Ревю: „Тримата мускетари 3D“ (The Three Musketeers)

„Тримата мускетари” на Пол WC Андерсън е най-новото предложение на батковците от Холивуд, които са решили да ни изненадат с възможно най-свежия прочит на едно класическо произведение. Свеж като прясна фекалия, имам предвид. Очевидно от заглавието, за сюжет е използвана книгата на Ал. Дюма, която всички някога сме чели, а и дори да не сме чели, сме гледали някой от двадесетте филма по темата и горе-долу знаем за какво чудо иде реч. Трима мускетари плюс барабар Петко с мъжете, като в ролята на Петко е младенецът Д`Артанян, тръгнал да си търси късмета из ренесансова Франция. Новата версия съдържа всички задължителни атрибути, гарантиращи внезапна класика – смазващо некадърен тийн-левент в главната роля, купчина звезди от кол и въже и разбира се – шибаното 3-D, където D отново означава “Damnation”.  Признавам, че книгата заслужаваше справедлива адаптация, улавяща всички достойнства на историята за новото поколение. Това, което не заслужаваше обаче, бе Пол WC Андерсън. И жена му.

Един за всички, всички за един /пренаселен/  постер

Предполагам, че идеята за римейк на „Тримата мускетари” се е породила в черепния вакуум на Андерсън, докато е използвал нужника си по предназначение. „Какво друго да осера сега?”, си е помислил Андерсън, пускайки водата и бързичко се е обадил на полу-интимния си приятел от 20 години Джеръми Болт, продуцирал почти всеки Андерсенов филм, още от „Смъртоносен хоризонт” насам. След кратък брейсторминг, решението е било взето – поредната гавра вече е имала мишена и тя се наричала „Тримата мускетари”. Ако има някой, който да разбира от кино дори по-малко от мен, то това със сигурност е Пол WC Андерсън, а единственият реален допир със седмото изкуство от негова страна е, когато мачка дупето на съпругата си. Този индивид така и не оптимизира погрешния си стил на режисура за 15 години, а филмите му са изпълнени с ужасяващи похвати, които дори Зак Снайдер вече използва пестеливо. Признавам, че пресиленият слоумоушън и MTV-style монтажи биха се харесали на определен кръг от хора, но това е ако санитарите в психодиспансера накарат пациентите си да се подредят в кръг. /Господи, колко съм забавен!/

Ревю: „Зеленият Стършел“ (The Green Hornet)

Има нещо, което е писнало на измъчения от екранна жалост кино зрител и това е поредният филм за супер герой, излязъл насилствено от изографисаните страници на някакъв комикс за умствено окаяни дечица /или в случая от серийно шоу по радиовъзела/. А това е пошла практика, която през последните няколко години стана нетърпима, изсипвайки ни един след друг всеки холивудски микроб, който не е бил омаломощен под ръба на тоалетна чиня. За справка, обърнете главички към предстоящите заглавия само за 2011-та и пребройте на пръсти колко от очакваните филми са за мъже в костюми – „Капитан Америка”, „Х-Men: First Class”, „Зеленият Фенер”, „Тор” и какви ли не извращения, чиято основна функция е да повреждат неоросените ни мозъци или идеализират цвета на US валутата под формата на супергерои. /повечето хайвани са все с доларов оттенък – Green Lantern, Hulk, Green Goblin, The Mask и т.н./ За да поведе срамната щафета от маскирани педерасти, месец януари ни запознава с нова порода /зелен/ супергерой, който въпреки че отговаря на всички клиширани стандарти, всъщност ги заобикаля отдалече. И то в лошия смисъл.

Това е прославеният „Зелен Стършел”, много по-популярен през 30-те години на миналия век, когато приключенията му са стартирали под формата на екшън поредица по радиоточката, а после през 60-те години, когато са минали на малкия TV екран.  Почти половин век след това, с нелеката задача да върнат старата слава на позабравената жилеща твар се заемат две имена, които са толкова не на мястото си в подобен проект, колкото е ямболски кукер на Comic Con. Това е креативното дуо Сет Роген/Евън Голдбърг, първият познат като буцата сланина от филмите на Джъд Апатоу, а вторият – като верният му платоничен колега, с който се държат за ръчичка, докато пишат „супер яките” си лафове. Тъй като и двамата са толкова нелицеприятни, че всяка необезопасена камера би пръснала лещите си, ако ги покаже в кадър, пичовете се занимават основно със съчиняването на празноглави сценарии, отчаяно надявайки се някой да им уйдиса на акъла и да направи филм по тях, а защо не и със тях. В тази категория влиза самият Роген, който не изпуска шанса да се изявява в собствените си филми, демонстрирайки завидна липса на самокритичност към полубожествения си торс и прическа в стил салата от моркови.