You are currently browsing the tag archive for the ‘Стивън Спилбърг’ tag.

„Странни неща” е най-новият „оригинален” сериал на Netflix, за когото Сульо feat. Пульо изпадат в състояние на саливация, сякаш са станали свидетели на най-великото нещо в жалките си животи. Самият аз го гледах едва вчера и пропуснах организираната вълна от всеобщо възхищение, но както се казва „по-добре късно, отколкото още по-късно”. /нали така беше?/ Ще бъда милосърдно кратък, затова не искам да ме разбирате погрешно – смятам, че сериалът е наистина въздействащ и заслужава повечето си словославия, но в същото време не го приемам за този невиждан феномен, за какъвто се опитват да го афишират всички.

poster

Вдъхновен от авантюристичното юношество на 80-те и конкретно мародерстващ ранното творчество на двама Стивън-овци /Кинг и Спилбърг/, сериалът масажира носталгичния мускул на зрителите и очевидно го прави успешно, поне до момента, в който вече спира да го прави. Нямам нищо против удачните референции към 80-тарската поп-култура, но когато дадено заглавие разчита единствено на тях и всеки час изобилства от кино плакати, удобно видими във фона, периодични споменавания на Йода и два пъти по толкова сюжетни механизми, взети от Кинг и Спилбърг, нещата стават леко банални и сериалът започва да залита притеснително близо не толкова към „омажа”, колкото към омазването.

Прочетете остатъка от публикацията »

Също като генетичния си експеримент, „Джурасик свят” никога не трябваше да види бял свят. И той, като основния си злодей, е компилация от различни парчета, които са нескопосано залепени, сякаш от некадърно дете, опитващо се да сглоби играчката на батко си, за да го впечатли. Въпреки креативния допинг, инжектиран от Стивън Спилбърг /и всички останали в екипа, които не са толкова важни, колкото Стивън Спилбърг/, филмът е упражнение по посредственост и ако извадим специалните ефекти, би останала само ароматна купчина биологичен материал.

posterJURASSIC TURD

Донякъде е добре, че динозаврите са изчезнали, защото ако имаха възможност да гледат глупостите в „Джурасик свят”, щяха да извършат масово самоубийство. Той е дотолкова упорит в мисията си да бъде „детски”, че в него всички се държат като деца – дори и възрастните. Наясно съм, че продукт на Amblin има определени задължения към феновете си, но също така съм наясно, че има тънка граница между „филм за деца” и „филм за деца, болни от синдрома на Даун”. Сценарият е ориентиран към семейните ценности по агресивно пропаганден начин, а фамилните драмички са имплантирани в ДНК-то на продукцията по-усърдно и от самите динозаври, като нивото е някъде между това на турски сериал и друг турски сериал. Динозавърските забежки са само фон на еволюцията в отношенията между американските роднини, а катарзисът настъпва в края на филма – заобиколени от стотици кървящи родители и завинаги травмирани деца, отчуждени сестри се прегръщат, преоткрили обичта си; родни братя се сближават, въпреки различията си, а двама тъпунгери осъзнават /може би с малко закъснение?/, че са пратили непълнолетните си деца в парк с бродещи динозаври.

Прочетете остатъка от публикацията »

„Кой пък е тоя Тинтин, мамичката му?” е най-често задаваният въпрос сред американските младенци през последните няколко месеца. Публична тайна е, че в САЩ почти никой не е чувал за палавия репортер със секси перчем и приключенията му идват като киндер сюрприз за доста малчугани, свикнали да гледат атлетичния задник на Питър Паркър в червено трико. Обърквацията на западната младеж обаче си е логична, понеже героят на Тинтин не е дело на Стан Лий, а е роден в европейския ум на белгийски художник в началото но XX век. Пък и кой би предпочел безличния Тинтин, пред мускулестия Хълк или мъжествения Тор, нали така? С корекцията на тази културна злина се заема един висш евреин, който до 2008-ма всички тачехме като добър чичо /от онези, които не ни пипат в мрака/, а след това започнахме да недолюбваме и гледаме с бялото на окото. /hint/ Добрият старец пое инициативата да използва славата на продуктивния блондин и да я пренесе в САЩ, за да могат и простоватите американчета да се потопят във вълшебния свят на old-school авантюризЪма.

tintinДаже восъчните фигури на Мадам Тюсо са по-живи от хуманоидите във филма

Стивън Спилбърг няма по-удобен момент за действие. Огледайте се – скоро Харисън Форд ще умре /не си го измислям, това са неизбежни житейски факти/, а Шая Лебоф бива мачкан по улиците като безпризорна кучка, което предначертава горчив и окончателен финал за „Индиана Джоунс”. Ето защо, на Спилбърг спешно му трябва нов приключенски франчайз, върху който да изсипе вродения си талант и нестихващ мерак да снима адвенчъри. Този франчайз пристига с детешкото лице на Тинтин и съдържа всички съставки на съвременния блокбъстър – правен е по комикс, лъха на класически „Индиана Джоунс” и събира върховете на визуалните технологии /performance capture + 3-D/ с върховете на режисьорския елит. /Стивън Спилбърг + Питър Джаксън = ВНЛ/ И наистина, „Приключенията на Тинтин” се оказа едно от най-свежарските предложения на 2011-та, изненадващо с хитрия си протагонист и лекичък хумор, но най-вече – с умело приготвената от Спилбърг кинематографична манна.

Прочетете остатъка от публикацията »

Краят на 2011-та е силен период за Стивън Спилбърг, който се записа с два филма /един анимационен и един животновъдски/, излизащи през следващите два месеца. Заслепен от светлината на медийните прожектори, бай Стивън е бил приближен от хора на Empire с въпроси за следващите му проекти, които ще отнемат работната му петилетка, а именно – „Индиана Джоунс 5” и „Юрски Парк 4”. Въпросите са били много, но най-важният така и не е бил зададен – „Кому, по дяволите, са нужни тези филми?”

Прочетете остатъка от публикацията »

Онзи ден реших да си почина от тъпите филми, затова се съсредоточих към тъпите сериали и повярвайте – наистина щях да почина. Подмамен от лъжите за нов връх във визуалността на визуалните ефекти и мазното име на Стивън Спилбърг по кредитите, аз реших да рискувам с няколко серийки от хита на есенния сезон, наречен „Тера Нова”. След пилотния епизод /представляващ 90 минутна двойна серия, защото – Господ ми е свидетел – ако беше само 45 минути нямаше да разбера нищо/ останах със смесени чувства, като сместа съдържаше равни количества отегчение, раздразнение, пренебрежение и спокойствие. /когато най-сетне заспах към края/ На третия епизод реших, че в миналото си съм имал някакъв репресиран спомен от събитие, което сериозно ме е повредило, задето доброволно гледам подобни дрисъци; на четвъртия – надеждата се върна за момент в атлетичното ми тяло, тъй като най-после видях малко интелект в наратива, но на петата – всичко отново рухна като минаре след земетресение. Шеста серия няма да има /това прозвуча доста оптимистично – не, ще има, просто аз няма да я гледам/, така че сега е моментът за поредната ми TV храчка.

This is some epic shit… minus the „epic“ part

Не ми се ежете, че пиша „ревю” до петия епизод, тъй като моята логика е, че занапред едва ли може да стане много по-зле, отколкото е било досега. Но нека започнем отдалече – проектът на моите любими глупендъри от FOX нададе главица още през миналата зима със заявки да се превръща в легенда, използвайки името на равина Спилбърг и безрезервната му любов към праисторическите рептили. Всички знаем, че Стивън обича извънземните, Втората световна война и Шая Лебоф, но си бяхме забравили колко обича динозаврите. „Тера Нова” е начинът по който не само ще си припомним тази интересна тривия, но и бързо ще пожелаем да я забравим. Рекламната кампания на сериала включваше обещания за грандиозни ефекти, величествена епика и количествена съвкупност от реалистични драми, на фона на екзотичен и възбуждащ потта сетинг. Никъде не се спомена, че хората ще гледат комбинация от монголоидните братовчеди на „Изгубени”, „Аватар” и „Юрски парк”; никъде не пишеше също, че грандиозните ефекти са стряскащо смешни за стандартите на XXI век, а драмата е по-изкуствено нагнетена и от тази на хомосексуална сватба. Говореше се за огромен бюджет, скъпи декори, мащабни амбиции, но никой не каза за впечатляващата некадърност на актьорите, баналния и очевиден тайпкаст на Стивън Ланг, нито за сюжетната линия, която всеки четвъртокласник би измислил по-добре в час по природознание.

Прочетете остатъка от публикацията »

Напоследък филмите по кината се открояват с впечатляващата си тъпота, затова реших да се впечатля от тях и браузвайки киноафиша избрах поредната грешка, този път с участието на мъжествения Хю Джакман. Прилъгаха ме две неща – че филмът не е в 3D и че Джакман участва рамо до рамо с дете и робот, следователно на техен фон дори той щеше да изглежда като добър актьор. Нямам идея защо реших да гледам подобна лента, очаквайки нещо по-различно от поредния ламаринен отпадък на Холивуд, но донякъде се радвам, че го сторих, понеже вече знам, че живата стомана в „Жива стомана” е по-интересна за гледане от живата плът в него. Филмите за роботи станаха доста модерни, което ме притеснява, защото всяко модерно нещо в Холивуд рано или късно се превръща в еталон на баналността. /вижте какво се случи с горките вампири/ Но въпреки, че се рекламира като роботски епос за подрастващи, „Жива стомана” не е толкова екшън за безчувствени хуманоиди, колкото семейна драмичка за хуманоиди, които не могат да изразяват чувствата си. И така, време е за новото ми парче накъсан текст, който даже строително лепило не може да закърпи в структуриран вид, затова Ви призовавам да четете с търпение и разбиране.

Сетингът е инспириран от разказ на Ричард Матисън, но от там е взаимствана само сай-фай нотката, докато семейните ценности са добавени изкуствено за повечко зрителски въздишки. И аз наистина въздишах, макар и не точно през устата. „Жива стомана” всъщност представлява два филма на цената на един, или по-скоро два толкова евтини сюжета, че е трябвало да бъдат комбинирани в малолетен микс от Дисни послания, плюс някакви шарени циркаджийски битки за фон, та децата да не загубят интерес. В горната си част, заглавието презентира вечната притча за емоционалното свързване между отчужден баща и непокорно синче, а в долната си – вечната притча за lil` nigga, изправен срещу огромен противник в битка за чест и слава. Няма какво да се лъжем – „Жива стомана” не успява да уравновеси тези два плота и често се спъва, докато ги прехвърля от крайник на крайник, като сакат жонгльор. Фамилните драми за бащи и синове вече не са толкова въздействащи както едно време, когато не ги правеха по три на година, а комбинацията с боксьорски екшън прави нещата да изглеждат като детска версия на „Роки”. Ако исках да гледам детска версия на „Роки”, щях да си пусна „Роки 5”.

Прочетете остатъка от публикацията »

февруари 2017
M T W T F S S
« Дек    
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728  

Тагове

3D HBO Marvel Антъни Хопкинс Арнолд Шварценегер Брус Уилис Гай Ричи Гилермо Дел Торо Даниел Радклийф Джей Джей Ейбрамс Джеймс Камерън Джонатан Нолан Джони Деп Джордж Лукас Зак Снайдер Кейт Бекинсейл Кратки ревюта Кристен Стюърт Кристофър Нолан Крисчън Бейл Лиъм Нийсън М. Найт Шаямалан Майкъл Бей Майкъл Крайтън Маркус Ниспел Мегън Фокс Мила Йовович Никълъс Кейдж Новини Питър Джаксън Пол Андерсън Ридли Скот Робърт Дауни Мл. Робърт Патинсън Робърт Родригес Роланд Емерих Сам Рейми Сам Уортингтън Силвестър Сталоун Стефани Мейър Стивън Спилбърг Том Круз Уил Смит Харисън Форд Хю Джакман Шая Лебоф анализ анимация вампири драма екшън игра класация книга комедия комикс награди новина пародия постер премиера приключения прикуъл ревю рибуут римейк сериал сикуъл трейлър трилогия трилър уестърн фантастика фентъзи хорър

Facebook

Join 277 other followers

Блог класация

Creative Commons License

Гласувай за нас в Sait1

E-mail: cinemascrotum@yahoo.com

wordpress visitor counter

Tyxo.bg counter

Посещения

  • 2,889,639 пъти