Ревю: „Джурасик свят: Господство“ (Jurassic World: Dominion)

Трудно ми е да пиша за „Джурасик свят: Господство” без да оплескам клавиатурата си с повърнато, но ще опитам, а дори да не успея, нищо – няма да е нито първата, нито последната клавиатура, повредена от телесните ми течности. Нямам извинение защо си дадох парите за кино, вместо да ги хвърля в кенефа или още по-зле – да ги даря на украински бежанец, но Майкъл Крайтън ми е свидетел, че съм прекарвал по-смислени два часа на опашка за олио. „Господство” не е само слаб, некадърен финал на велик предшественик или недодялан опит за летен блокбъстър. Той е кинематографичен пожар в индийска морга, по време на който най-хубавото нещо бяха пуканките, с които се тъпчех, за да спирам псувните, инстинктивно излизащи от устата ми на петминутни интервали.

Трилогията „Джурасик свят” е най-пагубното събитие за динозаврите след астероида, който ги е избил преди 65 милиона години, защото направи невъзможното – накара ме да се прозявам при вида им. Да прецакаш кефа от гледането на живи динозаври е нещо като престъпление и ако приемем, че е такова, то Колин Тревъроу заслужава смъртно наказание. В неговия случай – да бъде осъден да гледа собствените си филми, докато получи аневризъм на 4-тия час. „Джурасик свят: Господство” е комбинация от разточително времетраене, изморителен екшън, невъобразимо досадни персонажи и сюжет, съставен от минимум четири други заглавия. Ако първият ”Джурасик парк” от 1993-та беше правен за деца, то настоящият е правен директно за домашни любимци. Иначе казано, ако сте с интелекта на котката си, може и да Ви хареса, а ако сте с интелекта на кучето си, направо ще му дадете две лапи горе.

Ревю: „Джурасик свят: Рухналото кралство“ (Jurassic World: Fallen Kingdom)

„Животът ще намери начин.”, изжужа Мухата преди четвърт век и се превърна в meme. Днес, въпреки че го повтаря в трейлъра, д-р Малкълм ни пести тази реплика в камеото си, най-вероятно за да не превърне „Рухналото кралство” в по-голям фарс, ако това изобщо е възможно. /spoiler alert: не е/ Иначе горкият Малкълм изглежда досущ като фасона на юрския франчайз – изнемощял, помрачен, досадно философски и последно актуален преди двадесет години. Мда, ако наистина трябва да похваля „Джурасик свят 2” за нещо, то е че сигурно е единственият филм в историята на киното, където Джеф Голдблум е най-скучното нещо.

„Рухналото кралство” е продължение на вълнуващата юношеска перверзия с елемент на романтична комедия, наречен „Юрски свят”, който бе толкова впечатляващ, че ако сега питате някого за сюжета му, той ще набърчи вежди и ще изсумти нещо от рода на „Дъ-ъ-ъ, ами имаше едни динозаври!” Споменът за художествения инсулт на Колин Тревъроу е блажено заличен от кино-паметта на всеки нормален зрител с интелект равен или по-висок от този на крастава жаба. Сега обаче, туморният сикуъл ни телепортира обратно на о-в Исла Нублар, на 120 мили западно от Коста Рика, където никой не може да Ви чуе как крещите… също както никой не чува и Т-Рекса, поне докато не е на метър от него. /?!/ Правилно прочетохте – 12-метровото чудовище, чиито стъпки създаваха вибрации в чаши и локви с вода много преди да се появи наяве, сега изниква изневиделица по-ловко от нинджа, майстор на спинджицу. И това, драги зрители, е само осмото най-малоумно нещо в „Джурасик свят 2”.

Ревю: „Великолепната седморка“ (The Magnificent Seven)

 „Страхотен филм!” е нещото, което няма да чуете, докато излизате от МОЛ-а след два часа, прекарани в този див, див западен римейк на друг западен римейк /”Великолепната седморка” на Джон Стърджис/ на азиатски оригинал. /”Седемте самураи” на Акира Куросава/ Ценителите знаят, че напоследък манията да се римейкват класики е по-голяма и от носа на Ейдриън Броуди, но добрите римейкове са като добрите ми „ревюта” – случват по-рядко от нова книга от Джордж Р. Р. Мартин. Точно по тази причина не очаквах, че подобен филм ще си намери зрители, особено след още тлеещото лайно „Самотният рейнджър”, но както е казал Хитлер, докато е разпределял евреите по вагоните към Аушвиц: „За всеки влак си има пътници!”

През 60-те и 70-те години на миналия век, каубойските приказки са били приблизително толкова популярни, колкото комиксовите адаптации днес, но сега са загиващ жанр и то не само благодарение на настоящата засечка. Причините за залязващото слънце над уестърна са много – времената са други, зрителите са доста по-разлигавени, а и сякаш вече липсва онзи централен мълчалив-и-силен герой, който Клинт Истууд и Чарлз Бронсън превърнаха в легенда. Любовните игри на Куентин Тарантино и спорадичните попадения като римейковете на “3:10 to Yuma” и „True Grit” са недостатъчни да реновират жанра, а евтините недоносчета като “Jane Got a Gun” доказват, че Натали Портман и Юън Макрегър просто не бива да играят повече заедно след прикуълите на “Star Wars”.

Ревю: „Джурасик свят“ (Jurassic World)

Също като генетичния си експеримент, „Джурасик свят” никога не трябваше да види бял свят. И той, като основния си злодей, е компилация от различни парчета, които са нескопосано залепени, сякаш от некадърно дете, опитващо се да сглоби играчката на батко си, за да го впечатли. Въпреки креативния допинг, инжектиран от Стивън Спилбърг /и всички останали в екипа, които не са толкова важни, колкото Стивън Спилбърг/, филмът е упражнение по посредственост и ако извадим специалните ефекти, би останала само ароматна купчина биологичен материал.

Донякъде е добре, че динозаврите са изчезнали, защото ако имаха възможност да гледат глупостите в „Джурасик свят”, щяха да извършат масово самоубийство. Той е дотолкова упорит в мисията си да бъде „детски”, че в него всички се държат като деца – дори и възрастните. Наясно съм, че продукт на Amblin има определени задължения към феновете си, но също така съм наясно, че има тънка граница между „филм за деца” и „филм за деца, болни от синдрома на Даун”. Сценарият е ориентиран към семейните ценности по агресивно пропаганден начин, а фамилните драмички са имплантирани в ДНК-то на продукцията по-усърдно и от самите динозаври, като нивото е някъде между това на турски сериал и друг турски сериал. Динозавърските забежки са само фон на еволюцията в отношенията между американските роднини, а катарзисът настъпва в края на филма – заобиколени от стотици кървящи родители и завинаги травмирани деца, отчуждени сестри се прегръщат, преоткрили обичта си; родни братя се сближават, въпреки различията си, а двама тъпунгери осъзнават /може би с малко закъснение?/, че са пратили непълнолетните си деца в парк с бродещи динозаври.