You are currently browsing the tag archive for the ‘Кратки ревюта’ tag.
Снощи се разхвърляха Бафтите, а същинските Оскари пристигат след 13 дни и на 14-тия никой няма да си спомня за тях. /за читателите ми от Алфа Кентавър пояснявам – 13 земни дни/ Филмите, номинирани в категорията „най-добър” тази година, са колекция от драмедии, повечето от които отговарят на едно и също условие – базирани са на що-годе истинска история, боравят с невралгични теми като расизъм и феминизъм, и поне 50% са номинирани от лицемерие. Също така в цели два от тях се говори за черни пантери, но и в двата те са добрите, така че спокойно.
Направих си труда да ги прегледам и вече съжалявам, че го направих. Ща не ща обаче, те са селектирани като елита на 2018-та, затова реших да им отделя по един абзац от кумова срама, колкото да поддържам заблудата, че това е блог за кино.
Гледах оригиналния „Хищник” с Арнолд Шварценегер за първи път, когато бях на 7 години. С родителите ми бяхме на гости на семейни приятели – едни от малкото навремето, които притежаваха високотехнологичната машина, наречена „видео”. По тази футуристична контрапция вървеше пиратска видеокасета с филм, който никой от останалите не гледаше, сякаш по-скоро за фон. И докато възрастните говореха за техните си неща, аз наблюдавах хипнотизиран и откъснат от реалността как група мускулести американци се надлъгват с извънземен грозник. Не отвърнах поглед до финалния кадър, а малко по-късно същата вечер стана ясно, че съм хванал дребна шарка. /true story/ Започвам с този лирически увод, за да сте наясно, че първият „Хищник” ме маркира двойно – от една страна остави траен отпечатък в малолетното ми съзнание, а от друга – остави временни такива по тялото ми.
Затова не бива да се изненадвате, че имам сантиментално изкривяване към франчайза и досега всячески опитвах да се примирявам с прогресивния му резил. Когато научих, че Шейн Блек ще режисира ново продължение за рептилоподобния ловец, бях доволен и обнадежден. Когато изгледах първия трейлър, останах смутен, но все още умерен оптимист. Ала когато вчера излязох от киното след “The Predator”, вече бях не само начумерен и асоциален, но и лишен от разсъдък в продължение на часове. Филмът ме запрати в такава емоционална кочина, че ми трябваше цяло денонощие, за да мога изобщо да се отърся от дегенеративния му ефект. Бях твърдо решен да не пиша пространствено „ревю”, затова и няма да го правя. Но тъй като се чувствам длъжен да изчистя негативната енергия на “The Predator” от съзнанието си по някакъв начин, ще изброя едва десет от най-радикалните му слабости. А те са Много. Повече.
Десет години след първия „Железен човек”, стартирал MCU с прясно забърсания от хероин лик на Робърт Дауни Мл., пубертетският екип на Аведжангърите се събира отново за една грандиозна среща на випуска! /cue: ФСБ/
И, маркирайте ми думите, нещата са сериозни! Да, те са изключително сериозни вече цяла десетилетка, но сега са бахти сериозните, честно! Толкова са сериозни, че даже Сам Джаксън не смогва да довърши императивната си „Мада`фака“ реплика накрая.
Не знам какво очаквах, но не очаквах точно ТОВА. Отдавна имах съмнения, че филмът ще смърди, ала едва вчера, на евтината прожекция, осъзнах какъв горящ контейнер за отпадъци е. Говоря, естествено, за най-дългата cut-сцена от игра, правена някога, която трябваше да се нарича “VR: The Movie”, но вместо това е кръстена „Играч първи, приготви се”. /или същото, което казах на продукцията в дебелото си черво, когато се напънах в тоалетната на мола след филма./
„Играч първи” е по книга, но аз очевидно не съм я чел, защото, не знам дали си личи от грамотността на „ревютата” ми, но с книгите не сме on the same page, ако ми позволите спонтанното pun-че. А сега вече дори се радвам, че съм я пропуснал. Не ми трябват повече туристически обиколки из поп-културата на 80-те и 90-те, предназначени за пикльовци-в-телата-на-възрастни-мъже, благодаря! Ако толкова искам да видя как емблематични герои от детството ми се млатят на едно и също място, ще си пусна „Отмъстителите”.
cinemascrotum.wordpress.com 
Коментари