Ревю: „Лоши момчета до живот“ (Bad Boys For Life)

Щом научих, че се готви трета част на “Лоши момчета”, направих това, което всеки нормален човек би направил при подобна вест – погледнах инстинктивно календара, за да проверя дали случайно не съм се върнал с машина на времето в 2009, когато на някого щеше да му дреме. Оказа се, че все още съм в добрата стара 2019, следователно решението за сикуъл ми се стори по-закъсняло и от цикъла на Ким Бейсингър. Но, както се утешават завършващите последни на Специалната олимпиада, „по-добре късно, отколкото никога”, макар и в случая на „До живот”, „никога“ щеше да е много по-удачният вариант.

Във времена, когато негри с оръжие по улиците са по-познати на полицията с кода „Движеща се мишена.“, „Лоши момчета 3” дръзва да ни върне в носталгичното минало, когато Уил Смит бе все още свеж, а черният живот на Мартин Лоурънс имаше значение. Четвърт век след оригинала на Майкъл Бей, предназначен като гето-алтернатива на „Смъртоносно оръжие”, позакъснялата трета част шокира с невероятното си безличие и бутафорност. Да, жанрът може да е „екшън”, но реално е толкова лишен от живот, че щеше да изглежда по-жизнен, ако беше прожектиран върху белия чаршаф, с който се покрива труп. Играта е измъчена като възрастен уретер, атмосферата е изсушена, горе-долу колкото яз. Студена, а събитията са по-насилени от прохождаща актриса в Miramax. Подлъган от високите оценки, се прецаках да го гледам на кино и какво да Ви кажа – ако не сте пуберче, което наскоро е скачало с главата напред в празен басейн, шансовете да Ви хареса са по-малко и от шансовете да харесате „Събота вечер с Дони“.

Ревю: „Терминатор: Мрачна съдба“ (Terminator: Dark Fate)

Ако някой ми беше казал, че след достойния за заличаване от всички възможни носители, „Терминатор: Джинийзъс”, клетите ние /но най-вече Шварценегер/ ще доживеем друг Терминатор /пак с Шварценегер/, най-вероятно щях да кажа „Ха-ха-ха!”, но щях да го кажа с равен тон, защото не е смешно. По-скоро е трагикомично, също като торта, летяща към лицето на печален клоун във френски цирк, когото публиката аплодира от съжаление. В настоящия случай, тортата е направена от втасали изпражнения на чумаво прасе, а клоуните са онези, прочели сценария на „Терминатор: Мрачна съдба“ и решили, че звучи напълно безвредно.

Да получиш предложение за участие в блокбъстър на име „Терминатор: Еди-коя-си-серия-след-втората“, и то ако си артист в низшия спектър на IMDB, сигурно води до същите емоции, които са изпитвали жертвите на Майкъл Джаксън, когато са получавали покана да прекарат нощта в имението му – първоначална еуфория, последвана от неприятни преживявания и в ретроспекция най-лошите решения на живота им. Но ако има нещо по-ужасно от това да участваш в подобна помия, то е да я гледаш. В случая дори не съм сигурен защо го направих. Дали защото „Мрачна съдба” е първият след „Т2”, в който Джеймс Камерън има някакъв креативен контрол или защото връща обратно една от най-големите bad-ass героини в историята на киното? /което обаче не бива да й казвате, понеже „лош гъз” е обида за жена, дори да е на 63 години/ Може би причината, задето му дадох шанс, бе във факта, че прави това, което самият аз винаги съм искал да направя – игнорира всички продължения след „Денят на страшния съд”. /следват спойлери!/

Bulgarian Horror Story

С наближаването на новия „Хелоуин“ /празникът И филмът/ се замислих колко американски хоръра са центрирани около определен традиционен ден от календара. То не бяха простотии като “Friday the 13-th“, “My Bloody Valentine”, “Black Christmas”, „Silent Night, Deadly Night“ /за Коледа са най-много/, “Leprechaun” /денят на Св. Патрик/, „April Fool’s Day“ и т.н., не бяха антологии като “The Holidays”, не бяха и общо десетките им безсмислени продължения за последните 30 години.

Очевидно американците наистина обожават да гледат как умират хора по време на празници. Това ме жегна на патриотично ниво и се зачудих с какво нашите обичаи са по-лоши от западните, че никой не иска да прави хоръри за тях? Нима си нямаме достатъчно популярни, и в същото време малоумни, поводи в църковния календар? На прима виста получих десет идеи за бъдещи хорър франчайзи, които смятам да изпратя на НФЦ за одобрение. Поправете ме, ако пропускам нещо.

10 неща, които разбрах от „Хищникът“ (SPOILERS!)

Гледах оригиналния „Хищник” с Арнолд Шварценегер за първи път, когато бях на 7 години. С родителите ми бяхме на гости на семейни приятели – едни от малкото навремето, които притежаваха високотехнологичната машина, наречена „видео”. По тази футуристична контрапция вървеше пиратска видеокасета с филм, който никой от останалите не гледаше, сякаш по-скоро за фон. И докато възрастните говореха за техните си неща, аз наблюдавах хипнотизиран и откъснат от реалността как група мускулести американци се надлъгват с извънземен грозник. Не отвърнах поглед до финалния кадър, а малко по-късно същата вечер стана ясно, че съм хванал дребна шарка. /true story/ Започвам с този лирически увод, за да сте наясно, че първият „Хищник” ме маркира двойно – от една страна остави траен отпечатък в малолетното ми съзнание, а от друга – остави временни такива по тялото ми.

Затова не бива да се изненадвате, че имам сантиментално изкривяване към франчайза и досега всячески опитвах да се примирявам с прогресивния му резил. Когато научих, че Шейн Блек ще режисира ново продължение за рептилоподобния ловец, бях доволен и обнадежден. Когато изгледах първия трейлър, останах смутен, но все още умерен оптимист. Ала когато вчера излязох от киното след “The Predator”, вече бях не само начумерен и асоциален, но и лишен от разсъдък в продължение на часове. Филмът ме запрати в такава емоционална кочина, че ми трябваше цяло денонощие, за да мога изобщо да се отърся от дегенеративния му ефект. Бях твърдо решен да не пиша пространствено „ревю”, затова и няма да го правя. Но тъй като се чувствам длъжен да изчистя негативната енергия на “The Predator” от съзнанието си по някакъв начин, ще изброя едва десет от най-радикалните му слабости. А те са Много. Повече.