Ревю: „Жокера“ (Joker)

Отлагах гледането на „Жокера“, защото предварително знаех какво ще се случи. Наречете го „професионално“ изкривяване, но отдавна имам червена лампичка, която светва с надписа „ВНИМАНИЕ! ПРЕТЕНЦИОЗНА ЧЕКИЯ!“, само като видя дебютния трейлър на някоя претенциозна чекия. Още тогава бях на 70% убеден, че Тод Филипс ще се олее да взема насериозно герой, който по дефиниция не бива да се приема твърде сериозно, и, когато най-сетне се занесох в киното, процентите станаха 100%. Казвайки това не искам да твърдя, че филмът е тотал щета. Някъде в дълбините му има наистина добри попадения, но, ако изключим изпепеляващото изпълнение на Хоакин Финикс, „Жокера“ не е нищо повече от ненормално надценена и повърхностна origin-история.

Ще се постарая да съм кратък, защото филмът беше предостатъчно досаден в демагогията си. Може би първото, което прави впечатление е, че „Жокера“ не притежава нищо свое. Той е също толкова открояващ се, колкото осмия работник на шивашки цех в Бангладеш. Социалните му коментари са изтъркани многократно от десетилетия – главно проблемите на менталното здраве и обикновения човек, мачкан от Системата. Добре, че беше Артър Флек да ни отвори очите за тия работи, нали така? С риск да повторя акцента на почти всички негови рецензии – историята за „онеправдания“ шут няма дори собствен кинематографичен стил, а имитира Мартин Скорсезе, като целият му пълнеж се корени в наративната естетика на „Шофьор на такси“ и „Кралят на комедията“. Тоест, накратко, „Жокера“ е филм с чуждо съдържание и предъвкани мотиви, крепящ се само на централния си актьор.

Ревю: „Поредният ергенски запой“ (The Hangover Part II)

Сезонът на абитуриентските балове е в разгара си, но вместо да ходя да гледам такива, като нормален pervert, аз ходя на кино. Този уикенд рискувах с „Поредният ергенски запой”, който по-надолу ще бъде наричан просто „ПЕЗ 2”, но не само защото е прост, а защото всеки един спестен символ в ревютата ми е спечелен миг от приключението, наречено „живот”. А и не толерирам подобни преводачески своеволия – как може нещо да е „поредно”, след като предишното е било „последно”? Та, „ПЕЗ 2” бе филмът, който реших да гледам, пренебрегвайки правилото си да не се доверявам на нищо с повече от десет продуцента. И сега усилено се чудя какво да напиша за заглавие, за което няма какво да се пише. Какво да кажа за лента, за която няма нищо за казване? Какво да анализирам във филм, който всъщност е дословно копие на първия, но patch-нат до версия 2.0?

Тайфата се завръща… а на нас ни се повръща.

Трябва да започна с признание, което съм споделял единствено на свещеника в кабинката за изповеди, точно след като си вдигнах гащите – първият „ПЕЗ” бе безмозъчен боклук от земеделски тип и все още се боря да пресметна какъв будала трябва да е някой, за да го хареса. О, не, не ми се заревавайте колко OMG смешен бил и колко LOL-ове генерирал и т.н. врясъци на келеши с неработещи неврони. Първият „Запой” бе изпълнен с толкова жалък и предвидим хумор, че не го спаси нито красотата на Брадли Купър, нито тъпотата на Зак Галифианакис. Единственото, което го спаси бе сравнително оригиналният му замисъл и фактът, че по някаква необяснима за мен причина, „ПЕЗ” се превърна в най-доходоносната R-rated комедия сл. Хр. И не само това, ами дори спечели Златен глобус за най-добра комедия, което вече преля чашата /буквално, тъй като в момента, в който разбрах това, си наливах чаша с пепси и тя преля/ и ме накара да го мразя до дъното на душата си. Такъв съм си – мразя неща, които биват промотирани като африкански диаманти, а всъщност носят качествата на въглен с аромат на газ гризу.