You are currently browsing the tag archive for the ‘Сам Уортингтън’ tag.

WRATH OF THE TITANS

Какъв е тоя филм: „Гневът на титаните” трябваше да се нарича „Гневът на зрителите”, защото негативните титански емоции са нищо в сравнение с взрива от афект, който ще усетите след края на филма. Вълните от експлозии в бойните му сцени са нищо в сравнение с вълните от негодувание, които ще изпитате, докато наблюдавате тази симфония от калпаво CGI и изкуствено лицево окосмяване. Сикуълът на гръцката трагедия отпреди две години получава своя шанс да измие с маркуч срама от предшественика си, но маркучът отново е на Сам Worthnothing-тън и размерът му не е достатъчен за качествена струя. „Гневът на титаните” е зрелищна приказка за титани, богове, полу-богове и полу-идиоти, като ироничното е че първите почти ги няма, а последните са във всеки кадър.

Прочетете остатъка от публикацията »

„MAN ON A LEDGE“ (2012)

Spoiler alert: Белият ще падне

Какъв е тоя филм: „Мъж на ръба” е филм за един мъж и един ръб, но все още не мога да преценя дали и двете не бяха едно и също нещо. Мъжът прилича на ръб, да, но дори ръбовете играят по-добре, така че явно са различни неща. Та, тоя мъж виси на ръба и се старае да не падне, а около него се случват странни и не особено напрегнати неща. Говори с много полицаи, с роднини и със себе си, а накрая се оказва, че почти никой от тях не е такъв, какъвто изглежда. Освен ръбът, разбира се – той винаги си изглежда като ръб.

Прочетете остатъка от публикацията »

„О, Богове!”, възкликнах аз, докато гледах първия трейлър от небесния сикуъл на „Сблъсъкът на Титаните”. „О, Богове, защо сте полудели?” Но най-вече – защо Ви трябваше да правите сикуъл на филм, чиито единствени плюсове бяха плюсовете диоптри, които зрителите си сложиха след гледането му в 3D. А и след цирка на Тарсем Сингх, кому бе нужна още морска сол в раната? Нищо, сега поне заглавието е по-оригинално – „Гневът на Титаните” – и казвам „ориг“инално, само защото звучи като оригня на арабска камила.

Прочетете остатъка от публикацията »

Когато гледате филм на кино, от него се очакват елементарните неща, с които да си оправдае билета, но когато отивате на 3D филм, Вие изисквате от филма нещо повече, защото и цената на билета е осезаемо по-висока. И ако някои филми успяват да ни покажат, че тяхната презентация в 3D си е струвала болката в черепа и празнината в портфейлите, то „Сблъсъкът на Титаните” не е от тях, защото той е художествена руина, излъскана с мръсен парцал и изтипосана на публиката като нешлифован диамант. И лошото не е, че филмът е посредствен, защото всички очакваха това от него, още след първия му рок-трейлър. Лошото е, че посредствеността му е инжектирана с блясъка на безмисленото 3D, което го прави да изглежда по-помпозен и от супергей в костюм на „Армани” – пак си е педал, но просто изглежда по-стилен.

Режисурата е поверена на тъпото парче Луис Летерие, който има филмография, достойна за уважение от всеки дебил, като последната обемиста буца „арт”, върху която Луис се изходи беше втората част на „Хълк”, която комиксовите нърдове глорифицираха до неподозирани висоти, а по-интелигентните зрители приеха като това, което наистина бе – жалка издънка на визията на Анг Лий. Да не говорим, че точно бате Летерие режисира и втория „Транспортер”, където показа, че знае как да снима мачо екшъни с абсурдистични сюжети. Сега, плашещата му липса на талант отново е употребена по грешния начин, но този път с доста повече бюджет на разположение, за да могат специалните ефекти да замажат некадърността на режисьора. Дали наистина Летерие се е провалил, ще си прецените сами, но от моята гледна точка /12-ти ред/ нещата воняха на мухъл още с първите сцени, в които очевидно пролича, че визионерската жлеза на Летерие е отрязана заедно с пъпната му връв.

„Сблъсъкът на Титаните” е героична сага, която е инспирирана от митологични мотиви, омешани с други митологични мотиви и разбъркани с тъп сценарий. Героизмът в нея е напомпан на максимум, дори повече и от телцето на Сам Уортингтън, а патосът и прекалената драма са нагнетени по толкова детински начин, че на зрителя му става неприятно да гледа. Освен всичко друго, това е и римейк на адвенчър сага, излязла някъде по времето, когато сръчните ръце на някой акушер са ме изпускали на пода в родилното отделение. Ако не сте гледали оригинала, това няма да Ви повлияе негативно в настоящето, защото съвременната му версия е минимизирана до последния стадий на ретардацията. Единственото, което трябва да знаете за филма преди да го гледате е, че разказва за някакъв буламач от древногръцки легенди, в които дори експерт по митологията ще се загуби като в минотавърски лабиринт от неадекватност.

Сюжетът ни запознава с Персей, който е намерен от някакъв рибар като бебе и отгледан от него като собствен син. Персей пораства и става атлетичен полов жребец, който обича да лови риба повече, отколкото да ходи по жени, което е нормално, защото – нека бъдем честни – коя уважаваща себе си мома ще тръгне с пич, вонящ целодневно на мъртва скумрия. Персей и семейството рибари си вади хляба/рибата, ловейки разни морски обитатели, докато един слънчев ден бог Хадес /Ралф Файнс/ не решава да обърне лодчицата им и да ги удави, защото са били на неподходящото място в неправилното време. Персей обаче е син на Зевс и не може да бъде убит още в началото на филма, така че се спасява, докато приемното му семейство потегля към дъното. Заклет да отмъсти, Персей решава да убие Хадес и да бойкотира всичко, що е божествено около него. Хуманизмът и филантропията му са подкрепени от бледото парче нежна плът Йо /Джема Атертън/, която се явява като негова менторка и съветничка, защото Персей се оказва малко по-тъпо парче от обикновените божии синове и му трябват повече напътствия, отколкото е нормално за един средно умен индивид. В същото време на Олимп, боговете циврят за това, че никой вече не ги уважава и тази липса на небесен респект дотолкова обижда бай Зевс, че той се ядосва и решава да пусне съществото Кракен, което да избие неверниците. Зевс е изигран от Лиъм Нийсън, който има малка, но запомняща се роля, но не заради актьорския му талант, а просто защото заслепяващо лъскавата му броня е нещо, което не може да се забрави лесно и показва, че божествената йерархия явно зависи от това кой си чисти по-добре доспехите. Братът на Зевс – Хадес, който освен всичко останало е и управител на Подземното царство, има пъклен план, с който иска да го свали от престола, затова тук-там ще имате честта да гледате творческите напъни на Ралф Файнс, който се пъне да играе за световно. Явно Летерие е пропуснал да му каже, че не снимат нито Оскаров филм, нито постановка на Шекспир, така че театралното му старание бе не само напразно, но и смехотворно.

Но не мога да говоря за актьори, без да спомена и баш майстора в групичката, а именно Сам Уортингтън. Отлично знаете, че той игра дърво-киборг в „Терминатор: Спасение” и дърво-елф в „Аватар”. Сега обаче ще имате удоволствието да се насладите на образа му на дърво-полубог и то изигран с доста повече самочувствие, отколкото предполага артистичния му талант на зидар. Да, Уортингтън е бил общ работник на строителни обекти в Австралия и е живял като парцал, преди Камерън да го открие за Пандора. Е, в „Сблъсъкът” Уортингтън играе така, както винаги – като безчувствен пън, на който са казали да говори разни неща с притъпен австралийски акцент. Ако очаквате Персей да е пълнокръвен, колоритен и интересен персонаж, какъвто гръцката митология го описва, то ще останете с пръст в уста, защото Уортингтън прави героя си да изглежда като глинен съд. Като изключим, че Персей е презентиран с прическа стил „новобранец в Строителни войски”, Сам има точно две осезаеми гримаси през целия филм – физиономия на сериозно лошо копеле и физиономия на леко усмихнато лошо копеле. Други лицеви вариации отсъстват, така както отсъстваха и в „Т4”, но там поне му беше простено, защото от него се изискваше да играе като труп. В „Аватар” пък половината му роля бе компютърно генерирана, така че и там нещата се търпяха, но тук… в почти двучасов филм, в който той е главният двигател на сюжета…. някак си е неправилно да гледаме емоционално застреляна греда в шотландска поличка, която се развява при полъха на вятъра, проветрявайки божествения му скротум.

Филмът взаимства не само от оригинала, но и от други свои съвременници, като например „300”, „Пърси Джаксън” и дори „Властелинът на Пръстените”. Къде са самите референции ще оставя на Вас да си прецените, защото ако започна да се обяснявам, няма да ми стигне половин ден, а ме мързи. Това, което е ясно от пръв поглед обаче е едно – този филм ще направи от „300” да изглежда като епичен шедьовър на визуалната кинематография, а това е нещо, което само отбрани боклуци могат да постигнат. За да бъдат нещата още по-смилаеми за тъпите американци, митологията ще е опростена до менталността на 12 годишните лапенца, които са гледали „Пърси Джаксън” и вече знаят развоя на събитията. Ако и Вие сте се излъгали да гледате детското на Калъмбъс, горе-долу ще знаете какво се случва в половината филм, защото сюжетите им странно се припокриват. И в двата филма главният тъпир е син на Бог /Пърси бе на Посейдон обаче/, и в двата филма протагонистът трябва да преоткрие божественото в себе си, и в двата филма героят трябва да убие Медуза и да премине през реката Стикс, за да стигне до бог Хадес. Разликите обаче са, че „Пърси Джаксън” бе с ясното съзнание, че е правен за деца, докато „Сблъсъкът” е напращял от его и се взема прекалено насериозно, сякаш това не е просто филм, а легендарна епопея, изтъкана от историческа достоверност за възрастни. Не знам какво беше възрастното във филма, при условие, че PG-13 рейтинга уби и последните надежди, които таях в себе си, че ще гледам нещо сериозно.

За да изпълни мисията си, Персей получава задруга от няколко войника с напреднала форма на кретения, които трябва да го ескортират, за да убие морската креация Кракен. След девет поля в десето и след девет планини в десета, бандата отрепки се среща с разнообразни представители на приказното царство, като например джиновете и вещерките горгони, които са извадени наготово от мокрите сънища на Гилермо дел Торо и по-специално – от „Лабиринтът на Фавна”. Нищо, и без това филмът прилича на пет други заглавия, така че какво е още една заемка, нали? Джиновете пък са някакви номадски същества, които живеят в пустинята и яздят мутирали скорпиони като мулета. Нашите пичове се качват на тях, използвайки ги като инсектомобили, защото трябва да „наваксат изгубеното време”, което ми се стори странно, при условие че превозните животинки бяха по-бавни и от куца костенурка. Но и това е нищо, в сравнение с язденето на култовото пони Пегас. За по-умствено изостаналите от Вас ще уточня, че Пегас е кон, който има крила, защото така е по-интересно. В митологията Пегас винаги е бил бял, но „Сблъсъкът на Титаните” отчаяно се е опитал да бъде политически коректен, представяйки ни вакличък Пегас. Да, в тази съвременна трактовка на древните предания, Пегас е негър, което донякъде извинява създателите на филма, задето сред героите няма нито един чернокож. /имаше двама циганина обаче, което може би балансира нещата/.

И така, лека полека, стъпка по стъпка, битка след битка /защото филмът е точно това – суха поредица от битка-разговор-ходене-битка/ Персей се изправя срещу величественото мекотело Кракен, което е с размерите на анаболно стимулирана Годзила и има визията на гигантската жаба от „Чудовищно”, с тази разлика, че екранното му присъствие е по-малко и от това на Гай Пиърс в „The Hurt Locker”. Кракен се появява за няколко минути, разплисква десетки литри вода, разрушава доста сгради и тъкмо, когато зрителят очаква убер зрелищния шоудаун, обещан ни от трейлъра, всичко свършва по най-баналния възможен начин, който също е копи-пейст от „Пърси Джаксън”. Срамота! Добра дума мога да кажа единствено за ефектите на филма, които показват, че за тях е дадена много по-голяма част от бюджета, отколкото за смисления сценарий. Всички живописни екземпляри на митологичната фауна бяха показани с адекватни пиксели, особено Кракен, който очевидно е изял цялото КПД на дизайнерите. Музиката също бе търпима донякъде, въпреки че е писана от некохерентен мангал.

А сега нека поговорим малко за 3D-то на филма или по-скоро липсата на такова. Да, наистина, къде бе то? Някой видя ли го? Половината от „Сблъсъкът на Титаните” гледах без 3D очила и виждах всичко идеално, което показва минималното количество 3D ефекти, турени във филма. Ето това са последиците от филм, който е заснет в 2D и няколко седмици преди премиерата някой малоумен костюмар от „Warner Brothers” е решил да конвертира лентата така, че да се източат още няколко долара на единица билет. Хайде, при „Алиса” нещата се търпяха, но тук? „Сблъсъкът на Титаните” за мен не е 3D филм, а обикновена лента, изкуствено обременена с третото измерение, която насилствено ни се пробутва като залъгващ трик. Струва ли си това фалшиво 3D пост-прожекционното главоболие и окулярен дискомфорт? Твърдо не, но лошата новина е, че бъдещето на киното е точно такова – откровено и дразнещо триизмерно. Да не говорим, че биткаджийските сцени са заснети от професионален паласпур, като на определени моменти няма да осъзнавате кой с кого се бие и какво се случва, все едно гледате хуманоидна версия на „Трансформърс 2”. И вместо третото измерение да помага на зрителя, да го кара да се чувства вътре във филма, то влошава нещата още повече, карайки хората да излизат от залата с остра форма на мигрена от визуалната какафония.

Но нека да завършим позитивно – филмът е приказка, а приказките завършват щастливо, колкото и тъпи да са. Добрите убиват лошите, принцесите се влюбват в героите, а боговете сигурно са полудели. Сам Уортингтън е опасен за киното и има нужда да се дистанцира от тази медия за известно време, защото хората вече започнаха да осъзнават, че е боклук и някой трябва да го спре. Лиъм Нийсън и Ралф Файнс пък трябва да наблегнат над по-сериозните си превъплъщения, защото тези а-ла Хари Потър нюанси няма да са полезни като позитив към некролозите им. И така, какви всъщност са впечатленията ми от „Сблъсъкът на Титаните”? Хареса ми до нивото, в което реших да го изтърпя целия без да излизам от киното, но ме отврати начина, по който толкова огромен митологичен потенциал бе опропастен от калпавите ръчички на непохватни люде. Истината е, че този филм е един от малкото пре-летни блокбастъри, които не са подходящи за гледане в кино, особено ако цените ретиналното си здраве. Да, вярно е, че заглавието си има някои добри моменти, които обаче се губят в тръстиката на калпавото 3D и слабоумния сценарий. В него има всичко, което се очаква от един средностатистически B-movie адвенчър, но нищо повече, така че по-правилната маневра би била да го изчакате на Р5, защото така ще си спестите два особено важни актива – парите за билет и парите за очила. Лично аз получих motion sickness от динамичните пластове на филма и на излизане от киното повърнах в една кофа за боклук, защото мозъкът ми не издържа на натоварването. По-късно видях, че съм повърнал върху някакво куче, което е спяло в кофата, завито на кравай. В тази притча се корени и поуката на ревюто ми – тъпите филми не вредят само на Вас, те вредят и на околните.

3.2/10

Сам Уортингтън е на върха на младата си кариера, успявайки за има-няма 2 години да се снима в най-зрелищните, популярни и чакани филми /“Терминатор 4„, „Аватар„, „Сблъсъкът на Титаните“/ изстрелвайки името си на холивудския небосклон със скоростта на светлината. И ето, че серията му явно продължава със същата сила, защото отново е най-търсеният актьор в момента. Това се потвърждава и от информацията, че точно на него е била предложена ролята на г-н Дракула в новата екранизация на вампирската легенда. Да, Холивуд наистина е затънал в лайната, защото оригиналната му жлеза съвсем е закърняла и напоследък единственото, което се планира са поредните римейкове, рибуути и адаптации на тъпи книги и комикси.

Такава ще е и съдбата на граф Дракула, който е предвиден да се надигне отново от гроба в съвсем близко бъдеще. Нещо повече – за режисьор на лентата е цанен Алекс Прояс /“Dark City“/, който трябва да изкупи греха си, генериран от провала на „Пророчеството„.  Кръвопийският филм ще носи работното заглавие „Dracula: Year Zero“ /колко умно?/ и ще разказва уводната история на румънския благородник Влад, който впоследствие става муза на Брам Стокър за прословутата му книга. Историята ще проследи младите години на Влад и това как точно се превръща във вампир, а и последиците от тази му трансформация в летящ гризач.

Едва ли жив човек, който не е бил насилствено хоспитализиран в медицинско заведение за опасно луди, е пропуснал да чуе божествения термин “Аватар” – името, което милиони запотени зрители процеждаха на пресекулки в лепкавите си еротични сънища. Филмът, който обеща да обърне представите ни за киното като изкуство. Филмът, който претендираше, че ще извърши своеобразна революция в Холивуд, посредством невижданата си досега пионерска технология. Филмът, който се кълнеше, че ще промени не само 3D-то като медия, но и мирогледа ни за околния свят. Този филм най-после излезе! След дълги години на продукция, пост продукция и надуване на бузи от страна на създателите му, и още по-дълги месеци на трепетно очакване от страна на зажаднелите за качество зрители, самонабеденият за шедьовър сай-фай епос на г-н Джеймс Камерън удари световните екрани като плесница, зашлевена на дете, което се е изакало под масата по време на семейна вечеря. И ние всички ще помним тази плесница много дълго.

Самият аз престъпих прага на киното със смесени чувства на невинна екзалтазция и суицидни помисли в зародиш. На първо място бе позитивната ми настройка, че най-после ще гледам филм, който наистина си заслужава киното – в тази връзка бях надъхал няколко от моите по-лековерни bff-ове да споделят този исторически миг с мен. Те, горките, също бяха останали с впечатлението, че щом филмът има толкова масивна рекламна кампания и бюджетът му е повече от $400 милиона, то значи ще си струва, особено в 3D, затова и се вързаха на поканата ми толкова лесно. На второ място обаче, имах доста активни задни мисли за филма, защото трейлърите още ми напомняха, че вероятно се натрисам на някакъв анимационен сън на пре-пубер. Именно поради тези причини се бях запасил с най-необходимите артефакти за 160 минутната анабиоза, а именно – бистра водица, суха храна и ножица, с която да си прережа вените, в подходящия за това момент. Ако вече сте посетили реномирани сайтове за кино-критика като ФорПлей /където прасета грухтят авторитетни дууми за изкуство/ или Шадоуденс /където втори цигулки в третокласни студентски оркестърчета се пипат по невръстните пишлета, докато търсят в гугъл голи снимки на Йелчин/, вече трябва да знаете, че масовата оценка варира в интервала от 10/10 до 12/10… Да, скъпи потребители на скротумния ми блог,  очевидно десетобалната скала /за пореден път след „Тъмният Рицар“/ е неспособна да побере този филмов катаклизъм и главите на фенбойчетата вече се пукат по шевовете. Още не мога да преценя на какво се дължи цялата тази детска радост, след като практиката показва, че след пренавиване и зареждане с хипер очаквания, всичко свършва със студен душ през отходната тръба на градската канализация. Но ако достигна до някакъв по-сериозен извод до края на това т. нар. „ревю”, ще го споделя с Вас.

В случая с „Аватар” не е като да нямаше напращели очаквания като палатка на загорял тираджия при вида на магистрална циганка. Камерън, който се самопровъзгласи за „Крал На Света” през 1997 г., когато успя да си купи 13 „Оскар”-а, в последната една година не се умори да повтаря каква епохална революция ще бъде творението му. Истерията стигна дотам, че когато миналото лято се появи нещастното тийзърче и из нета потекоха негативни реакции, някой от екипа на Камерън с по-лабилна психика (а защо не и самият Той) прати на колегата Devin Faraci от CHUD полуграмотно гневно писмо, в което обясни делово как през декември ще хвърчат глави и Девин ще съжалява, че вместо да изпадне в кома от приказната феерия на превюто, има наглостта да твърди, че сините същества и средата им изглеждат очевадно компютърно генерирани. Тази жалост, доколкото ми е известно, обикновено е трейдмарк на циркаджии като Майкъл Бей, които ходят по форумите на AICN и се надпсуват с анти-феновете, които им храчат по дизайна на трансформаторските творения. 100-процентовият ефект от подобни изхвърляния е унищожително повдигане на нивото на критичност от страна на чакащите. На субсъзнателно ниво обаче фенбойчетата на Камерън отделяха неконтролируемо телесни течности през всичките си отверстия и то месеци преди същинската премиера, поглъщайки жадно всеки нов циркаджийски клип, който лийчваше онлайн. И както е модерно за пичовското блог- и форумно поведение, след всеки от тях се лееха талази от негативизъм, които изненадващо в момента са се трансформирали в цунами от овнешко възхищение и преклонение. Големият въпрос в случая е: успя ли Камерън да направи това, което се беше заклел и колко истина има в настоящата масова фенбойска реакция? Хората, които познават менталността ми, вероятно вече се опасяват, че по-долу ще прочетат за другата страна на медала и донякъде ще бъдат прави. И преди да ме заплюете в монитора си, заради тези еретични слова, с ръка на скротума обещавам, че ще се постарая да бъда максимално обективен. За да успокоя по-агресивните от Вас, които след тези мои думи със сигурност ще тръгнат да търсят адреса ми, за да въдворят справедливост под формата на изстрел от пушка-помпа в чатала ми, веднага бързам да поясня, че независмо от простия и очевиден факт, че масивната, но паянтова къща от грижливо подредени карти на Камерън се сгромоляса под собствената си тежест и остави в устата ми сухия вкус на несбъднати мечти и тоалетно пате, то този филм ще остане в историята на блога ми като един от най-високо оценените /ако до финала не ми хрумне да си променя оценката, разбира се/.

Както ще разберете и сами, Камерън е просто едно детенце, което обича да се забавлява.

Аватар” е филм, който е бил замислян и творен в продължение на 14 години, което само по себе си е нещо забележително, при условие че за един стандартен блокбастър в Холивуд вече се иска не повече от година – година и половина. Причината за това обаче не е бил само мързелът на Камерън, фиксацията му по подводни спортове и история на ранното християнство /нека да напомним, че той е продуцент на израелския Индиана Джоунс на 21 век – Симша Якобовичи, с който дълго време страдаха от колективни делюзии, че са открили Изгубения Гроб на Джийзъс, но после научната общественост ги направи на гъз и коприва/, нито дори е желанието му да си надскочи „Титаник”-а, а простият факт, че самите компютърни технологии не са били достигнали нужното за историята ниво. И е бил прав, защото през 1995 година, когато написва сценария на филма, все още никой не е тръгнал да се занимава с изцяло CG персонажи и фотореализъм в лицевите анимации на компютърно генерирани същества. Поради тази причина, чичо Джеймс затрива сценария в чекмеджето на скрина си, върху който държи „Оскар”-ите си, и изпада в творческа летаргия, която ще се запомни с няколко подводни 3D изстъпления, които обаче са толкова евтини, че дори мТелският IMAX в софийския мол успя да си ги позволи и да ги пусне на малолетната си аудитория. Едва през 2002 година, когато Камерън вижда на какво е направен горкият Анди Съркис в „Двете Кули”, той осъзнава че моментът да действа е настъпил, защото щом някакъв очилат дебелак може да сътвори изцяло компютърно генериран персонаж, то значи същото може да направи и Джеймс, но с цяла планета. Зареден с тази позитивна енергия, Камерън започва лека-полека да събира екипа си и да създава неговата собствена визия за планетата Пандора – от географията, флората и фауната /и други неопределени научнопопулярни онанации/ до езика на местното население. И както на няколко пъти ни се изтъкна – всичко е сътворено от нулата, но до толкова титанична в детайлите степен, че „Аватар” лесно може да се обърне на документален филм за природата на Пандора, и пак да бъде интересен.

Претенциите на Камерън обаче стигат дотук. Той се дуеше само на тема техническо съвършенство и иновативност, но на другия фронт – съдържанието – остана далеч по-разумен. Единственото му прегрешение бе, че наскоро обяви как не може да си представи умствено здрав индивид с мъжка полова идентичност в пубертетна и предпубертетна възраст, който да не припадне по творението му /така както „Титаник“ бе програмиран така, че всяка умствено повредена невръстна вулва да се разтопи от кеф и рев по 15 пъти в киното/. Да… едновременно обявяване на таргет аудитория и просташко его – никой друг не го може това. Ако минете бегло през кариерата му ще забележите, че той всъщност е много прав. Филмите му винаги са с линейни класически структури без туистове и завои, в които конфликтът е строго определен и не е оставено никакво място за колебание на зрителите по отношение на страните в него. Човек може и да има симпатии към кофти типовете във филмите му, за които подхождат думи като cool и badass, но морално правият отбор е винаги ясно маркиран. Темите му са с дълбочина, която би била по силите дори на немито ромче в начално училище, но третирането им и начинът, по който ги използва да разгърне здравеняшки екшън е това, в което никой не може да го настигне.

Романтична сцена на PG-13 ухажване между нощни елфи.

И „Аватар“ не е изключение. Точно както във всичките предни негови филми – от шедьовъра му „Пираня 2“, през „Терминатор“ 1/2, „Пришълците“, „Бездната“ и „Истински лъжи“, та чак до „Титаник“, и тук имаме история, изтъкана от простодушие, но с адския потенциал за разиграване на мощен екшън. Сега по задължение трябва да Ви прекарам през основните сюжетни линии, но тъй като не искам да цапам повече душата си, а и Вие, като верни кино-фенове, вече сте наясно с материала – ще бъда кратък: на Земеподобна планета, която се върти около синя версия на Юпитер идват някакви земни чукове, с цел да добиват скъпоценен минерал, наречен с гениалното и недвусмислено наименование unobtanium. За нещастие залежите се намират под свещените територии на местното население, което се състои от 3-4 метрови, сини, човекоподобни същества, със смешни носове, големи продупчени уши и опашки, с които общуват с природата /като ги ръгат където трябва и където не трябва/ или помежду си /като ги настъпват по невнимание/. Главните хуманоидни герои са жива класика в пантеона на баналността: Джейк Съли е някаква маринка с нефункционална двигателна система от кръста надолу, на която е обещано, че ще се сдобие с нови крайници, ако бъде послушен и изпълнява мисии; д-р Грейс е позастаряла лаборантка, която е дошла да изследва природата и местното население; имаме си корпоративен копелдак, в чиято глава вирее единствено мисълта за unobtanium-а, власт и пари; както и полковник Майлс Уатевър, който гледа мръсно, лъска с бицепси и се готви за трансформацията си в мега злодей на филма, защото не обича да говори чак толкова, колкото роптае да насини задниците на някое извънземно /а тъй като в случая задниците на извънземните са вече сини, то не му остава друг избор освен да ги евапорира с футуристичните си оръжия и машини/. Както виждате, Камерън перфектно изпълнява обещанието си – филмът е проектиран точно като за някакви бой скаути с мозъчен недъг. Но почакайте – тези герои всъщност говорят! Когато това се случи, филмът се обръща на порой от едноредови тъпизми и междуметия, с които главните герои издишат възхищението си по компютърно генерирания свят около тях. Ако търсите добре структуриран и смислен диалог, потърсете го в нечий друг филм.

Интригата е, че корпоративният анус, изигран от Джовани Рибизи с преобладаващ сополив отенък, има фикс идея да разреши дипломатично конфликта на интереси, като използва уреди за капсулиране на инвалиди от трета степен, които сънувайки във вътрешността им получават контрол върху генномодифицирани туземци, с чиято душа се сливат и стават едно. Целта на операцията е кротко и мирно въпросният син туземец, контролиран от палавата, но за сметка на това едва функционираща мисъл на Джейк Съли, да извърши емоционално инфилтриране на селото и по метода на психологическата манипулация да ги убеди, че е по-добре да преместят колибите си от другия край на летящия баир, защото слънцето пече по-хубаво.  Което от своя страна ще освободи земята около свещеното им дърво, под чиито корени се намират мащабните залежи от ънобтейниума. Така бригадирската дейност от страна на Рибизи и co. ще се размине с минимални жертви от страна на местните абодиджитъли. Няма да ви описвам психологическата травма, която ме връхлетя, когато Джейк заспа за пръв път, всели се в аватара си и весело заподскача из някакви разорани ниви, все едно е триметров Форест Гъмп, насинен от бой от майка си, който се радва на живота и природата. Това на практика е първият ни сблъсък с визията на местните висши форми на живот, така че дискомфортът е гарантиран, независимо колко трейлъра сте изсмукали до момента. Успокояващото е, че после човек някак успява да свикне.

Да, и аз не вярвах, че Сигорни Уийвър може да стане по-грозна.

Още в първата разузнавателна мисия обаче, нещата се посират главоломно, защото аватарът на Джейк успява да се наниже на носорог с глава на риба-чук и на някакво постно изглеждащо, но за сметка на това хищно създание, което реве с отпаднали звукови тракове от „Джурасик парк„. В кратка, но вомит-индуцираща 3D гоненица Джейк успява да скочи в някакво поточе и не само да избяга от побеснялото говедо, но и да се загуби в гората като първия неандерталец. Нощта пада и нещата се скапват окончателно, защото го наобикалят някакви шестокраки вълци, които говорят на езика на велосирапторите /отново с отпаднал звуков материал от 1992 г. – срамота бе Камерън…/. Спасението на Джейк от собствената му простащина идва под формата на местната шаврантия Нейтири, която е загоряла достатъчно за да изтреби с лъка си цяла глутница кучета. Още в първата размяна на думи между тях а) лъсват ограничените творчески възможности на Камерън по отношение на писането на интригуващ диалог /“Омагад, трябваше да изтрепя вълчетата, които са част от Майката Природа и с нищо не са виновни, че са гладни и искаха да те изядат„, казва тя/ и б) че Нейтири е пълен миндил. Джейк многозначително я пита – „Ми тогава що ме спаси, ма„, на което тя отвръща с кравешки поглед и побягва нанякъде полугола, само по някакви парцалчета на ключови места по кобилското си телце, които обаче не прикриват абсолютно нищо, дори показвайки на моменти интимните зрънца истина. Тъй като явно не само краката на Джейк в реалността са лишени от функциите си, но и половата му система, насън той получава ерекция и хуква да я гони, защото е първата му възможност за здрав секс от бая време насам сред толкова много кочове в ротата му. Двамата опознават света на Пандора, наслаждавайки се на летящи медузи, фосфоресцираща папрат, фуниевидни израстъци и пр. дизайнерска жалост, докато самият Джейк се вмирисва на спокойствие в капсулата си, а филмът почти се превръща в екранизация на учебник по Природознание за четвърти клас. Разбира се, пламва любов, което обаче води до две апокалиптични последици: На първо място, Джейк става радетел на първобитните добродетели и решава да защитава бедните туземци от поробването на белите хора. (puke) На второ място, това довежда до една доста неловка ситуация, в която земляните нямат особен избор, освен да нападнат и да сравнят със земята елфическото царство на сините сливи, за да се сдобият с ценния си минерал. Научавайки за това предателство Полковник Майлс започва да се държи като герой от „Патрул за Ада“ на Робърт Блонд и Шайхири и заповядва на четата си да гръмне дървото на диваците, пък да става квото ще. Сцената на природната девастация е реализирана с епохален размах – бомби хвърчат и се забиват в ствола, диваци пищят и се гърчат под падащите клони, а Полковника пийва кафенце с мръсен, но доволен поглед. Простете за лиричното отклонение с повишена доза инфантилизъм, но ако ще правим класация за ебати-яките сцени в ебати-тъпунгерските филми, то тази сцена е върхът не само на 2009, но и на предните няколко и Камерън заслужава едноминутно лизане на гъз за нея.

Това е Зоуи Салдана. И аз не я познах, защото тук е червена.

Нататък няма да Ви разказвам какво се случва, не само защото можете да се сетите и сами още отсега, но и защото ми писна да се сещам за детайлите в този сценарий с аромат на писоар в турска баня. Пригответе се обаче за адските героични речи /на фронта и на добрите и на лошите – между другото, двете патетики са показани една след друга с първобитен контраст/, за събиране на туземски племена от кол и въже, за предъвканата до болка притча за това как белият човек в един момент става по-голям дивак и от диваците, и ги повежда, яхнал бял кон /в случая – червено водно конче с клюн, характер и смешно име/ победоносно към окупаторите и девастаторите на невинността им и пр. треторазрядна сценарна недъгавост. Опитвам се по някакъв начин да оправдая Камерън за този микс от предъвкани клишета и единственото, за което се сещам е, че той всъщност е наясно колко прост филм е направил и в крайна сметка това е поредната стъпка във филмографията му, съставена от точно толкова прости филми. В интерес на истината, основната идея предполага доста интересно sci-fi, но вместо да сервира миризлив хепи-енд, Камерън трябваше да използва по-креативно плот-дивайса на контролирането на аватара от заспал човек. Но няма начин, след като актьорите вече са подписали тлъстите си чекове за още две продължения, естествено че изходът от смехотворната 1-on-1 схватка с подивелия Полковник ще е положителен за нашите хора.

За съжаление, филмът е почти дословно копие на тъпата анимацийка „FernGully”, която бе смешна природозащитна басня от близкото минало, разказваща за тъпо копеле, което се запознава с горски феи и им помага да се справят с посичането на горския им ареал. В „Аватар” обаче, сетингът е алиениран, а вместо горски феи, имаме сините котки На`ви версус правителството на САЩ. Камерън открито призна, че е взаимствал и с двете шепи от горепосоченото детско. Той обаче не е спрял дотук, а е продължил със заемките и е сътворил космическа версия на „Покахонтас”, генерирайки извънземните с културата и бита на американските индианци до такава степен, че ако бях потомък на някое племе, щеше да ми стане леко неудобно. В ролята на Покахонтас ще се насладим на грациозната и пластична иноземка Нейтири, а в ролята на американския откривател Джон Смит, ще видим куцият му колега Джейк Съли. Смешното в случая е, че Камерън дори не е благоволил да се покрие малко, давайки на героя си идентични инициали, което е прекалено нагло, особено за филм, който обещаваше да ни завърти главите с неповторима и оригинална история, стягаща сърцата и разчувстваща синусите. Тук ще видим същите мотиви, които се повтарят във всеки втори филм за завоеватели, които поробват невинно население, независимо дали става въпрос за индианци или негри, като лошото тук е, че посланията на Камерън са толкова откровено идентични и шаблонни, че просто няма как да не си направим паралел, дори и с второразрядни анимацийки като „Battle for Terra” например. Изобщо, ако очаквате нещо по-дълбоко и смислено от „Танцуващият с вълци” on crack или „Покахонтас” on steroids, значи сте се нанизали на грешния филм, независимо колко залъгваща ума е визията на Пандора. Освен това, филмът има претенциите да третира хипер важни проблеми като отношението на хората към околната среда, да прави алюзии с американската инвазия в Ирак заради петрола, както и да достига до езотерични дълбини, които касаят личната връзка на всяко живо същество с Майката Природа, както и дълбоката им спиритуална конекция с животинския свят на Пандора посредством USB опашките си. Да, убеден съм, че всеки първокласник ще е запленен от комплексността на разискваните теми. Интелектът на Камерън стига дори дотам, че да закодира скрити послания в датата на която се развива действието – 2154 г., която разшифрована на математически език /2+1+5+4=12/ показва точно разликата в годините между „Титаник” и „Аватар” – дали с това чичо Джим не иска да ни каже, че смята да повтори грандиозния си успех от 1997 година или, че по-алгебрично настроените му фенове трябва да чакат следващия му „магнум опус“ след още 12 години?

Полковник Куорич се е порязал, докато се е бръснел при нулева гравитация.

За актьорската игра няма да говоря много, защото тя е ограничена не само от простодушния сценарий, но и от дървесния отенък на подбрания каст. Сам Уортингтън /“Терминатор: Спасение„/ в ролята на Джон Смит/Джак Съли има късмет, че през повечето време лицето му е компютърно, защото като реален човек, израженията му са силно ограничени, почти толкова, колкото способността му да докарва нормален американски акцент. Но ето ги и останалите – Мишел Родригез, която нашумя с краткото си изпълнение на отвратителна луда кучка в „Изгубени“ е в ролята на задължителното лошо момиче и цапнатата в устата многознайка, която ще се прави на интерсена неприятно дълго /явно е, че старческата пишка на Камерън все още потрепва от подобен тип образи/. В ролята на добронамерената и благородна докторка на биологичните науки е поставена да блести с бръчките си Сигорни Уивър /което ще почеше носталгичната жлеза на феновете на Джим, които си спомнят съвместната им работа в „Пришълци”/, а  вече споменах, че коравосърдечният и сребролюбив корпоративен плужек е докаран до нивото на сополива карикатура с лекота от Джовани Рибизи. Изобщо, стереотипите ще Ви се сипят на главата един след друг, а Вие просто ще се чудите накъде да се обърнете, когато изповръщаните на конвейер морални поуки, започнат да Ви водят към перманентно вертиго. Приемете го от добрата страна обаче – едва ли наскоро сте виждали толкова 2D персонажи през толкова 3D очила. Похвални думи заслужава Стивън Ланг в ролята на безскрупулния наемник – полковник Куорич, който видимо се наслаждава на примитивната простота на героя си и успява, въпреки клишето, с което работи, все пак да направи запомнящ се злобар.  Туземното население е доста по-цветнокожо и живописно, защото те са изцяло ново поколение на CG генерацията, а повечето от тях са реално изиграни от селектирани индиански актьори. Добри слова мога да отделя за Зоуи Салдана /”Стар Трек”/, която въпреки че в нито един момент не показва реалното си лице, презентира всички емоции, които тормозят героинята й Нейтири по достатъчно правдободобен начин, така че повечето от Вас дори да й повярват, докато се тръшка, че е манипулирана и Джейк се е изакал върху нейното доверие.

Преди премиерата Камерън се кълнеше, че иска да остави у зрителя онова пленително чувство на попадане в цял един нов свят, който си струва изследването, по най-добрия възможен начин. Това, което му пречи да изпълни мисията си сред зрителите, които вече са прескочили 10 годишната граница е, че дизайнът на планетата му не е кой знае колко интересен. Всички обитатели на Пандора са някакви странни миксове от земни животни или игра с числеността на крайниците им, което е много леймърски подход да твориш фентъзи. Дори изчадията, изродени от сфинктера на Лукас в новите „Междузвездни войни“ се характеризираха с повече дизайнерска изобретателност на квадратен метър. На всичкото отгоре повечето от съществата са с някакъв много странен mapping на кожата и дори във финалния рендер изглеждат все едно някой току що е изскубал козината им и ги е намазал с олио. Част от фееричните нощни кадри, разбира се изглеждат страхотно, както и самата джунгла, която е размърдана и осветена доста по-добре, отколкото очаквах. Единствените ми претенции в това направление са, когато хвърчат пръст, трески и листна маса, които все още изглеждат стерилно, хирургически антисептично и недотам реалистично. Крайно време е някой да измисли сносен плъгин, който прави атмосферата прашна, кална и мръсна по адекватен начин.

Банда форумни отрепки са обградили Камерън, който се смее единствено от куртоазия.

Отваряйки темата за компютърно генерираната графика трябва да се признае на Камерън, че не е жалил сили да направи вселената си максимално детайлна. В този тип продукции режисьорите се стараят да минимизират всеки кадър, който няма пряко отношение към основния стори лайн и понякога това създава впечатлението за ръшнатост. Земекис, моят триизмерен идол с двуизмерен мозък и едноизмерен вкус към сценарен материал, е класика в жанра и последните му два филма страдаха сериозно от този тип стиснатост. Камерън, точно обратното, е вкарал поне половин час безсмислено шматкане из дебрите на Пандора, за да може зрителят плавно да поеме от планираната красота на заобикалящия го свят, без да изпитва усещането за форсираност, да се наслади на величието на всяко листо и да получи в носа си солидна доза адвенчърски дух, да поиска да се хване за ентомологичния сак и да тръгне да лови лилави шестокрили петохуйници като първия идиот. Красотата на „Аватар” е неповторима и е просто една двучасова наслада за очните Ви ябълки, които има вероятност да се втечнят от неземната хубост на планетарните и природни пейзажи. Другото нещо, по което Камерън превъзхожда съперника си по пърформънс кепчър е качеството на второстепенните персонажи. Тъй като бюджетът на “Аватар” е равен на сумата от бюджетите на “Полярен експрес”, “Беоулф” и “Коледна песен”, то всеки син елф в тълпата изглежда като живо същество със собствена идентичност /честно Ви казвам, че ми се акаше неистово от контраста между жестоко изпипаните централни персонажи във филмите на Земю и статистите щъкащи във фонов режим с реализация на CG-гноми от късните 90 на миналия век/. Последният и не особено маловажен плюс за “Аватар” пред останалата конкуренция е, че рендерът на средата е супер реалистичен, което позволява преходите между live-action и full-CGI да бъдат изографисани на екрана, без при това да пръсват ретината на хората от визуално неудобство. Трейлърите обещаваха пълна насирация по тази линия,  но във финалната версия не изпитах дискомфорт от периодичната смяна на формата.

И за финал на темата за CG-то оставям дизайна и раздвижването на така популярните след епизода на „Саут Парк“ гигантски смърфове. Из интернет се нагледах на разточване на чудовищни лиги и изявления как това са най-яко изглеждащите, убер-куул, стилизирани компютърно генерирани същества, които съвършено изразяват човешки емоции и най-вече, как Нейтири е кино-революция… Чшшш, поспрете се, деца. Никаква революция не е каквото и да било в „Аватар„, камо ли пък Нейтири. И преди сме виждали ареални същества, направени от полигони, пиксели и воксели. Най-доброто, което може да се каже е, че раздвижването и дизайна им (който всъщност е въпрос на вкус, а често и на мирис) са на достатъчно добро ниво, за да може непредубеденият и не особено внимателен зрител да повярва без много усилия в романтичната връзка между аборигените. Като споменах Нейтири, имайте предвид, че Камерън е извратеняк и открито е искал да вложи някакъв перверзен сексапил в нея, поради което ще се насладите на дълги шотове на полуголото й тяло, в които малките деца ще си спомнят вкуса на майчиното мляко. Внимателният зрител обаче със сигурност ще забележи, че вследствие на генетична грешка, на’витата имат само по 4 пръста, вместо човешките 5, което е намек от страна на Камерън, че в цивилизация, основана на платонична любов към тревата и дърветата, средният пръст се оказва ненужен. Та, тези същества не са толкова чувствителни към прага на толерантност по отношение на uncanny valley-ефекта, защото по дизайн са човекоподобни, но не и човеци. Ако говорим за истинско предизвикателство – работата на Земекис в „Беоулф“ /що се отнася за абсолютно фотореалистичен full-CG човек/ и на Финчер в „Бътън“ /що се отнася до CG-лице/ заслужава много повече да се нарече революция от извънземните диваци на Камерън.

Женските извънземни не се свенят да си разтварят краката още на първата среща.

Сега ще насоча вниманието към един критичен елемент за подобен род филми, от който в много голяма степен зависи цялостното усещане – музиката. С огромно неудоволствие имам честта да ви съобщя, че Джеймс Хорнер е екстра смотан педераст. Заклевам се. Този тип е известен сред музикалните среди на Холивуд с това, че е един от най-усилено самосодомизиращите се лекета наред с Ханс Цимер и армията му от роби (явно или е твърде тъп или с твърде голямо его, за да копира от работата на колегите си и от класически композитори). Всичките му саундтраци звучат като конвейрна продукция с повтарящи се мотиви, като ги подхванете от „Уилоу”, та досега. „Аватар” не е изключение – основната тема прилича 1:1 на тази от „Титаник” с махнати няколко ноти, точно както Джон Уилямс успя да махне няколко ноти от темата за кивота в „Похитителите”, за да получи темата за „Кристалния череп”. Тази т.нар. тема е основа за просто кошмарната песен на глухата кучка Леона Луис, която е писана като за церемония по връчване на Оскари и се връзва с атмосферата на филма колкото куче се връзва само за каишката си. Ами, Камерън, като си се надъхал да правиш филм за момченца, защо го завършваш с песен от филм за момиченца, да те… Но да оставим това, ако имате късмет може да сте си излезли от киното, преди от ушите ви да потече сварена мозъчна тъкан заради тази певческа жалост. Нека се върнем на Хорнер, който тук е такава машина за фейл, все едно мрачен модератор на сферичен форум опитва да се кара на тестис с изкуствен интелект. Основната тема, както споменах е безлична и жалка, но това не е всичко – във времето, в което не звучи тя, ушите ви ще бъдат тормозени от отпаднали тракове от „Апокалипто„, напевни дивашки мотиви, и някакви тотално out-of-place детски мелодийки, в които липсват само веселите звънчета /или май ги имаше и тях…?/ – не, този филм можеше да ми хареса на порядъци повече и сега щяхте да четете много по-различно ревю, ако за композитор беше избран някой оригинален и версатилен тип, като Дарио Марианели или Джон Мърфи, които не лежат на имагинерните си лаври от двайсет лета. Честна скротумска!

За десерт Ви оставям едно от най-силно присъстващите неща в рекламата на филма, а именно – 3D ефектът. Благодарение на политиката на софийския IMAX, който е превърнат в забавачница за малчугани, докато майките им пазаруват в мола /разбирайте, че от всички миризми, които витаят по принцип в световната IMAX-мрежа, за софийския остават най-евтините и следователно – най-смрадливите – не видяхме нито „Беоулф„, нито „Коледна песен“ там/, „Аватар“ е първият поносим филм, който може да видите в този мащабен формат. Ако досега не сте стъпвали на 3D-прожекция, най-вероятно ще останете впечатлени от ефекта, но за хората, които вече са минали през месомелачките на Земю, 3D-то в „Аватар” ще бъде пълна скука. За разлика от плавната и почти лишена от кътове и резки преходи режисура в „Полярния експрес“, аватаровата е като на типичен екшън, което е твърде уморително в 3D, особено при положение, че се налага да гледате това чудо в продължение на почти 3 часа. Откровено ми се зави свят в първата малоумна гоненица из джунглата, заради безобразния и съвършено непригоден за 3D презентация монтаж, при това имайте предвид, че съм свикнал и силно се кефя на този формат /дори не искам да си помислям какво ще се случи по кината, когато Майкъл Бей обяви триумфално, че „Трансформърс 4“ ще е в 3D… тогава сигурно с очилата в кината ще раздават и компактни легени за неконтролируемо хвърчащите от дупките на зрителите течности, да пази Господ!/. В добавка, докато Земекис непрекъснато експериментира с 3D формата и ти навира в очите някви оригинални ефекти, които да те будят от скуката на филмите му, то в „Аватар“ няма нито един кадър, който реално да се възпозлва от това, че е в 3D. Всичко е твърде конвенционално и силно препоръчвам, ако искате да видите наистина ефектно 3D този сезон, да преглътнете гордостта и предразсъдъците си и да се пробвате с „Коледна песен„, която все още се намира по екраните на страната. Камерън е дотолкова прекалил с детайлите, че ще имате чувството, че Ви изнасилват грубо в мозъка и в началото това може да не Ви хареса, но както при всяко кадърно изнасилване, тялото Ви постепено ще свикне и ще се научи да се наслаждава. Разбира се, с повече късмет, „Аватар“ ще бъде един от първите филми, които догодина ще се появят в новия blu-ray 3D формат за домашна употреба.

Камерън показва след колко години смята да започне да мисли за следващия си филм.

И така, време е да привършваме, защото се изтощих да се обяснявам. Не знам доколко сте усетили, но „Аватар“ със сигурност не е революцията, за която куцо и сакато го мисли. Имам странното усещане, че за огромната маса зрители това е първото 3D в живота, и впечатлени от ефекта; от, признавам, страхотния екшън и от цялостния епичен тон на филма, повечето нърдчета са се залъгали и са си втълпили, че филмът въщност не е с безкрайно смотан и деривативен сценарий, който сме гледали 100 пъти досега. Всичко в „Аватар“ е правено до момента, често по много по-добър начин, и единственото, в което наистина е най- е това, че е най-скъпият /и следователно най-технически изпипаният/ филм от подобен род до момента. Но техническата изпипаност не е резултат от талантлив дизайн или умела и оригинална режисура, а от това, че Камерън е впрегнал в каруцата си стотици аниматори и геройски им е шибал задниците с камшика в продължение на 5 години. Много смело и революционно, няма що. Въпреки, че изсипах куп негативи, съм склонен да си призная, че простотата на сценария е нещо съвсем очаквано от тоя белобрад дечко и не пречи критично на филма, но в същото време пък не мога да се отърва от мисълта, че с леки промени филмът наистина можеше да бъде епохален. Признавам и че екшънът е на страшно ниво и бива разсипван само от неподходящата музика /и кирливите сценарни решения от рода на онзи безумен момент, в който „природата дето не взима страна, всъщност взе страна“… що за…?/. В предпоследна сметка „Аватар“ е филм, който не можеш да подминеш като спасител – рядка ръж. И в съвсем последна сметка, въпреки честите фейспалмове, всъщност си прекарах добре в киното. Затова тук е безсмислено да ви давам обичайния си приятелски съвет – „Аватар“ е филм, който всеки трябва да види, независимо от степента на непоносимост към сценарна кухина. В историята този филм ще остане без всякакво съмнение, но не с революционност и иновативност, а най-вече с раздутите до вселенски пропорции обещания и фенбойското превъзнасяне. За добро или лошо, „Аватар” може и да не е най-добрия филм на годината, но със сигурност е кино-събитието на последните няколко.

8.3/10

април 2017
M T W T F S S
« Март    
 12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930

Тагове

3D HBO Marvel Антъни Хопкинс Арнолд Шварценегер Брус Уилис Гай Ричи Гилермо Дел Торо Даниел Радклийф Джей Джей Ейбрамс Джеймс Камерън Джонатан Нолан Джони Деп Джордж Лукас Зак Снайдер Кейт Бекинсейл Кратки ревюта Кристен Стюърт Кристофър Нолан Крисчън Бейл Лиъм Нийсън М. Найт Шаямалан Майкъл Бей Майкъл Крайтън Маркус Ниспел Мегън Фокс Мила Йовович Никълъс Кейдж Новини Питър Джаксън Пол Андерсън Ридли Скот Робърт Дауни Мл. Робърт Патинсън Робърт Родригес Роланд Емерих Сам Рейми Сам Уортингтън Силвестър Сталоун Стефани Мейър Стивън Спилбърг Том Круз Уил Смит Харисън Форд Хю Джакман Шая Лебоф анализ анимация вампири драма екшън игра класация книга комедия комикс награди новина пародия постер премиера приключения прикуъл ревю рибуут римейк сериал сикуъл трейлър трилогия трилър уестърн фантастика фентъзи хорър

Join 281 other followers

Блог класация

Creative Commons License

Гласувай за нас в Sait1

E-mail: cinemascrotum@yahoo.com

wordpress visitor counter

Tyxo.bg counter

Посещения

  • 2,932,521 пъти