Ревю: „Тенет“ (Tenet)

„Колко интересен филм на Кристофър Нолан!“ Ето нещо, което никой не е казвал от десетина години насам. Нещо, което, седейки по „Тенет“, никой няма да каже и тази година. Не че за новия екзистенциален опус на Христофор „Да се свети името Му!“ Нолан нямаше голямо очакване, огромен хайп и още по-гигантско нетърпение от пандемична гледна точка. Даже напротив, след всяко споменаване на мистериозния проект, Сульо и Пульо овлажняваха COVID-маските си от инстинктивно проточили се фенбойски лиги. Само дето, също като другите произведения на пост-„Генезис“ Нолан,  и „Тенет“ се оказа еквивалент на корав негърски пенис – несъмнено възхитителен от разстояние, но когато вече сте го усетили вътре във Вас, искрено съжалявате за грешката си.

За да навляза в мрака на киното с непредубедено съзнание и пълна обективност, отказах да гледам всякакви трейлъри и да чета чужди отзиви предварително. Нямах представа за сюжета, освен че ще е поредната напомпана с бумтене егоцентрична главоблъсканица в класическия “Аз съм видимо по-умен от Вас!”-стил на бай Нолю. Нямам нищо против филмите за умници, не ме разбирайте погрешно. Обожавам заглавия, които ме карат да си размърдвам мозъчната пихтия, особено във времена, когато най-сложната премиера по кината за последните месеци е „Отмъстителите“. Желанието на Нолан да създава комплексни ребуси, предизвикващи стандартния линеен наратив, е не само достойно за адмирации, но и донякъде пионерско. Затова в днешни дни да се осмисли негов филм от първия път е повод за почерпка сред кинофилския плебс, а да не го харесате би навредило на социалния Ви живот повече и от парещ обрив по гениталиите.

Ревю: „Жокера“ (Joker)

Отлагах гледането на „Жокера“, защото предварително знаех какво ще се случи. Наречете го „професионално“ изкривяване, но отдавна имам червена лампичка, която светва с надписа „ВНИМАНИЕ! ПРЕТЕНЦИОЗНА ЧЕКИЯ!“, само като видя дебютния трейлър на някоя претенциозна чекия. Още тогава бях на 70% убеден, че Тод Филипс ще се олее да взема насериозно герой, който по дефиниция не бива да се приема твърде сериозно, и, когато най-сетне се занесох в киното, процентите станаха 100%. Казвайки това не искам да твърдя, че филмът е тотал щета. Някъде в дълбините му има наистина добри попадения, но, ако изключим изпепеляващото изпълнение на Хоакин Финикс, „Жокера“ не е нищо повече от ненормално надценена и повърхностна origin-история.

Ще се постарая да съм кратък, защото филмът беше предостатъчно досаден в демагогията си. Може би първото, което прави впечатление е, че „Жокера“ не притежава нищо свое. Той е също толкова открояващ се, колкото осмия работник на шивашки цех в Бангладеш. Социалните му коментари са изтъркани многократно от десетилетия – главно проблемите на менталното здраве и обикновения човек, мачкан от Системата. Добре, че беше Артър Флек да ни отвори очите за тия работи, нали така? С риск да повторя акцента на почти всички негови рецензии – историята за „онеправдания“ шут няма дори собствен кинематографичен стил, а имитира Мартин Скорсезе, като целият му пълнеж се корени в наративната естетика на „Шофьор на такси“ и „Кралят на комедията“. Тоест, накратко, „Жокера“ е филм с чуждо съдържание и предъвкани мотиви, крепящ се само на централния си актьор.

Ревю: „Дюнкерк“ (Dunkirk)

„Дюнкерк” е филм на Кристофър Нолан. Не го казвам, понеже е неясно, а понеже от това следват всичките му добри и най-вече – лоши – аспекти. Филмите на Христофор са ясно откроими от тези на добрите режисьори, защото съдържат обстоятелствени елементи, невъзможни за пренебрегване и служещи като авторски сигнатури – нелинейна структура, субективна гледна точка, ambiguous финал и т.н. В определени случаи /”Мементо”, „Престиж”/ тези елементи са страшно ефективни. В останалите случаи дразнят. „Дюнкерк” е от „останалите случаи”.

Поредният оригинален холивудски постер.

Холивудските блокбъстъри са също като кърлежите – атакуват ни през лятото и могат да доведат до инфекции, ако не се предпазим от тях. „Дюнкерк” не е стандартен блокбъстър, но вече е инфектирал умовете на милиони критици, които го лансират като „шедьовър”, „класика” и други думи с невярно съдържание. Длъжни сме да оценим и самочувствието на режисьора, че пуска по кината военна драма в сезон, доминиран от супергероични онанации. Не че и в „Дюнкерк” няма супер „герои”, но героичността на Нолан не е за юли, а за октомври или ноември, когато някой щеше да я приеме насериозно.

Ревю: „Интерстелар“ (Interstellar)

Ако сте предполагали, че щом миналата година обявих „Гравитация” /филм за космоса/ за най-доброто предложение на 2013-та и в същото време смятам „Мементо” и „Престиж” /филми на Нолан/ за едни от най-големите класики на последното десетилетие, то следователно комбинацията „филм на Нолан” + „филм за космоса”, би трябвало да ме изстреля на седмото небе от кеф, значи нещо в сметките Ви куца. „Интерстелар” е не само далеч от стряскащо изпипаното визуално ниво на „Гравитация”, но и много по-елементарен от типичните Ноланови главоблъсканици, заради които го уважавах навремето. Няма как да фаворизирам филм, който е натъпкан до ръбовете с авторско самочувствие, а всъщност не е нищо повече от клиширана семейна драма с няколко добри money shot-а и нулева човешка емоция. Ако толкова исках да гледам как някой автор се прави на много образован, използвайки тежки термини, които сам не разбира, а накрая представя посредствен продукт, щях да прочета някое от собствените си „ревюта“.

Драмата в случая е, че Христофор е интелигентен и талантлив режисьор. Определено не е „визионер”, както се опитват да го котират фенбойчетата, но за човек, който не е посещавал филмово училище, се справя похвално. За по-малко от 15 години, Нолан изгради завидна филмография, снимайки мрачни истории с нестандартен монтаж и пълни със сюжетни лабиринти, заради които на зрителите им трябваше отделно упътване, ако искат да ги схванат докрай. Всяко негово заглавие бе посрещано с агнешко възхищение, влажни погледи, течащи лиги и висящи мандибули, а някои дори си позволиха да го приравнят с ранга на Стивън Спилбърг. /което е толкова тъпо, че чак е чаровно/ Аз самият бях фен на Нолан и не ме е срам да си го призная, защото човекът наистина умее да демонстрира находчивост и иновативност, когато работи със собствени идеи. Обаче след рядката бълвоч, наречена „Черният рицар: Възраждане”, целият грижливо изграждан авторитет на Кристофър отиде на майната си. /а няколко невинни зрители от Колорадо отидоха във Вечните ловни полета/ От високо се пада на твърдо и Нолан усети това по натъртения си дирник и одраскано его. Естествено, вината за този импотентен финал беше само и единствено Ноланова. Той сам си избра тази съдба – да продаде ума и тялото си на капиталистите от Warner Bros., да играе по свирката им и да изгуби години с комиксови римейкове, вместо да се отдаде на това, което умее най-добре – креативни и интелектуално грамотни филми.