„Отгледан от вълци“ (Raised by Wolves) – Сезон 1

През последните месеци успях да изгледам няколко сериала – някои ставаха за гледане /“Пери Мейсън“/, други смърдяха на клошар, блъснат от товарен влак /“Snowpiercer“/, но само „Отгледан от вълци“ ме накара да се замисля. И като казвам това имам предвид да се замисля за най-грозните епитети, познати на Инженерите, с които да го оплюя, така както се плюе по петно върху риза на свидетел на Йехова, дори когато там няма петно, ако ме разбирате правилно. „Отгледан от вълци“ ме накара да се замисля и за друго. Какво точно се случва в офисите на HBO, че подобен проект не само не е канселиран още след петия епизод, ами напротив – награден е с продължение, просто защото го краси името на Ридли Скот, кипрещо се върху началните надписи като значка „Аз съм гей!“ върху ризата на свидетел на Йехова.

Когато започнах първия от общо десетте епизода на „Отгледан от вълци“, по-известен с подзаглавието „Не знаех какво ме чака”, си казах „Хей, това нещо май не вони… много.“ Донякъде изкушен от операторската работа на Дариуш Волски, донякъде от квалитетната естетика на Ридли Скот, реших да дам шанс на сериала. Оказа се нелошо начало на това, което по-късно щях да нарека „Най-изгубените десет часа от живота ми, ако не броим маратона на „Хобит“. Подир втория епизод Волски и Ридли са вече аут и нещата закономерно потъват в бездната на инфантилността по-бързо от най-тлъстия пасажер на Титаник /не говоря за Роуз/, а до финала вече сте обзети от онова специфично безразличие, което изпитват само хората, стигнали до дъното на съществуването си. Бай Ридли е решил да прехвърли идеите, подхванати в „Прометей“, върху телевизионния екран с надеждата, че поне там на някого ще му са интересни. Което прави „Отгледан от вълци“ да е „Прометей“ минус „Пришълеца“, а именно – парче лайно без протеина в него.

Ревю: „Блейд Рънър 2049“ (Blade Runner 2049)

Много хора обявиха  „Блейд Рънър 2049” за визуален шедьовър и са прави, защото той е точно това. И нищо повече. Тридесет и пет години след вечната класика на Ридли Скот, която продължава да е стълб за научната фантастика в киното – не просто като жанрова супернова, но и като безпрецедентен world-building – продължението му не е нито едното от двете. Здраво стъпил върху гърба на титана Роджър Дийкинс, канадското чудо Дени Вилньов рисува разкошна авансцена, впечатляваща с носталгичен футуризъм, но изолирана от дълбочината на предшественика си. Алфред Хичкок е казал, че трите най-важни неща за всеки филм са сценарий, сценарий и сценарий, ала „Блейд Рънър 2049” е задвижван само от един елемент. И той е опаковката.

Ще започна с лошото, докато съм в афект – сюжетът на „Блейд Рънър 2049” е пълна дупка. 30 години след събитията от първия филм, блейд рънърите продължават да ловят хуманоиди, за да ги „пенсионират”. Един от тях е героят на Раян Гослинг – офицер К – който работи в Lа Lа LAPD и е натоварен с озаптяването на аскета Сапър Мортън /Дейв Батиста/, но вместо поредната рутинна задача, К попада на мистерия, която ще го отведе до бившия му колега Рик Декард /Харисън Форд/. Нищо особено, нищо невиждано или пионерско. Класически макгъфини, предвидима развръзка и излишно разточително повествование, което може да накара много зрители да заспят и сънуват електрически овце. На хартия изглежда така, сякаш имаме перфектната комбинация между нео-ноар детективска история и фантастичен екшън с екзистенциален оттенък, но реално получаваме грабнати оттук-оттам мотиви – леко зачекнати, след което подминати в бързината и недовършени в някаква консистентна форма.

Ревю: „Пришълецът: Завет“ (Alien: Covenant)

Ако има нещо общо между Космоса и черепа на късния Ридли Скот, то това е, че и в двете има повече вакуум, отколкото здрав разум. Сякаш беше преди пет години, когато „Прометей” кацна по кината и остави феновете на „Пришълеца” безмълвни, в лошия смисъл. Излишно комплициран с дървена философия и в същото време минус това, заради което хората искаха да го гледат – логична връзка с оригинала и повече ксеноморфи, отколкото тъп екипаж, „Прометей” се оказа духовно порно за интелектуални парцали. Половин десетилетие по-късно, „Пришълецът: Завет” не е нито повече, нито по-малко тъп в идеологично отношение – просто тъпотата му е успоредна, като два отделни канала, водещи до едно и също бунище.

Постерът е готин, това го признавам.

За тези от Вас, които са прекарали последните 38 години в селото от „Селото”, пояснявам че „Завет” е сикуъл на прикуъл за черни пришълци, но не такива, идващи в Европа през Средиземно море, расисти недни! Не-е, става дума за едни лъскави и слузести кокарачи с големи опашки и кисела кръвчица, чието меню включва всичко, което може да бъде импрегнирано по орален начин. Половин десетилетие по-късно, „Завет” продължава вероученията на „Прометей”, този път покачвайки залозите до библейски пропорции и ситуирайки историята в Райската градина, където има много Адам-овци и Еви, Каин + Авел, лукава синтетична Змия и разбира се – класически Апокалипсис. Филмът упорито комбинира научен креационизъм /каквото и да означава това/ с бутафорен телесен хорър, и ако тази смес Ви звучи интригуващо, значи имате нужда от операция на главата, която, уви, да завърши трагично.

Ревю: „Марсианецът“ (The Martian)

Последният оцелял от братята Скот се завръща с поредния си филм за „инженери”. Този път обаче не става дума за извънземни гиганти, а за обикновен човечец, който е забравен на червената планета и трябва да оцелява, благодарение на политехническите си умения. /и лайната на екипажа/ Зачудих се защо Ридли Скот обича толкова инженерите, но после загрях, че собственият му баща е бил инженер в Британската армия, та явно от малък го е възпитал да уважава различните инструменти и боравещите с тях. Но тук няма да говорим за детски травми, а за научна фантастика, режисирана от шибания Ридли-Прометеус-Скот, който продължава да се бори храбро със старческата деменция, нищо че с всеки следващ филм, тя все повече побеждава.

Последният епос на Скот бе „Изход: Богове и царе”, където не видях нито царе, нито богове, но ясно си спомням как видях табелката с надпис „Изход”, докато бягах потресен от киното. Режисьорът посвети тази проектилна повърня на брат си и ако бях на мястото на Тони, щях да го полтъргайствам до края на дните му. Сега Ридли е решил да адаптира романа на Анди Уиър, което на хартия сигурно е изглеждало като отлично решение. Но също като Ньойския мирен договор, някои неща, които изглеждат добре на хартия, в действителност са крайно ощетяващи.