You are currently browsing the tag archive for the ‘Роланд Емерих’ tag.
Ако Холивуд ни е научил на нещо, то е, че извънземните обожават САЩ, въпреки че и там, също като на Марс, няма разумен живот. Всеки път, щом решат да атакуват, си избират големи американски градове, пълни с красиви хора, смели капитани и достолепни президенти, а накрая постоянно си тръгват с подвита опашка /или друг израстък, в зависимост от расата/, защото предприемчив учен им е заразил операционната система с вирус или находчив войник е успял да унищожи Нещо Важно в кораба-майка, или друг кораб-роднина. Веригата от събития е една и съща, а изходът – задължително оптимистичен за цивилизацията. Още по-добре, ако извънземните съчетаят пристигането си с някакъв светъл празник като Рамазан байрам, Ханука или Банго Васил – няма значение, стига накрая да има фойерверки, развети национални флагове и горди лица, гледащи към сикуъла. Говоря за сикуъла на „Денят на независимостта”, който винаги съм смятал, че ще се нарича Денят на Благодарността, но всъщност е преведен като „Нова заплаха”, макар че заплахата си е все същата и се нарича Роланд Емерих.
Някои наричат Емерих „Малкия Спилбърг от Зинделфинген”, други го знаят като „The Master of Disaster”, докато аз смятам, че е единственият бивш художник от Германия, който е изпълнил мечтата на Хитлер да разруши света, макар и само дигитално. През последните двадесет години Емерих се навря във всички възможни жанрове, за да покаже, че не става за нито един от тях – от имитацията на „Смело сърце” /”The Patriot”/, та чак до имитацията на „Умирай трудно” /”White House Down”/. Точно, когато си мислехме, че вече не му е останала кариера за унищожаване, 20 Century Fox му дадоха зелена светлина за „Нова заплаха” и бидейки Емерих, какъвто го познаваме и обичаме, Роланд не е изневерил на своето реноме, сервирайки ни фекална проба с повече клишета от раните по ръцете на наркоман с тремор и семейна драма, по-евтина от погребението на бездомник. Но, ако трябва да бъдем честни, истинската сила на „Денят на независимостта” никога не е била в режисурата, нито в сценария, нито в актьорската игра, нито в монтажа…
Мразя “kaiju” филмите. Голям човек съм и смятам това за нормална реакция. Някои ще го нарекат „жанрова непоносимост”, но аз имам малко по-конкретно обяснение, а именно – алергичен съм към боклуци. Не знам какво толкова интересно има в това да гледаш как гигантски същества сеят хаос из някакъв мегаполис, докато си бият шамари сто метра над земята. В целия премис има нещо много Лъвкрафтско, което е страхотно. Проблемът е, че в изпълнението има нещо Майкълбейско, което е ужасно. Почвам да си мисля, че тази обсесия по кайджута и други великански питомци, и то от хора, неусетно наближаващи, че и подминаващи Христовата възраст, е клинична мания, достойна за включване в DSM-5. Не ме разбирайте погрешно, като дете и аз бях силно впечатлен от растителния епос „Годзила срещу Биоланте”, когато го прожектираха в селското кино. По онова време даже си мислех, че това е един от най-великите филми, които съм гледал. /тогава бях гледал няколко/ Разбира се, по същото време си мислех и че чурката ми ще порастне с годините. Явно и в двата случая съм бил просто жертва на детската си наивност.
Терминът „кайджу“ означава странно същество /урод/, но Годзила не е обикновено кайджу, а „дайкайджу” т.е. голямо кайджу, демек бая тлъст урод. Не знам дали знаете, но Годзила представлява един доста дъртичък гущер. По българските закони някои биха казали, че вече наближава възрастта за пенсия и не е като да не е заслужена… или наложителна. Все пак тази година се навършват точно 60 години от първата поява на Годзила по бреговете на Токио, следователно първородните й фенове са вече на колко… 69 години? Там някъде. Но Холивуд не може да остави герой като Годзила да се наслаждава на пенсионерския си статут, особено след Фукушима, когато всички очи бяха вперени в Япония, очаквайки ексклузивни репортажи за побеснели земноводни. А и след като Гийермо дел Торо вече еректира малчуганите с „Огненият пръстен” бе очевидно, че е време някой да запретне ръкавите на потника си и да забърше мръсотията, оставена от Роланд Емерих през далечната 1998.
„2012” е филм, който от известно време дори и аз чаках лековерно, възбуден от трейлърите му и очакващ небивало кинозабавление. Но както добре знех от опит, на трейлъри не може да се има вяра, а още по-малко на човек като Роланд Емерих, чиито метод за правене на филми е да навърже няколко драматични сцени и да ги запълни с обилно количество специални ефекти, които да радват бедния американец. Ето затова отидох на кино с едно наум и две в гащите. Два часа и половина по-късно излязох с много по-малко на ум и с много повече в гащите. И някъде тогава си зададох въпроса – какво точно бях очаквал, за Бога? Добре направен филм на Емерих? Интелигентен филм на Емерих? Логичен филм на Емерих? Не, не и не. Защото в тези отношения, „2012” е точно толкова тъп, колкото всеки от Вас е предполагал. Това е факт, който съм убеден сте знаели още от първия му трейлър или дори само от името на режисьора му. Тъпотата му е неконтрорлируема и на моменти граничи с катарзиса на сапунен сериал. Но за сметка на това предлага толкова величествени и грандиозни сцени на масово унищожение, че има вероятност някои от Вас да му простят неадекватността. Аз обаче няма да му простя, а просто ще използвам тази възможност, за да Ви разкажа какво точно представлява поредният бърст на его, от страна на хер Емерих.
Да, определено бяхме предупредени… за филма.
Филмът, както вече е ясно, се нарича „2012” и по-запознатите от Вас веднага ще се сетят за какво става въпрос. Да, заглавието описва точно този край на света, който дъртите маи са предсказали преди много дълги хиляди години и който съдържа в себе си разнообразни природни бедствия – от обикновени земетръси до мащабни вълни-убийци, поглъщащи американски градове за закуска. Сега, по-начетените от Вас веднага биха отрекли календара на маите и другите псевдо-научни доказателства за 21.12.2012, защото колкото и материя да има написана по темата, никой всъщност няма твърди и реални доказателства, с които да обоснове пръснатите съждения. Роланд Емерих обаче решава да покаже на хората неговата гледна точка, а тя – както отлично знаем – е изпълнена с тоталната девастация на цели нации. Да, Емерих явно е подръжник на тезата, че светът ще загине след 3 години, а този филм е неговото лично предупреждение към зрителя. „2012” използва множество теории, като се започне от маянския календар и се стигне до подреждането на планетите, което се случвало веднъж на не-знам-си-колко хиляди години. Резултатът от това обаче винаги е един – полюсите на планетата ще се разменят, което ще доведе до верижни и катастрофални катаклизми. Е, не трябва да си PhD на науките, за да се сетиш, че филмът някак си забравя да обясни някои елементарни неща, които уж предизвикват процеса на унищожение, но все пак това е филм на бате Емерих – кога последно той ни е обяснявал нещо логично? За нещастие, този сюжет предполага и част от търсената публика на Емерих, затова и не се изненадах особено, когато още при сядането в киното се оказа, че съседът ми по седалка е странно на вид същество със зализан черен перчем, което гледаше екрана със завидния интерес на излязъл от клозета нърд. Е, филмът ще се хареса поне на един човек, помислих си аз, но по-късно осъзнах, че нищо не е такова каквото изглежда.
Емерих в процес на творене. Забележете вродения му диктаторски жест с дясната ръка.
„2012” ще Ви запознае с битието на писателя Джаксън, който през целия си смислен живот е написал точно 1 /една/ книга, но за сметка на това само в няколкостотин екземпляра. Ролята е поверена на омразният ми Джон Кюсак, който прави от всеки филм тъпа романтична комедия с елементи на телевизионна драма. Както подобава доброто клише, Джаксън е разведен, а жена му и двете му дечурлига си имат нов татко, с който живеят щастливо. Въпреки едничката си издадена книга обаче, причината за раздялата била факта, че Джаксън любел писането си повече, отколкото любел жена си. Мда, не бих го обвинявал, при условие че жена му е портретирана от селянката Аманда Пийт, която играе някаква битова роля на домакиня, разкъсвана в любовта си между два мъжа, всеки от които по-зле от предишния. Да, интересен начин да се спечели женската аудитория, свикнала да се подмокря по тъпите теленовели от сорта на „Дързост и Простащина”, но мислех, че гледам дизастър филм, а не сапунена оперета за средновъзрастови съпруги. Двете им деца пък са тихият предучилищен ужас. Момченцето се прави на бунтарче, обръщайки се към биологичния си баща с позивната „Джаксън”, а драмата на момиченцето е, че на 7 годинки все още напикава гащите си в мрака. Дотук добре, бихте казали Вие – едно идеално американско семейство, или поне такова, каквото американската им мечта позволява. И на фона на всичката тази идилия, изведнъж земята започва да се тресе, къщите започват да падат, а лирическият герой осъзнава, че единствената книга, която някога е написал, ще му остане и последната, която някой ще прочете на хартиен носител.
Всички знаем, че Роланд Емерих е филмовият еквивалент на кон с капаци. Човечето прави филми от години, но филмите му практически не се различават един от друг, независимо че във всеки краят на света е показан по леко различен начин. Дали от извънземни обаче, или от глобално заледяване, Емерих има само едничката фатална цел – да покаже по зрелищен начин смъртта на милиони души. Не знам дали нацистката му кръв го кара да убива толкова хора на лента или просто Емерих си е пасивен садист, но това което беше ясно за него е, че не може да изненада по никакъв начин зрителя. При него уравнението е винаги едно и също и не е променяно от 15 години. С „2012” мнозина люде вярваха, че немският режисьор е разчупил малко жалкия си начин на снимане и подлъгани от надъхващите трейлъри очакваха едва ли не, най-великият катастрофален филм, правен някога. За нещастие обаче, Роланд показва точно това, което винаги е показвал, но с различни актьори и с по-добри ефекти. Всичко останало е продукт на копи-пейст от други филми с подобна тематика, включително ситуации, развитие на героите и мотивация на персонажите. Извинявам се, „развите на героите” ли казах? Не, не, объркал съм се, защото единственото реално развитие на герой забелязах в лицето на дъщерята на Джон Кюсак, която на края на филма вече нямаше нужда от пелени. Ето и позитивните страни на края на света, скъпи родители – децата Ви спират да си подмокрят наровете по време на криза. Какви обаче са съставките на един Емерих-филм? Имаме задължителния разбит брак на главния протагонист, който обича семейството си, но има проблеми с децата си. Имаме също неизбежния добър и благороден учен, който знае за какво става въпрос и се опитва да убеди правителството да действа, но никой не му обръща внимание. Имаме и дразнещите странични персонажи, които според Емерих трябва да ни накарат да изпитваме емпатия към случващото се на екрана, но в крайна сметка разплуват сюжета до неподозирана скука и не помагат по никакъв начин на главния куест. Да, тук ще видим всички изразни средства на г-н Емерих, събрани и показани в един 150 минутен шедьовър на кинематографичното отегчение. И ако си мислите, че не може да стане по-зле от това, изчакайте финала.
Едно от съществата на снимката всъщност не е гном, а момиченце. Второто е Джон Кюсак.
Актьорите на филма са селектирани от Стиви Уондър. На всички е ясно, че филмите на Емерих са апотеоз на покъртителния филмов мискаст, но тук нещата стават прекалено вонящи и дори крайните фенове на немския режисьор възроптаха онлайн за жалкия избор на актьори. От една страна имаме Джон Кюсак – противното копеленце, което ще мразя до края на дните си без видима причина. Този гнусен отпадък е главното действащо лице на целия епос и е персонажът, който Емерих си обича най-много във филмите, а именно – героят без портфейл. Кюсак ще отъждествява всичко про-семейно във филма и ще се показва като един битов екшън-герой, който спасява семейството си, дори когато трябва да надбяга лично еруптирал вулкан в националния парк Йелоустоун. Другата крайност е Аманда Пийт, чиято демонично захилена мутра би била подходяща за тъп комедиен хорър, но в една чисточовешка драма, за каквато е бил целен „2012”, женицата просто се разкрачва непохватно и в повечето сцени единственото, което прави е да циври плахо и да служи като фон, докато обмисля типично женския въпрос: бившия си мъж ли обича още или новия си богат любовник. Доста смехотворен ми се стори и мъдрия, но хуманен научен работник /Chwietel Ejiofor/, който играеше ролята на здравия разум във филма и показа, че професорите също са хора и нищо човешко не им е чуждо. В тази връзка ще се насладите на суб-суб романтичен плот, в който дъщерята на президента Дани Глоувър /wtf?/ ще се сваля с чернокожия учен и ще хвърля палави погледи по него, броени часове след като баща й е умрял, прегазен от самолетоносач на полянката пред Белия дом. Останалите герои също заслужават бурни освирквания – Оливър Плат, който представлява безскрупулността на правителството и който го дава нещо като злодея на филма, ще Ви се стори повече смешен, отколкото заплашителен, но все пак г-н Плат не е виновен, че през последните години всички го кастват само в ролите на дебели и мазни педали. Вече споменах Дани Глоувър, който играе Президентът на САЩ, и който е толкова плачевен в ролята си, че направо ми стана мъчно. Всичките му реплики са изказани с такава печал, депресия и старческа жал, че на хората, свикнали с името му по разни други франчайзи, им беше направо неудобно да гледаме сцените с него. Както подобава обаче на филм на Емерих, Президентът на САЩ се оказва герой и дори във финалните си моменти остава с хората, които е управлявал. Добър избор за цвят на кожата на президента, г-н Емерих – явно наистина тачите Обама повече, отколкото предшественика му. Блага дума мога да отделя за кратката роля на Уди Харелсън, като лудият радиоводещ, който предупреждава слушателите си за края на света и разкрива конспирациите на правителството. Героят му е достатъчно добре избран, за да покаже едновременно сериозността на случващото се, посредством по-хумористични методи от тези на убийствената драма. Не знам дали с иронична или по-обидна цел, но във фима има и кратко камео на самия губернатор на Калифорния./?!/ Не, не изпадайте в паника, не става въпрос за Арнолд Шварценегер, а за негов визуален клонинг, който е показан по телевизията на пресконференция и който съобщава с типичния австрийски акцент, че най-лошото е минало, секунди преди цяла Южна Калифорния да потъне в земните недра. Много смешно, г-н Емерих.
Кюсак и Харелсън в платонична прегръдка, на фона на изригващ вулкан.
Изведнъж нещо от лявата ми страна се разтресе и издаде стресиращ гърлен звук. Когато се обърнах по посока на звука, се оказа че той произлиза от моя колега по седалка – зализаният нърд – който по някое време явно се бе предал пред неистовата скука на филма и се бе отдал на здравата българска дрямка, прохъквайки монотонно в съня си. Сега обаче, бавно ококорваше очи, защото някакъв нечленоразделен врясък от страна на Аманда Пийт го бе извадил от унеса. Да, скъпи приятели, човекът заспа в киносалона. Ако това не Ви говори за качествата на филма, мисля че няма какво друго.
Но ето, че идваме към добрите новини или това, което прави филма гледаем и целесъобразен, а именно – визуалните му ефекти. Да, тук няма да си кривя душата и ще си призная – те са зрелищен спектакъл и велечествена форма на сетивен рейп. Наскоро не бях гледал толкова мащабни и детайлни кадри на унищожение и в тази връзка „2012” показва точно това, което зрителят иска – масова и тотална анихилация на познатия ни свят. Като позитив ще призная, че тук Емерих се е справил повече от задоволяващо и дори само сцените на разрушения правят филма търпим и оправдават направата му. В тази връзка имам добри и лоши новини, скъпи приятели, така че се хванете за нещо. Добрата новина е, че сцената с девастацията на ЕлЕй е може би най-епичната сцена на катастрофално земетресение, показвано някога, а мащабите на визуалната презентация могат и да завъртят главите на по-лабилните от Вас. Емерих раздира земята и руши сградите, докато Джон Кюсак и компания се движат бясно по разпадащите се улици с лимузина, а после сменят превозното средство и за по-сигурно излитат със самолет. Някои от съспенс моментите със самолета са просто незабравими и ме накараха да получа неконтролируеми тръпки на наслада. Да, унищожаването на света никога не е било толкова добре направено, особено в тази сцена. Лошата новина обаче е, че по-голяма част от тези кадри сте видели неколкократно както в трейлъра, така и в петминутния откъс от филма, който беше пуснат промоционално преди време, така че всъщност едва ли ще видите нещо ново. Въпреки това обаче, ефектите са уникални и издигат филма на едно ниво над останалите му дизастър колеги. Имаме всичко, що болната тиква на Емерих е могла да сътвори откъм природни бедствия – земетръси, вулкани в Йелоустоун, гигантски цунами, всичко е там и всичко поглъща хора. И което е по-важно – всичко е направено както трябва.
Давай, Джаксън! Това е само някакъв си вулкан. You can do it!
Но дори позитивните специални ефекти не могат да промненят факта колко тъп е всъщност този филм. Той е не само болезнено дълъг, но и страда от висша форма на филмова краста – нелогичен е и убийствено клиширан. И то не клиширан, колкото да мине номера, а толкова шаблонен и взаимствал показани вече драми, че в един момент хората губят какъвто и да е интерес към случващото се. Да, „2012” има излишно много под-герои, за които съдби уж трябва да ни пука и които житиейски любови и трагедии са показани толкова мудно и некохерентно, че някъде към средата, зрителят неистово се надява приливната вълна да дойде малко по-бързо от планираното, за да измие срама от екрана. Да не говорим, че филмът е 150 минути, а с по-качествено разпределение на героите и историята, поне половин час можеше да бъде отрязан без проблем. Другият му ударен минус е липсата на всякаква логика в действията на каквото и да е. Вече Ви споменах, че маратонецът Джон Кюсак успява да надбяга собственоръчно еруптирал вулкан, а малко преди това прави детски каскади по хълмовете на Йелоустоун с някаква каравана. Но това е дребна риба, в сравнение с факта, че в свят който 60 % е под водата и 20% под земята, все още има работещ интернет, а мобилните телефони си оперират чудесно не само в САЩ, но и в Индия. Наскоро Емерих се бе уплашил от Исляма и бе отказал да разруши Мека, но за сметка на това стоварва целия Ватикан върху религиозните тикви на вярващите италианци, събрали се там на молитва, разбутва католическата статуя на Исус Христос върху хълмовете на Рио Де Жанейро и полива със студена водица храма на Шао-Лин в Хималаите. Доста смело решение, г-н Емерих – да разрушите всички религии освен ислямската и то само, заради страха Ви от вендета. Да не говорим, че в края на филма един от героите, които оцеляват, за да продължат човечеството е богат арабски шейх. Не искам да се впускам в още детайли, за да не спойлвам прекалено, но мисля че схващате идеята.
Учен сваля дъщерята на президента чрез книги. Обърнете внимание на заинтересования поглед, изписан на лицето на ухажваната.
И така, какво още да кажа за един епос от два и половина часа, който ми се стори като 5 часова серия на мексикански ТВ сериал? Не знам, но каквото и да кажа тепърва, ще започна да се повтарям, така че е време да спирам, защото след това ревю ще имам дълги дни на рехабилитация и опити да репресирам спомените си от този филм. Защото колкото и ефектен да е, той все пак си остава поредното нечистоплътно парче мърша, на което тази година имахме нещастието да присъстваме. Той е апотеоз на творческата жалост, защото нищо в него не е оригинално и нищо в него не е показано по интелигентен начин, независимо от визуалното пиршество, което е имплантирано вътре за замазване на очите. Защото да – в някои от по-величествените сцени има голяма вероятност очните Ви ябълки да се пръснат от невижданата досега кинематографична детайлност на компютърните ефекти, но всичко е направено с цел, защото колкото по-екзалтиран от анимацията е един зрител, толкова по-малко вероятно е да усети колко плоска е всъщност историята, която гледа. И в тази връзка, филмът е точно това – безмозъчно зрелище, безмислен кеф и нелогично забавление, което някои от Вас ще харесат, а други ще намразят, защото е повърхностен, но поне показва нагледно най-катастрофалното събитие в историята на човечеството по достатъчно въздействащ начин, че да става за едно гледане. И оценката ми е доста реалистична, защото не само отговаря на мнението ми, но и на самото заглавие. /”2+0+1+2”=5/ Така че, пожелавам приятно гледане на феновете на Емерих и масовото национално унижощение, а за останалите – по-интелигентни зрители – които искат да гледат логичен и смислен сценарий, препоръчвам да си тръгнат на половината филм, защото някъде там нещата вече преливат кофата на търпението. Ето затова искрено вярвам, че единственият, който наистина остана доволен от прожекцията беше зализаният очилатко, който проспа половината сюжет. Защото той всъщност видя най-доброто от филма, без да се налага да чака почти три часа за това. И излезе от киното доволен и отпочинал. Да му мислим останалите…
5.0/10
Всички знаем, че американците не обичат нищо повече, от това да наблюдават как светът около тях катастрофира на фона на разни разнообразни природни и космични явления, докато самите те летаргират удобно пред киноекрана и дъвчат попкорн с интерес. Оказва се обаче, че не само в САЩ толерират масовото световно унищожение, защото най-новото предложение на Роланд Емерих по този казус, а именно „2012“ направи изненадващо пробивна премиерна седмица по света и събра приходи, които филм на Емерих не е правил от много, много години. Само в Америка, депресиращият епос на немския режисьор е събрал твърди $65 милиона от дебютния си уикенд, а в световен мащаб цифрата е дори още по-плашеща – около $220 милиона.
Определено Емерих в момента танцува степ на седмото небе, защото подобен ударен успех и то само в първите няколко дни след премиерата, означават само едно – колко и тъп да е филмът, той със сигурност ще премине границата от 100 милиона в САЩ и ще е един от малкото филми на хер Роланд, които са си заслужавали правенето, от бюджетна гледна точка. „2012“ вече надскочи по приходи други заглавия като „Сектор 9“, „Пазителите“ и „Обществени Врагове“ и то само за три дни, което го прави деветата най-касова световна премиера в историята. Браво, Роланд! Браво, Емерих! Явно не само режисьорът обича да разрушава градове и държави, но и самите жители на съответните държави обичат да гледат как това става. Все пак няма нищо по-успокояващо да видиш как светът загива, докато ти отмаряш с бутилка пепси в устата си.
cinemascrotum.wordpress.com 
Коментари