20 неща, които „Батман“ прави за пръв път

Онзи ден се насладих на дълго/не/очаквания 54-ти рибуут на „Батман” и може би казвам „насладил”, защото проспах част от него. Новият вариант трябваше да измие с белина спомените от стария “Батман”, но нещо по пътя между идеята и крайния продукт е било прегазено от мигрантски бус. На теория е изглеждало лесно, при условие че старият Батман беше Бенджамин Афлек, който никой не приема за нормален с маска и черен костюм, освен ако Мат Деймън не е починал от ковид. На практика обаче, настоящият Батман се оказва Робърт Патинсън – най-красивият трансджендър от сериала за специални деца „Здрач“.

Като разбунтуван супергерой Робер стои по-неестествено от жена в правителството на талибаните, а и през повечето време крие най-силния си коз – лицето на олимпийски модел. Не твърдя, че младежът е слаб актьор, но сценарият е минимизирал актьорските му ресурси до трите стълба на българската кино-драма – истукани пози, продължителни псевдо-философски погледи и театрално декламиране. За щастие, покрай него се джуркат още по-колоритни електрони. Тлъстичък Колин Фарел, въшлива Зоуи Кравиц, болезнено дразнещ Пол Дейно и чернокож лейтенант Гордън със смехотворна афро-прическа /или в неговия случай – прическа/ са само част от звездите, гравитиращи около централния гризач. Има и други, но на кого му дреме за лисугера Анди Съркис, освен ако не е в моушън кепчър, прав ли съм?

Ревю: „Жената чудо 1984“ (Wonder Woman 1984)

Точно, когато си мислехте, че 2020 не може да стане по-зле, излиза филм като „Жената чудо 1984”, за да покаже, че КОВИД не е най-лошото, което може да Ви се случи в затворено помещение. Супергероичните блокбъстъри се броят по старческите петна на Джо Байдън, но само малцина са тези, които да Ви отвратят до степен да намразите Коледа. „ЖЧ84” е от тях и нека заглавието, ефектите, екшънът и сценарият не Ви заблуждават – филмът не е правен през 1984. Ако беше, щеше поне да има някакво извинение.

Щом видях, че „ЖЧ84” е излязъл по торентите, се почесах замислено по четината и си казах „Какво би направил Исус?” Нима и той не е античен супергерой, нима не би искал и той да гледа филм за Коледни чудеса? Затуй сторих това, което по-късно щеше да се запечата в паметта ми като „Шестият път, когато исках да се самоубия.”, а имено – гледах Негледаемото. И нека „ревюто” да Ви послужи като предупреждение – никога не повтаряйте грешката ми… никога не пийте вино, докато го гледате. Още след първите десет минути ще сте опръскали екрана в червено от смях.

Ревю: „Жокера“ (Joker)

Отлагах гледането на „Жокера“, защото предварително знаех какво ще се случи. Наречете го „професионално“ изкривяване, но отдавна имам червена лампичка, която светва с надписа „ВНИМАНИЕ! ПРЕТЕНЦИОЗНА ЧЕКИЯ!“, само като видя дебютния трейлър на някоя претенциозна чекия. Още тогава бях на 70% убеден, че Тод Филипс ще се олее да взема насериозно герой, който по дефиниция не бива да се приема твърде сериозно, и, когато най-сетне се занесох в киното, процентите станаха 100%. Казвайки това не искам да твърдя, че филмът е тотал щета. Някъде в дълбините му има наистина добри попадения, но, ако изключим изпепеляващото изпълнение на Хоакин Финикс, „Жокера“ не е нищо повече от ненормално надценена и повърхностна origin-история.

Ще се постарая да съм кратък, защото филмът беше предостатъчно досаден в демагогията си. Може би първото, което прави впечатление е, че „Жокера“ не притежава нищо свое. Той е също толкова открояващ се, колкото осмия работник на шивашки цех в Бангладеш. Социалните му коментари са изтъркани многократно от десетилетия – главно проблемите на менталното здраве и обикновения човек, мачкан от Системата. Добре, че беше Артър Флек да ни отвори очите за тия работи, нали така? С риск да повторя акцента на почти всички негови рецензии – историята за „онеправдания“ шут няма дори собствен кинематографичен стил, а имитира Мартин Скорсезе, като целият му пълнеж се корени в наративната естетика на „Шофьор на такси“ и „Кралят на комедията“. Тоест, накратко, „Жокера“ е филм с чуждо съдържание и предъвкани мотиви, крепящ се само на централния си актьор.

Ревю: „Отмъстителите: Краят“ (Avengers: Endgame)

Безспорно исторически, дори само заради своите амбиции, мащаби и боксофис триумф, единадесет години след генезиса на MCEU, „Отмъстителите: Краят” приключва мрежата от 20+ взаимосвързани филма с тричасова аудиовизуална оргия, но с разликата, че оргиите поне доставят удоволствие на някого. Ако приемем, че “Infinity War” беше „началото на края”, макар техническият термин за него все още е „парче лайно”, то “Endgame” е същинският край или казано пак на технически език – другото парче лайно, с което двете стават цяло. Но пък какво лайно – такова, което тлее по-епично от покрива на Нотр Дам. Като кулминация на MARVEL-вселената, „Краят” издиша по-драматично от прострелян надуваем детски замък в Сирия, но за сметка на това, като сюжетно развитие е по-генеричен от азиатско лице, а при всеки опит да вкара някаква емоционална тежест, баналността му изплува като наркотици на българското Черноморие.

Понякога те се завръщат… в бъдещето.

Първо лошите новини – някои авенджъри умират от Истинската смърт. А сега ужасните новини – повечето оцеляват. Имайки предвид могъщия им противник, изтичащите им договори и най-вече общата им изхабеност, очаквах че супергеройската измет ще оредее много по-осезаемо, но уви, трябва да сме доволни и на това. Също като след щракване на Танос, „Война без край” и „Краят” са цял филм, разрязан с чекийка някъде около 50-тия процент. Ето защо, събитията тук продължават малко след края на предишния, или ако трябва да изпадаме в календарна пунктуалност, 22 дни след като ½ от авенджърите се разпаднаха на съставните си парцалчета, “Dust in the Wind”-style. Същата съдба сполетя и милиарди цивилни, но никой не хленчи за тях, понеже, както е казал Стан Лий, „Смъртта на само един мой супергерой е трагедия, докато смъртта на милиарди обикновени хора е просто статистика.”