You are currently browsing the tag archive for the ‘Стивън Кинг’ tag.

Летните блокбъстъри доказват, че между касиерките в кината и тези на обществените тоалетни има нещо общо, а именно – и на двете плащате пари, за да гледате чужди лайна. Днес ще Ви запозная с едно такова, чийто произход започва от пишещата машина на младия Стивън Кинг преди почти 40 години и завършва трагично по кината миналия петък.

poster

„Тъмната кула”… или може би вече е „Афроамериканската кула”, не съм сигурен… е литературен цикъл от набедения за хорър-гуру Стивън Кинг. „Тъмната кула” обаче не е точно хорър, а по-скоро микс от всички познати жанрове, събрани и периодично разбърквани като джибри в бидон, докато качествата им прогресивно почнаха да се занижават с увеличаването на цифрата след заглавието. Специално последните две книги са позор за сай Кинг, но и логично следствие от факта, че са писани след като авторът изпадна в кома и част от него така и не излезе от нея, а именно – частта с добрите романи.

Прочетете остатъка от публикацията »

„Странни неща” е най-новият „оригинален” сериал на Netflix, за когото Сульо feat. Пульо изпадат в състояние на саливация, сякаш са станали свидетели на най-великото нещо в жалките си животи. Самият аз го гледах едва вчера и пропуснах организираната вълна от всеобщо възхищение, но както се казва „по-добре късно, отколкото още по-късно”. /нали така беше?/ Ще бъда милосърдно кратък, затова не искам да ме разбирате погрешно – смятам, че сериалът е наистина въздействащ и заслужава повечето си словославия, но в същото време не го приемам за този невиждан феномен, за какъвто се опитват да го афишират всички.

poster

Вдъхновен от авантюристичното юношество на 80-те и конкретно мародерстващ ранното творчество на двама Стивън-овци /Кинг и Спилбърг/, сериалът масажира носталгичния мускул на зрителите и очевидно го прави успешно, поне до момента, в който вече спира да го прави. Нямам нищо против удачните референции към 80-тарската поп-култура, но когато дадено заглавие разчита единствено на тях и всеки час изобилства от кино плакати, удобно видими във фона, периодични споменавания на Йода и два пъти по толкова сюжетни механизми, взети от Кинг и Спилбърг, нещата стават леко банални и сериалът започва да залита притеснително близо не толкова към „омажа”, колкото към омазването.

Прочетете остатъка от публикацията »

Всички си спомняте или поне сте чували за култовия хорър на Стенли Кубрик „Сиянието“ от 80-те години на миналия век, най-малкото защото подобен ужасяващ експириънс не се забравя лесно, дори три десетилетия  по-късно. Но причината да Ви занимавам с това заглавие не е защото съм получил трайни психически отклонения от гледането му като малък, а по друга – много по-пошла причина. Става въпрос за една теория на конспирацията, която шокира дори моята същност с наглостта си. И тъй като „никога не е твърде рано за теории на конспирацията“, ще я представя на Вашето внимание, а Вие сами си направете съответните изводи. „Сиянието“ е по Стивън Кинг и е режисирано от Станли Кубрик. В него се разказва за семейство, което отива на почивка в един планински хотел, само за да попадне в един кошмар, който ще ги доведе до ужасяващи последици. Дотук нещо неясно? Ок, а сега ето какво е открил  нещастникът Джей Уейднър, който в състояние на напушване е намерил доказателства, че в отделни сцени на „Сиянието“ са оставени следи от самия Кубрик, че кацането на Луната е било инсценирано./?!/ Давам Ви няколко секунди, за да осъзнаете какво написах….. така, готови ли сте? А сега, нека прегледаме накратко твърденията на г-н Уейднър:

1. На първо място, човекът е забелязал, че през целия филм се повтаря мотивът на червеното, синьото и бялото, които са основните цветове на американския флаг. Има го по дрехите на управителя на хотела и по дрехите на главните герои. Този мотив репрезентирал САЩ и желанието им да изпратят човек на Луната.

2. В една от сцените героят хвърля топка за тенис по стената, а на стената има нарисувана индианска картина, която наподобява група ракети, готови за изстрелване.

3. По време на филма се показват множество изкуствени мечки, които според г-н Уейндър са символът на СССР, а самият факт, че семейството е притиснато от студа в хотела, показвало натискът на СССР спрямо САЩ по време на Студената война и желанието на комунистите да попречат на САЩ да бъдат първите хора на Луната.

4. В една от сцените, където детето си играе в коридора на хотела, то е облечено с пуловер, на който има избродирана ракетата „Аполо“. Когато детето се изправя на крака, изглежда така сякаш ракетата излита нагоре.

5. В книгата е употребена Стая №217, но във филма Кубрик я е сменил със Стая №237, което според автора на теорията е символизирало разстоянието между Земята и Луната, което е 237 000 мили. Това обаче не е много вярно, защото фактическото разстояние е около 238 000 мили. /поправете ме, ако греша./

6. Стая №237 е еквивалента на фалшивото кацане на Луната и когато героят на Джак Никълсън лъже жена си, че отива в Стая№237, той всъщност лъже за кацането на Луната, от името на Кубрик.

Цялата канонада от безумни твърдения, може да прочетете ето тук, но основните неща са видими и с просто око, а те са – че авторът на тази теория има доста хлопащи дъски в черепната си кухина, които му влияят негативно на разсъдъка. Или пък, че е дотолкова вманиачен по теориите на конспирацията, че ги вижда навсякъде – дори и във филм, който е почти мой набор. От Вас зависи дали ще се вържете на доказателствата му, които по мое мнение са изключително повърхностни. Фактът обаче е налице – Стенли Кубрик беше гений, а „Сиянието“ си остава безспорна класика, която десетилетия по-късно поражда нови и нови въпроси.

От личен опит знам, че е трудно да си умен, но още по-трудно е да имаш и талант. В случая на Сам Рейми обаче нещата са малко по-особени. Защото човечецът определено има талант да прави качествено кино и го е доказал нееднократно, но за сметка на това – не е особено умен. И точно в това е драмата му. Защото талантът му отива на вятъра по детски филми, в които паякообразни люде с обсесия по паяжини скачат по сгради и реват по загубената си детска любов. А режисьор, който не може да покаже таланта си на филм както подобава, много скоро ще бъде избутан от пътя. Защо говоря тези безмислици ли? Защото когато стане въпрос за хорър, неминуемо се стига до името на Сам Рейми, а когато се спомене Сам Рейми неминуемо се стига и до термина „хорър“. Двете неща са толкова взаимосвързани, че не можеш да споменеш едното, без да си помислиш и за другото. Рейми е един от патриарсите на съвременния хорър, като постави началото на един култ още съвсем млад с режисурата на първите „Зли Мъртви“ в началото на 80-те, който култ бе многократно повтарян и развиван оттогава. Ето затова, забежките му по комиксовите педерастчета с червени костюми през последните години бяха повече от срамни за изтърпяване, а всички се питаха кога аджеба този можещ чичо ще седне на изкривените си от злоупотреба задни части и ще сътвори нещо, което да върне вярата на феновете му в него. Е, този ден е настъпил, защото Рейми е приел присърце нарастващата нужда от нов и стабилен хорър и е сътворил следващия си дългоочакван филм на ужасите – „Drag Me to Hell“, за който ще стане въпрос в следващите абзаци.

drag-me-to-hell-poster

Знам че сега очаквате лавина от песимистична храчка, но всъщност филмът съвсем не е тъп. Въпреки това обаче, като цяло е силно разочароващ. Защото е направен като комедия на ужасите, а не като хорър с няколко комични момента и колкото и да е странно, хуморът като че ли преобладава, за сметка на първичния ужас. Очевидно е, че това е правено целенасочено от страна на Рейми, който има свръхизвратено чувство за черен хумор, но мисля че не е било удачно да се комбинират два толкова крайни жанра в един филм, който претендираше да бъде едва ли не „най-перфектният хорър“ за последните години. Сам Рейми може да прави както ужаси, които се вземат насериозно /“Дарбата“/, така и хоръри, които определено не се вземат насериозно /“Злите Мъртви“/. Настоящата лента е от втория тип и дори не го прикрива – в някои от сцените просто ще се чудите кога да спрете да се хилите, кога да се стреснете и обратно. Защото след всяка наистина забележителна страшна сцена /има няколко добри такива/, следват 2-3 безсюжетни и полу-пародийни сцени, извадени сякаш от някоя тъпа комедия. Това обезмисля съспенса на зрителя и разваля цялата атмосфера, която сюжетът би могъл да има. Това е и основният минус на филма. Основен е, защото на неговия фон всички останали негативи са доста по-незабележими. „Drag Me to Hell“ е очевиден трибут към ранните филми на Рейми, а по-специално – серията „Злите Мъртви“, която направи от него популярен режисьор, а от Брус Кембъл – ТВ звезда. Това е видимо от много фактори – начина на заснемане, резките движения на камерата, плашещите звуци и музика. Нещо повече – Рейми извършва едно своеборазно намигване към зрителя, като включва във филма и колата на Аш от „Злите Мъртви“ в кратко автомобилно камео /да, това е колата на дъртата бабка/.

Проблемът е, че „Злите Мъртви“ си беше внезапен 80-тарски култ, а този филм е просто поредният неуспял съвременен хорър. И разликата е очебийна именно заради класическите похвати, които Рейми е решил да използва. Историята мирише на уринал, който е бил употребен от прекалено много хора, но никой не се е сетил да пусне водата. Имаме задължителните за болната фантазия на Рейми подивели бабички, обладани от демони жени, разкопаване на гробове и малтретиране на трупове. И това нямаше да е зле, ако беше направено като стилен, въздействащ и плашещ хорър, докато тук е поднесено със солидна доза крива усмивка и несериозно намигване под формата на несъвместим черен авторски хумор. Ще разберете за какво Ви говоря още в една от първите сцени в подземния паркинг, в която главната героиня се бие с озверялата бабка в колата си – в нея е събрано всичко, което прави от „Drag Me to Hell“ комедиен фарс, а не филм на ужасите. Защото всъщност какво е хорър? Това е филм, който да остави след гледането му чувството на страх, притеснение и дори отвращение у зрителя. „Drag Me to Hell“ оставя у зрителя единствено спомена за няколко наистина добри страшни сцени, размити в множество глуповати, безсюжетни и неадекватни сцени на хумор и сатира, които превръщат филма в кашичка, от която човек може да се стресне, само ако е в перманентна мозъчна пасивност.

drag-me-to-hell_lНякой в този кадър скоро ще повърне. Познайте кой…

Сценарият на филма е написан от самия Сам Рейми и брат му и представлява компилация от няколко окултни предания и легенди, нанесени върху съвременния живот на САЩ. В главната роля е турена Алисън Ломан /първоначално е избрана Елън Пейдж, но оная се е отказала в препродукцията/, което не е бил особено добър избор, защото е пределно ясно, че Ломан не става за филми, в които се изисква носенето на дрехи. Сюжетната завръзка е, че Ломан работи в банка и отказва да даде отсрочка за ипотеката на една дърта баба /циганка/, след което публично я „унизява“, поради което бабушкерата изпада в състояние на афект и проклина банкерката с някакво древно, тайно и смъртоносно проклятие, което да я отведе в Ада за период от 3 дни. Мда, това е. Оттам нататък следват плахите и не особено плодотворни опити на Ломан и нейният добър приятел/любовник Джъстин Лонг /мекерето, което превърна „Умирай Трудно 4“ в учебник по кретения и поредния пример, че филмът всъщност е комедия/ да се отърват от проклятието по всякакъв възможен и не-възможен начин, включващ комуникирането с демони, жертвоприношението на малки котенца и оскверняването на пресни гробове. Все нормални битовизми от ежедневието на тъпите американци. Повече от сюжета няма да преразказвам, защото все пак това е хорър, а филмите на ужасите разчитат на стряскащите си моменти и на сюрпризиращия туист. Тук няма да си кривя душата и ще призная, че финалът наистина ме изненада. Не че не очаквах да стане нещо – все пак това е Рейми – но не очаквах да стане точно това. Така че бъдете готови за изненади от втора степен.

drag-me-to-hellБаба Яга, документирана в момент на окултна агресия.

Темата за циганските проклятия не е нова за Холивуд – и други пишман-креатори са се опитвали да я котират през годините. Добър пример е книгата на Стивън Кинг – „Проклятието“ – която бе филмирана през 1996 година и постигна небивал касов провал. В нея ставаше въпрос за един шопар, който бива проклет от миризлив циганин да отслабва завинаги, което го води до доста неприятни анорексични последици. В настоящата лента, проклятието е доста по-окултно и представлява заразяването с т.нар. демон „Ламия“, който ще преследва жертвата си 3 дни, след което ще я отведе в Ада, посредством жалък кадър на евтини специални ефекти. Да, ефектите на филма са количествено некадърни, но това не е минус, защото същинската сила на Рейми е заиграването със светлосенките и използването на мрака като оръжие. В тази връзка, тук ще видите някои наистина оригинални и умели експлоатации на сенки върху стени и под. Както и да е, проклятието е циганско, а дъртата бабичка е циганка. Това е повторено на няколко пъти във филма. Защо тогава, когато нашата героиня отива да я посети в къщата й, там заварва всичките й роднини и близки да говорят на очевиден руски език и да слушат руска народна музика? Не знам, но да се надяваме, че руските цигани ще преглътнат тази географска и национална гавра.
С риск да превърна ревюто си в поредната некомпетентна стена от текст в стила на колегите от forplay.bg, ще върна обратно драгия читател към основния минус на филма – прекомерната му комичност. Някак си не съумях да се уплаша от демонът Ламия, който е във формата на обладан козел и пребива жертвите си с невидими шамари. Също така не можах да приема насериозно свръхнатуралната сцена на испаноговорящ сеанс за прогонване на духове, в който лошият демон се вселява поетапно в 2-3 различни носителя /единият от които е говореща коза/ и накрая започва да танцува кючек във въздуха. Да, има го и това, повярвайте. Да не говорим, че повечето сцени са леко отвратителни и са свързани основно с повръщане върху Алисън Ломан или с навирането на разни предмети в устата й /носни кърпи, мухи и ръце/. Изобщо, във всяка привидно страшна и сериозна сцена, витае сянката на пародията. Сякаш Рейми нарочно е искал да разсея зрителя и да не го обременява излишно с емоционално напрягане. Но тогава какъв е смисълът на един хорър?

2009_drag_me_to_hell_011Сам Рейми искрено се забавлява, докато снима „ужаси“.

Накрая ще завърша и с добрите страни, които определено не са малко, но не са и достатъчни. На първо място това е цялостното усещане на филма, което е приятно атмосферично и навява носталгични спомени за старите хоръри от края на 20-ти век, в които специалните ефекти не бяха особен фактор. Тук Рейми борави с прости методи, които обаче водят до сложни резултати. Една от по-запомнящите се привидно-сериозни сцени е тази с летящата пред камерата циганска носна кърпа, която обикаля в кадър под повея на вятъра в стила на ранния Боби Земекис. Единствено Сам Рейми може да накара една обикновена кърпичка да стресне зрителя повече от което и да е озверяло зомби. Друг плюс е музиката на Кристофър Йънг, който прави така, че нагнетяващото цигулиране да не дразни ухото, а да стяга сърцето. Звуците на филма също са подходящи и отговарят на всяка сцена, което е особено важно за един качествен хорър. Не мога да не спомена и ролята на дъртата бабка, която е изиграна от Лорна Рийвър и е единственото нещо, което ще помните след края на филма, защото тая бабушкера играе с такова настървение и хъс, че е много трудно да не се уплашите от вещерската й визия на столична клошарка.
И въпреки, че може да сте добили грешна представа от негативната ми тирада, филмът всъщност не е зле и става за гледане. Най-малкото, това е единственият филм за последните няколко месеца, който наистина ме стресна на едно-две места. От друга страна,  той е и един от малкото филми, на който наистина се смях на глас. Така че Вие преценете като какъв да го възприемете. Защото, ако гледате на него като чист хорър, едва ли ще Ви допадне. Но ако го приемете като комедия на ужасите или дори хорър с елементи на комедия /в духа на първите филми на Питър Джаксън/, то тогава има голяма вероятност „Drag Me to Hell“ да се превърне в едно от най-сполучливите заглавия, на които сте попадали.

6.66/10

август 2017
П В С Ч П С Н
« Юли    
 123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031  

Тагове

3D HBO Marvel Антъни Хопкинс Арнолд Шварценегер Брус Уилис Гай Ричи Гилермо Дел Торо Даниел Радклийф Джей Джей Ейбрамс Джеймс Камерън Джонатан Нолан Джони Деп Джордж Лукас Зак Снайдер Кейт Бекинсейл Кратки ревюта Кристен Стюърт Кристофър Нолан Крисчън Бейл Лиъм Нийсън М. Найт Шаямалан Майкъл Бей Майкъл Крайтън Маркус Ниспел Мегън Фокс Мила Йовович Никълъс Кейдж Новини Питър Джаксън Пол Андерсън Ридли Скот Робърт Дауни Мл. Робърт Патинсън Робърт Родригес Роланд Емерих Сам Рейми Сам Уортингтън Силвестър Сталоун Стефани Мейър Стивън Спилбърг Том Круз Уил Смит Харисън Форд Хю Джакман Шая Лебоф анализ анимация вампири драма екшън игра класация книга комедия комикс награди новина пародия постер премиера приключения прикуъл ревю рибуут римейк сериал сикуъл трейлър трилогия трилър уестърн фантастика фентъзи хорър

Join 294 other followers

Блог класация

Creative Commons License

Гласувай за нас в Sait1

E-mail: cinemascrotum@yahoo.com

wordpress visitor counter

Tyxo.bg counter

Protected by Copyscape

Посещения

  • 3,013,484 пъти