна и ако извадим минималната й интерактивност, останалото няма с какво да задържи интереса за 9 епизода. Оказа се, че ЕйчБиОу са отговорили на молитвите ми, но по грешния начин. Защото шоуто е добре направено, като за PS заглавие /неголям подвиг/, сюжетът действително е едва поносим, а разликите също ги има, но те пък са в джендър-неутрална посока.

20 неща, които „Батман“ прави за пръв път

Онзи ден се насладих на дълго/не/очаквания 54-ти рибуут на „Батман” и може би казвам „насладил”, защото проспах част от него. Новият вариант трябваше да измие с белина спомените от стария “Батман”, но нещо по пътя между идеята и крайния продукт е било прегазено от мигрантски бус. На теория е изглеждало лесно, при условие че старият Батман беше Бенджамин Афлек, който никой не приема за нормален с маска и черен костюм, освен ако Мат Деймън не е починал от ковид. На практика обаче, настоящият Батман се оказва Робърт Патинсън – най-красивият трансджендър от сериала за специални деца „Здрач“.

Като разбунтуван супергерой Робер стои по-неестествено от жена в правителството на талибаните, а и през повечето време крие най-силния си коз – лицето на олимпийски модел. Не твърдя, че младежът е слаб актьор, но сценарият е минимизирал актьорските му ресурси до трите стълба на българската кино-драма – истукани пози, продължителни псевдо-философски погледи и театрално декламиране. За щастие, покрай него се джуркат още по-колоритни електрони. Тлъстичък Колин Фарел, въшлива Зоуи Кравиц, болезнено дразнещ Пол Дейно и чернокож лейтенант Гордън със смехотворна афро-прическа /или в неговия случай – прическа/ са само част от звездите, гравитиращи около централния гризач. Има и други, но на кого му дреме за лисугера Анди Съркис, освен ако не е в моушън кепчър, прав ли съм?

„Отмяната“ (The Undoing)

„Отмяната” е прекрасен за зимните вечери, защото може да загрее от срам бузите на много хора, замесени в него. Друго нещо, заради което е чудесен е, че няма да Ви губи времето повече от телевизионния етикет – съдържанието му е побрано в шест клети епизода, но в тях се случват толкова малко неща, че реално Ви се струват като три. Ала нещото, заради което сериалът е наистина разкошен, е че е продукт на HBO, което означава че всички онези, които отчаяно се опитват да минат за ценители, никога няма да си признаят каква катастрофа е.

Първите неща, първо. Както е казал офтамолога на далтониста – „Нищо не е само черно или само бяло!” „Отмяната” не е толкова слаб, колкото може би се запечата в афектираното ми съзнание. Изключително дразнещ, плосък и наивен, да, но винаги можеше да е и по-зле – винаги можеше да е турски. В „Отмяната” има моменти на добра кинематография, адекватна атмосфера, впечатляваща актьорска игра и отлична музика, което също съм длъжен да отбележа. Мисълта ми е, че в него гарантирано има неща, които си струват. Но казвайки това, е време да обърна и другата буза и в случая бузата е гъзна.

Ревю: „Ненормален“ (Unhinged)

Подходих с резерви към „Ненормален”, защото не бях сигурен дали няма да се окаже поредното холивудско говно, но след първия половин час вече бях. Сигурен бях даже повече от онзи път, когато отговорих „Сигурен съм!” на въпроса „Сигурни ли сте, че искате да купите тези кренвирши с видимо изтекъл срок, за който няма да Ви кажем, и заради които ще останете в кенефа горе-долу, колкото да binge-нете отвътре произволен сериал?” Общо взето, „Ненормален” е точно такава рядка фъшкия, каквато може да се очаква от проект, където е вложено само малко повече старание от това, което влага инфлуенсърка в Инстаграм. Може би съм твърде тежък в думите си, но, повярвайте ми, не и чак толкова тежък, колкото Ръсел Кроу.

„Ненормален” е филм за погрешната свирка и знам какво си мислите, но не е ориджин история на Харви Уайнстийн. Нали се сещате за онази приказка, „от всяко дърво свирка не става”? Е, от тук става. Защото вътре е пълно с дървета, с изключение на Ръсел Кроу. Той е по-скоро дивият глиган, галопиращ сред гората от дървета. Но да се върнем обратно на темата. Спусъкът на събитията е погрешната свирка на главната героиня и спокойно, нямам предвид че филмът е порно…. Всъщност… донякъде си е баш такъв, ама не от онези хубавите с голотии, ами от онези не-хубавите, с пръхтящ и грухтящ Ръсел Кроу, който най-вероятно е избрал тази роля, само защото ще прекара 90% от нея в кола, ерго на екрана ще лъсне само 10% от наднорменото му туловище.