Ревю: „Жената чудо 1984“ (Wonder Woman 1984)

Точно, когато си мислехте, че 2020 не може да стане по-зле, излиза филм като „Жената чудо 1984”, за да покаже, че КОВИД не е най-лошото, което може да Ви се случи в затворено помещение. Супергероичните блокбъстъри се броят по старческите петна на Джо Байдън, но само малцина са тези, които да Ви отвратят до степен да намразите Коледа. „ЖЧ84” е от тях и нека заглавието, ефектите, екшънът и сценарият не Ви заблуждават – филмът не е правен през 1984. Ако беше, щеше поне да има някакво извинение.

Щом видях, че „ЖЧ84” е излязъл по торентите, се почесах замислено по четината и си казах „Какво би направил Исус?” Нима и той не е античен супергерой, нима не би искал и той да гледа филм за Коледни чудеса? Затуй сторих това, което по-късно щеше да се запечата в паметта ми като „Шестият път, когато исках да се самоубия.”, а имено – гледах Негледаемото. И нека „ревюто” да Ви послужи като предупреждение – никога не повтаряйте грешката ми… никога не пийте вино, докато го гледате. Още след първите десет минути ще сте опръскали екрана в червено от смях.

Кратко ревю: „Жената чудо“ (Wonder Woman)

„Жената чудо” е супергероична клизма с феминистичен оттенък, служеща като огледална версия на „Първия отмъстител”, но с високо съдържание на „силни пички”, които собственоръчно изтребват ¼ от германската армия, разрушават цели църкви, за да се справят с 1 /един/ снайперист и хем са „независими”, хем постоянно разчитат на помощта на мъже. Нямаше да пиша за този нежен тумор, понеже се опасявах, че ще огорча женската си аудитория, но после се сетих, че щом не съм я огорчил с „ревютата” си за „Здрач” и „50 нюанса”, значи няма от какво да се притеснявам.

И така, да започваме, че и на мен не ми се стои в този блог повече, отколкото е необходимо. Сюжетът накратко – амазонската „Принцеса Даяна” /Гал Гадот/ от фригидна колония на FEMEN, ситуирана на о-в Лесбос /където има и две-три негрици, спокойно/ спасява британеца /с американски акцент/ Стив Тревър /Крис Пайн/ и заедно тръгват да борят бога на войната Арес, който мяза на изтрит concept art от финален бос на ролева игра. Звучи епично, но само ако сте дарили мозъка си за медицината и в момента разсъждавате с черния си дроб.

Ревю: „Шпионски свалки“ (This Means War)

„THIS MEANS WAR“

Марвин Марсианеца трябва да съди филма, че използва култовата му реплика като заглавие

Какъв е тоя филм: „Шпионски свалки” е притча за трима красиви мъже – Крис Пайн, Рииз Уидърспуун и Том Харди – които конструират крехък любовен триъгълник между себе си, за да проверят кои двама от тях са най-подходящи един за друг. /да бяха направили една тройка и кой откъдето е, ама нейсе!/ Има романтика, малко хумор, почти никакъв екшън и дори летящи на забавен кадър коли, макар и единственото забавено нещо в случая да е авторската мисъл. Предвиден за идеален Св. Валентинов кино-избор, „Шпионски свалки” иска да е романтичен екшън за жена, която цял час се чуди кого от предложилите й се момци да избере /Бела much?/, и за двама мъже, които не могат да си намерят сериозна приятелка, защото се обичат взаимно.

Ревю: „Неудържим“ (Unstoppable)

„Неудържим” се стовари по щатските киноекрани като варел с химически отпадъци и се претърколи чак до първите места на бокс офиса, циментирайки мнението ми, че американците са адски тъпа паплач, особено когато стане дума за стойностни филми. Днес смея да Ви занимая точно с този представител от рехавия кино-афиш на единадесетия месец от десетата година на второто хилядолетие от новата ера, който за пореден път пенетрира не само изтеклия ми вече от годност мозък, но и генерира нова пробойна в мъжествения ми портфейл. И всичко това, за да се насладя отново на уменията на Тони Скот да търси екшън там, където го няма и да създава драма там, където никой не се интересува от нея. В случая – в кабинката на един локомотив, където двама тъпаци трябва да направят немислимото или по-скоро да удържат неудържимото. За щастие, поне не и в 3-D.

На постера изрично е упоменато, че Скот е „режисьор“, защото иначе никой нямаше да разбере.

Ясно като зъбите на Дензел Уошингтън в тунел е, че филмът няма да разказва за нищо повече от един ЖП артикул. Това е видно не само от постера, но и от премисът му, който ни занимава с пътешествието на един самозван влак, тръгнал сам по коловозите на живота. И ако сте мислели, че един филм, който се развива ексклузивно във и около влак, няма как да бъде интересен, то повярвайте ми – били сте прави на 100%. „Неудържим” е не само неоригинален, но и самият му сценарий е пряка обида върху зрителския интелект особено за хора, които са горди притежатели на диплома за основно образование. И което е по-зле – екшънът на „Неудържим” е закърнял и представлява колаборация от динамични кадри на движещ се влак, които биха минали за нещо бегло наподобяващо „екшън“, единствено ако някъде из вагоните се мандахерцаше Стивън Сегал.