Ревю: „Отмъстителите: Краят“ (Avengers: Endgame)

Безспорно исторически, дори само заради своите амбиции, мащаби и боксофис триумф, единадесет години след генезиса на MCEU, „Отмъстителите: Краят” приключва мрежата от 20+ взаимосвързани филма с тричасова аудиовизуална оргия, но с разликата, че оргиите поне доставят удоволствие на някого. Ако приемем, че “Infinity War” беше „началото на края”, макар техническият термин за него все още е „парче лайно”, то “Endgame” е същинският край или казано пак на технически език – другото парче лайно, с което двете стават цяло. Но пък какво лайно – такова, което тлее по-епично от покрива на Нотр Дам. Като кулминация на MARVEL-вселената, „Краят” издиша по-драматично от прострелян надуваем детски замък в Сирия, но за сметка на това, като сюжетно развитие е по-генеричен от азиатско лице, а при всеки опит да вкара някаква емоционална тежест, баналността му изплува като наркотици на българското Черноморие.

Понякога те се завръщат… в бъдещето.

Първо лошите новини – някои авенджъри умират от Истинската смърт. А сега ужасните новини – повечето оцеляват. Имайки предвид могъщия им противник, изтичащите им договори и най-вече общата им изхабеност, очаквах че супергеройската измет ще оредее много по-осезаемо, но уви, трябва да сме доволни и на това. Също като след щракване на Танос, „Война без край” и „Краят” са цял филм, разрязан с чекийка някъде около 50-тия процент. Ето защо, събитията тук продължават малко след края на предишния, или ако трябва да изпадаме в календарна пунктуалност, 22 дни след като ½ от авенджърите се разпаднаха на съставните си парцалчета, “Dust in the Wind”-style. Същата съдба сполетя и милиарди цивилни, но никой не хленчи за тях, понеже, както е казал Стан Лий, „Смъртта на само един мой супергерой е трагедия, докато смъртта на милиарди обикновени хора е просто статистика.”

Авенджангърите – лайна без край

Десет години след първия „Железен човек”, стартирал MCU с прясно забърсания от хероин лик на Робърт Дауни Мл., пубертетският екип на Аведжангърите се събира отново за една грандиозна среща на випуска! /cue: ФСБ/

И, маркирайте ми думите, нещата са сериозни! Да, те са изключително сериозни вече цяла десетилетка, но сега са бахти сериозните, честно! Толкова са сериозни, че даже Сам Джаксън не смогва да довърши императивната си „Мада`фака“ реплика накрая.

„Първият отмъстител: Войната на героите“ (Captain America: Civil War)

Здравейте отново, приятели на първия отмъстител, третото измерение и седмото изкуство! Липсвах ли ви? Не?! Ще приема това за „Да”! Не знам дали следите хронологията, но сякаш от цял месец не е излизал супергеройски блокбъстър и се чудя как изобщо сме оцелели. Та това са повече от 30 дни без някакви маскирани комиксови гъзльовци да се бият на голям екран – недопустимо дълъг период за зрителите с интелектуална жажда! Ала ето, че молитвите ни са отговорени свише и след гниещата маса, наречена „Батман срещу Супермен”, добрите еврейски стратези от Холивуд са се погрижили за психическото ни равновесие с нов високобюджетен хит, където известни супергерои се думкат помежду си, този път в отбори – отбор „А” /като в Америка/ и отбор „Б”. /като в Бахти глупостите/

„Войната на героите” е сикуъл на „Зимния войник” и разклонение на „Ерата на Ултрон”, но кой ги брои, нали така? Гледах „Отмъстителите 2” за първи път преди няколко седмици, но единственото, което помня е, че някой през цялото време крещеше. /впоследствие се оказа, че е вътрешното ми „Аз”/ Филмът бе толкова потресаващо некомпетентен, че на моменти ми идеше да си пробия дупка в черепа, за да може мозъкът ми да подиша малко чист въздух. За щастие, „Войната на героите” има малко общо с визуалната чалга на Джос Уидън, а акцентът е ударен върху по-сериозните теми, ако изобщо може да говорим за „сериозни” неща във филм, в който изкуствен интелект с пуловер готви паприкаш, а човек-мравка прави… каквото и да прави, това си е човек-шибана-мравка!

Ревю: „Отмъстителите“ (The Avengers)

Проектът „Отмъстителите” едва ли има нужда от представяне – безпрецедентен и амбициозен кино-експеримент, самоизградил се в продължение на четири години с няколко самостоятелни филма, чиито герои сега са извадени от натуралния си хабитат и събрани по едно и също време, на едно и също място, за да… отмъщават. През последните лета всички бяхме принудени да се запознаем с origin историите на членовете му – г-н Старк, капитан Роджърс, пресвети Тор, зеленото човече Хълк и останалите прошляци – да съпреживеем инфантилните им драми и да съчувствуваме над несподелените им любови, в някои случаи и по два пъти. Дори да е имало земляни, незапознати с битието на тези хелоуниски травестити, кампанията на MARVEL & Disney се погрижи те да намалеят само до пациентите в кома. След пет заглавия, в които любимите комиксови циркаджии се оправяха на самотек, сега идва неизбежната “среща на випуска” – ултимативното събирателно, обединяващо някои от най-известните персонажи, излезли изпод възрастния флумастер на Стан Лий и тази среща е пълен провал.

Усещам, че настъпвам нечий мазол, затова нека перифразирам и го кажа по-нежно. „Отмъстителите” не е пълен провал, защото провалът предполага, че някой се е опитвал да го направи както трябва. Провалът предполага някакво старание. Не, „Отмъстителите” е много по-зле от обикновения провал. „Отмъстителите” е безметежно и стъписващо нищо. Той не е самостоятелен филм, понеже се корени на други такива и реално не казва нищо различно или ново. Неговата история е вече разказана, героите му са отдавна установени, а зрелището му не е нищо повече от expansion pack на „Трансформърс”. В него не се случва нищо. Да, да, сценарият е скалъпен така, че да не усетите как цялото действие прескача от сцена в сцена, без ясен двигател или логика. Дори може да се заблудите, че някъде в тинята на тези 140 минути има и късче смисъл, но това са възприятията на сетива, притъпени от хаотична режисура и калпаво 3-D, така че не им се доверявайте. Истината е, че „Отмъстителите” е съвкупност от няколко встъпителни сцени и една финална битка, а останалите 100 минути са просто пълнеж за губене на време и повярвайте – времето Ви ще бъде погубено, защото тези сто минути се движат по-бавно и от Стивън Хокинг с повредена количка.